Християнство

09 юли 2018 08:00

Обещано ли е, че можем да познаем Бога?

В Библията има невероятен стих. Сигурно това твърдение ще провокира всеки да се разтърси в ковчежето на ума си, да извика спомените си, за да се досети кое ли е това библейско бижу. Всъщност, сред множеството скъпоценни за всеки християнин думи едва ...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Духовните дарби - имат ли срок на годност?

12 July 2018 08:00

Свидетелството на книгата Деяния  за действието на духовните дарби показва, че тяхната сфера далеч надвишава целите, които са характерни само за епохата на Ранната църква. Тогава целта е формирането на канона на Новия завет и утвърждаване на класическите християнски доктрини. Внимателният прочит ни изправя пред една реалност, която представлява огромно предизвикателство за съвременния християнин. Тя провокира начина, по който днес управляваме в поверената ни сфера на отговорност и планираме нашите дейности за делото на благовестието и Царството.   В следващите редове ще изброим няколко епизода от книгата Деяния, свързани с проявлението на духовните дарби, които според нас потвърждават това виждане. В глава 11 е описано създаването на първата църква сред езичниците – тази в град Антиохия. Апостолите от Ерусалим изпращат Варнава, за да проучи ситуацията и апостолският пратеник разпознава действието на Божията благодат сред езичниците. Той на свой ред се включва усърдно в служението и вижда как Бог благославя работата на тази нива (11:23-24). Скоро Варнава отива в Тарс и довежда Савел, с когото служат заедно. Църквата в Антиохия расте с още по-големи темпове (11:26). Общността освен че живее в единодушие, се радва на икономическо благополучие, благодарение на което може да помага на по-стари, но изпаднали в лишение християнски общини (11:29).    Именно в тази така добре управлявана и процъфтяваща християнска община, Светият Дух решително се намесва: „Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал.“(13:2). Изглежда Бог желае най-успешните и заслужили ръководители да се захванат с най-несигурната и опасна работа. Църквата в Антиохия е оставена на другите пророци и учители, които са съработници на Варнава и Савел – Симеон, наречен Нигер, киренеецът Луций и високо образованият Манаин (13:1).   Подобно действие на Духа виждаме в глава 19 от книгата Деяния, след като Павел прекарва две години (19:10) в Ефес. Успехът на благовестието е зашеметяващ: множества се покайват с искрена изповед (19:18), в града настъпва осезаема промяна в обществения климат и култура(19:19). Това  разтревожва обслужващите старите езически култове, дотолкова, че считат своето икономическо оцеляване за застрашено (19:24-27). Сред този триумф на благовестието отново Светият Дух поема непосредствено управлението и в стих 21 четем: „Павел чрез Духа стори намерение да отиде в Ерусалим, след като обиколи Македония и Ахаия“.   Отново Духът използва суверенната Си власт, за да призове ръководителя на процъфтяваща църква в ново служение. Всъщност самото пътуване към Ерусалим се превръща в драматичен сблъсък между желанието на християнските служители и общност да предпазят обичания Павел от опасност и страдание, и убеждението на самия апостол, че трябва да следва откровението от Духа. Разказът бързо ескалира. Първо четем, че „Павел стори намерение чрез Духа“ в 19:21, но още в следващият стих той е „ заставен от Духа“ в 20:22, за да признае в стих 23, „без да зная какво ще ме сполети там, освен че Светият Дух ми свидетелства във всеки град, казвайки, че връзвания и скърби ме очакват“.   Павловото предоставяне на водителството на Духа е посрещнато от учениците с много плач и сърдечно съкрушение (20:37-38), което непосредствено преди влизането в Ерусалим се превръща в сърцераздирателни молби да не влиза в Ерусалим (21:12). В крайна сметка учениците се съгласяват, че Павел трябва да бъде верен на водителството на Духа (21:14). Апостол Павел е отделен за дълги години от своето мисионерско служение, както и от служението за разрастване на местни църкви - две области, в които той е доказано успешен, защото Духът е подготвил друга работа за него (23:11).   Изглежда Духът желае пряко да управлява църквата, като често предизвиква представите ни за логично, прагматично и ефикасно служение. Би следвало да се замислим - какви щяха да са последиците за нашия живот, за нашите църкви и служения, ако имахме същата свобода за изявите на Духа и неговото управление? Дали това малко неудобство – предизвикването на нашата представа и непосредствени планове, не би довело в дългосрочен план до много по-развити служения, до много по-голяма дързост и сила в свидетелството на църквата? Дали не би спестило много от междуличностните недоразумения и конфликти?   Нещо повече, служението на апостол Павел е силно зависимо от Духа и в непосредственото дело на благовестието. В книгата Деяния ясно виждаме как Духът ги спира да посетят места, които апостолът е планувал (16:6-7), а ги насочва към места, които Духът желае да посетят (16:9). Това непосредствено управление на Духа не изключва участието на апостол Павел и екипа му от взимането на решения (16:10). Разбирането на тези служители, обаче, е, че тяхното служение ще бъде ефективно, когато е насочвано от Духа. И наистина – в първия град от Македония, където Павел и екипът му служат, Духът непосредствено работи у слушателите, за да намери благовестието подходящ отклик (16:14).   С тези кратки примери мисля убедително доказваме, че действието на духовните дарби не се ограничава само до утвърждаването на авторитета на апостолското служение и от там на новозаветния канон - феномени, очевидно приключили с епохата на Ранната църква. Поне в книгата Деяния (а реално и в много пасажи от Посланията), ясно виждаме как Духът непосредствено ръководи живота на местните църкви, променя служения и въвежда в служения, както и непосредствено участва в делото на благовестието.   Естеството на използването на духовните дарби в книгата Деяния показва, че Духът желае много по-пряко и непосредствено да участва в конкретни дейности от живота на църквата, нейното управление и служение. Това са все области, в които смятаме, че имаме достатъчно мъдрост и опит. В този смисъл, трябва отново да изпитаме себе си. Дали разбирането (ясно изразено или имплицитно видно чрез нагласата ни), че духовните дарби са нещо, което е било актуално в една друга епоха, не е плод на нашето нежелание да живеем в непосредствена близост с Духа? Близост, каквато ясно проследяваме в книгата Деяния на апостолите.  

Кой съм аз всъщност?

06 July 2018 08:00

В древногръцките театри, актьорите не са използвали много грим, за да персонифицират героя, когото представят. За тази цел те са използвали маски, направени от гипс или глина, поставени на пръчка, за да ги държат пред лицето си, докато трае пиесата. Такива актьори са били наричани с гръцката дума  ὑπόκρισις, или преведено на съвременен български – лицемери. В началото, думата е била използвана само за актьорите, но много бързо се е превърнала в нарицателна за човек, който е един, а се преструва на друг. Такова беше и обвинението, което Павел отправи към апостол Петър в Антиохия: "И заедно с него (Петър) лицемерстваха и другите юдеи, така че и Варнава се увлече от лицемерието им" (Галатяни 2:13).   Много често, ние си слагаме такива маски – ставаме лицемери. Лошото за нас е, че понякога забравяме да свалим маската и живеем живот на лъжа. Християните, трябва да си такива, каквито Бог изисква от тях – на нас не ни трябват маски или грим, за да покажем силата на Божието царство.   Въпросът, на който всеки християнин трябва да си отговор, е: "Кой съм аз?"   Всеки иска да започне на чисто и често минаваме през този процес на обновление, особено в моменти на загуба - загуба на памет, дом, идентичност, страна, семейство и др. Интересното е, че като християни, ние трябва да направим точно това, защото ние сме изгубили идентичността си (старото "аз") и сега трябва да разберем кои сме.   Кой съм аз в Спасителя?    Малко странен въпрос, но той е бил в основата на спора между Павел и Петър в Антиохия. Коя е твоята християнска идентичност?  Много често като християни не знаем кои сме и какво правим, и ставаме буквално като лумпени. Оставяме се да ни ръководят други, уж казваме, че сме едни, пък живеем като лицемери.   Чуйте как отговоря апостол Павел на въпроса Кой съм в Спасителя: "Съразпънах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия син, който ме възлюби и предаде себе си за мене" (Галатяни 2:20).   Обърнахте ли внимание? Павел казва невероятни неща! Съразпнах се със Спасителя – жив съм, но това не съм аз – Спасителят живее в мен. Какво да ви кажа за живота, който продължавам да живея в тази смъртна плът? Ами аз го живея чрез верността на Божия Син, Който ме обикна и предаде Себе Си за мене. Това е сърцевината на християнския живот. Когато се питате: “Кой съм аз в Спасителя?” – това е единственият възможен отговор. Християнинът е човек, който си е изгубил паметта за това кой е бил и какво е правил, и трябва да приеме новата си идентичност и да живее с нея – да придобие нова основа в живота.   Въпросът, който много хора си задават, е кой е Божият народ? Израел или езичниците? Въпросът продължава да се задава и до ден днешен, и има много объркани и християни, и израилтяни. В тези стихове Павел казва: Божият избран народ се състои от един човек – Спасителят, Месията, Христос (означават едно и също). Само Христос е Божият народ, защото само Той е верен на Бога, само Той е истински израилтянин, само Той обикна Отец с цялото Си сърце, ум, сила и душа, и само Той обикна ближния като Себе Си! Това е основата на всеки християнин – ние сме Христови.   В нашето егоистично и индивидуалистично общество е много трудно да разберем това, което казва Павел, но по най-прост начин можем да обобщим, че: тези, които принадлежат на Спасителя са в Спасителя. Това е старозаветна идея, царят представлява народа си. Какъвто е царят, такъв е и народът му. Най-ярък пример за това виждаме в историята с Давид и Голиат – Давид преставляваше Израил, и когато той победи гиганта, цял Израил победи филистимците (1 Царе 17). Първата част на фразата на Левски е подобна на това разбиране “Ако спечеля, печеля за цял народ …”   И така, остава всеки един от нас да отговори индивидуално на този въпрос, ако казва, че принадлежи на Спасителя. Кой съм аз в Христос?   Само знайте, че според Библията ние сме народът на Спасителя, и в нас  живее Неговият живот; и понеже най-характерното за Христос е Неговата любяща вярност – то това трябва да е и най-характерното и за нас.    Ние имаме любяща вярност – вяра в Бога, който изпрати Сина Си да умре за нас.

Джулай морнинг - в търсене на свободата

01 July 2018 08:00

Ако се разровите из пресата или слушате актуални репортажи, ще узнаете, че "Джулай морнинг" е български празник с английско име, който има своите почитатели вече 30 години. Пак според статии с различни източници празникът е възникнал като протест срещу комунистическата власт, но тази идея сякаш е остаряла. Според други, на Джулай морнинг се празнува свободата, близостта  до природата и любовта между хората, по подобие на хипи движението. Името е свързано със заглавието на хит, на групата "Юрая Хийп", а един от членовете ѝ, Джон Лоутън ежегодно изпълнява едноименната песен на концерти по българското черноморие (от 2004 година насам), именно на зазоряване на 1 юли.  Историята на този празник е малко противоречива. Доста хора се борят за първородството на идеята да посрещат изгрева на 30 юни срещу 1 юли. Идеите им също се различават и варират от „никой да не посреща повече изгрева сам“ до „хайде да стоим цяла нощ на брега, да се обичаме, да пеем, да пием и да се забавляваме чак до изгрева на сутринта“. Има и такива, които го правят в поклонение на слънцето. За мен лично от всички възможни определения най-предизвикателната формулировка се свежда до следното: „Символът на Джулай Морнинг е недоволството и желанието за свобода на личността“. Желанието за свобода от хората, посрещащи и празнуващи Джулая, се изразява в стоене цяла нощ на брега на морето, пиене, пеене, в някои случаи дивашки купон, водещ до фатални последици и накрая - посрещането на слънцето. Питам се аз обаче - от какво искат да се освободят тези хора? Как точно се освобождават, докато посрещат слънцето? Отпадат ли грижите им по неизплатения им заем? Детето им, което злоупотребява с алкохол или наркотици, освободило ли се е? Проектът, който толкова дълго е тежал на врата им като хомот, отпуснал ли е примката си? Срещу какво точно изразяват недоволството си? Какво се случва в сърцата им, след като слънцето започне да пече по пладне? Ако прочетете архивите, свързани с "празника", с тъга ще откриете, че някои от хората, които са посрещали Джулая в първите години или са станали зависими от наркотици, или са умрели от предозиране, или са сложили край на живота си. Други са зависими от алкохол, а трети от посрещане на слънцето и окултни практики. Всичко това ми звучи като заробване. И пак – от какво се освобождават?  И аз обичам да посрещам изгрева. Наслаждавам се на съвършеното му излизане, докато стоя на брега, сякаш слънцето изплува от морето. Не мога да се нагледам на различните и в същото време толкова еднакви топли цветове. Но освен поклонение към неговия Творец, друга наслада не ми носи и тази ми е достатъчна. Стига ми да зная, че моят Бог се е погрижил за мен всеки ден да изгрява топлото слънце и да ме радва. Как е възможно да търсим свободата извън нейния създател - самият Бог, Създателят на вселената? Този, Който създаде самото слънце, на което хората искат да се поклонят, не заслужава ли цялата неподправена хвала и почит? Невъзможно е да имам свобода без Този, който казва, че едва "когато познаем истината, ще бъдем наистина свободни!" Във време, когато стотици млади хора търсят свободата в промяна на обстоятелствата или в изживявания, постигнати с помощта на стимуланти, аз като християнка имам невероятна привилегия да твърдя, че съм освободена.  Истината е една – тази толкова жадувана свобода може да бъде намерена само на едно място - в Личността на Божия Син, който дойде, за да изяви Бога. Истината съзираме в поклонението пред  Нейния Творец, Бога на истината. Не на слънцето. Не на приливите и отливите. На източника на истината, пътят и животът, Господ Исус Христос. А истината освобождава. Ненапразно Исус казва: „Елате при Мене, всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и научете се от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“ (Матей 11:28-29). Аз съм далеч от морския бряг в момента, но се надявам да има привилегировани и освободени, които може и да имат смелостта да споделят Истината с някого, който би я търсил именно тази нощ или при изгрев, на Джулая... Ако не мога да отида,  мога поне да се моля за това. А иначе, Празник е, поредният Неделен ден, който ни напомня за Възкръсналия Господ и за Неговото скорошно Второ идване, както и за благоприятната Господна година, която е средство за спасение с поредния изгрев. Мисля си, че мога да засвидетелствам за Истината и без да стоя на морския бряг при изгрев, стига само да познавам нейния Източник. Искам животът ми да бъде една непрестанна покана, която сочи към Извора на свободата.