Християнство

12 юли 2018 08:00

Духовните дарби - имат ли срок на годност?

Свидетелството на книгата Деяния  за действието на духовните дарби показва, че тяхната сфера далеч надвишава целите, които са характерни само за епохата на Ранната църква. Тогава целта е формирането на канона на Новия завет и утвърждаване на кла...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Когато намериш Бисера

24 September 2018 08:00

Едва ли са много девойките, които биха примрели от възторг, ако в деня на годежа си чуят думите: „Скъпа, трябва да ти кажа нещо изключително важно. Господ Исус Христос винаги ще бъде моят най-добър Приятел и ще заема първо място в живота ми. Той ме води и ми показва, че ни предстои служение, в което ще бъдем изоставяни и често самотни. Готова ли си да носиш този товар заедно с мен?“   Когато на 16 години приех Исус Христос за свой личен Спасител и обещах да Му принадлежа, освен ходенето на богослужения 4 пъти в седмицата, с риск да бъда изключена от гимназията, през август ходех и на тайни палаткови лагери, които бяха посветени на изучаване на Библията от сутрин до вечер. Основната тема на поученията за младите хора, касаеше избора на брачен партньор. Никога няма да забравя израза: „Най-големият изпит за новородения човек е с кого ще свърже живота си.“    По онова време, поне в моята християнска среда, младите мъже се брояха на пръсти. Девойките, които се омъжваха за „невярващи момчета“, се молеха с надеждата много скоро съпрузите им също да приемат Христос. Преди женитбата им обещаваха, че „ще ги пускат да ходят на богослужения, и няма да пречат на вярата им“, но при някои реалността беше друга. Примерът беше в собствения ми дом. Майка ми беше повярвала в дома на баща ми, но той си остана неповярвал цели 19 години. Едва болестта го накара да се покае. Той преклони колене пред Господа с метастази, месеци преди да почине. Знаех какво означава да живееш в „разделен дом“. Сърцето ми беше решило, че е по-добре да служиш на Христос сам, отколкото да влезеш в неравен съюз.   Една от любимите ми евангелски песни, които пеех от цяло сърце като дете, започваше така:  „Аз съм намерил бисера, най-скъп и съвършен.  Намерил съм Спасителя, богат съм и блажен.  Той е мое съкровище, мир имам и покой.  Ще пея с радостно сърце. Во век Христос е мой.“   На 16 вече бях открила Бисера или по-скоро Той беше намерил мен. Оставаше да Му се доверя, че ще се погрижи и за втория най-важен избор - съпруг, който да е посветен християнин. Възможно ли е Бог да ви разочарова? Разбира се, че не! А може ли да надмине очакванията ви? О, да, особено ако евангелската ви баба многократно ви е благославяла: „Мило, да ти даде Господ най-верващото момче, силно добро, силно учено и силно красиво!“ Така може да благославя само една баба, за която Христос е център в живота. Такава молитва не може да остане без отговор.   През юни 1988 година се намирах в институт „Пирогов“ със счупен таз, счупени ребра и счупено рамо, след нелепа катастрофа, на връщане от тайно християнско общение. Нямаше лекарски обещания, че ще ходя нормално отново. Имаше обаче множество молитви и посещения от десетки вярващи от цяла България, които идваха, за да ме насърчат със сълзи в очите и да ме уверят, че не са ме забравили. Появи се и Тодор Зарев, когото познавах от 2 години. В живота му пламтеше Светият Дух с дарбата да говори за Христос. Когато го видях за първи път, Божият глас в мен прошепна: „Това ще бъде твоят съпруг“, но години минаха, без да се случи каквото и да било. Не бях забравила думите, но се молех, без да предприемам нещо. Знаех, че мъжът трябва да направи първата крачка. А освен това, вярвах, че, ако гласът наистина е от Бога, Той ще говори и на него.   В „Пирогов“ Тодор Зарев ми помогна да направя първите крачки след катастрофата и счупванията, макар че лекари и рехабилитатори не бяха успели да го сторят преди това. Когато опитваха, колабирах от болката, страхът ме сковаваше. Господ го беше изпратил да ми вдъхне увереност и сила. Първият му подарък беше бастун. След 40 дни вече ходех. При второто си идване в "Пирогов" Тодор ме попита дали може да ми изпраща писма. Разменихме първо своите свидетелства. В следващите писма разказахме за приятелите, които сме имали до тогава, за чувствата, които сме изпитвали. На поредния таен лагер, през август 1988 година, получих въпросното предложение за женитба с думите, цитирани в началото. Тодор Зарев беше изпратен при мен в „Пирогов“ с откровение от Бога, докато четял Битие 24 глава. Господ го запитал: „Готов ли си да  вземеш една от моите дъщери, която съм приготвил за теб?“ Тодор вече знаел за моето несигурно състояние, но избрал Божията воля. Звучи като приказка, съгласна съм - от истинските, в които Бог е жив и дирижира. Предстоеше истинският живот, в който Господ по Своето чудно предузнание свързва двама души с различна семейна среда, различни вкусове, темперамент и предпочитания, но прочели хиляди книги, с еднаква душевност и преди всичко – с неугасващ огън да служат на Христос.    Днес е бисерната ни сватба. 30 години, в които, ако Христос не беше най-добрият Приятел на съпруга ми, а и мой най-скъпоценен Бисер, досега едва ли някой щеше да ни помни и познава като двойка. Тогава приятели, близки и роднини имаха съвсем различни планове за нас поотделно, но не и заедно. Господ обаче свързва така, че Неговият план да бъде осъществен, според както Той е предвидил.   По-долу си позволявам да споделя 30 сентенции, препоръки, изпитани истини или предложения – по 1 за всяка от изминалите години, в които сме едно. Няма да давам съвети, защото не смятам, че съм достатъчно мъдра или зряла. Моля, простете ми, ако звуча твърде драматично, лично или поучително. И така:       1. Родителите, братята и сестрите са безценен подарък от Господа. Винаги ги изслушвайте с внимание и почитайте. Бъдете благодарни за молитвите и подкрепата им. Ако ви е възможно, обаче, живейте отделно и пазете границите на вашата семейна единица, създадена от Бога (Битие 2:25).     2. Ако Господ ви благослови с чудото на раждането още година след сватбата, макар да сте между живота и смъртта, обичайте детето си като никой друг, но нека то не заема или измества мястото на вашия брачен другар. Когато детето ви наблюдава, че сте единодушни, то ще се чувства сигурно.     3. Когато лекарите ви кажат, че няма да имате други деца, бъдете благодарни за чудото на единственото и се молете от сърце за онези, които нямат и едничко. Освен това Той ви подарява множество духовни деца. Само бъдете верни.     4. Щом Господ ви е поверил пастирско (или друго библейско) служение, не допускайте то да заема приоритета на семейството. Ако го сторите, тогава двегодишното ви дете няма да ви познава и ще ви затваря вратата под носа. Нормално, когато вие се прибирате от работа или от богослужение, или излизате по същата причина, то ще спи. Божият ред е: Господ, семейството, църквата, служението, работата и пр.     5. Когато Господ ви изпрати на мисионерско служение сред хора във вашата или чужда страна, но с различна култура или религиозна принадлежност, свидетелствайте главно с живота си. Използвайте думи, когато сте насаме с даден човек. Печелете приятели, без да правите компромиси с вярата си. Ще ви уважават за това!     6. Ако трябва да избирате дали да работите от вкъщи и да отглеждате детето си, за да прекарвате повече време с него, вместо да работите извън дома, направете първото. Обаче трябва да сте уверени от Бога, иначе после ще съжалявате за взетото решение. Винаги ще се питате: "Ами, ако...?"     7. Когато хората около вас имат едно или друго, а вие живеете бедно и носите дрехи "втора употреба", лукавият ще идва при вас с изкушения. Отговорете му директно: „Не искам нищо от тази земя, само на Бога да принадлежа. Копнея да бъда проводник на Неговата благодат!“ Уверявам ви, на точното време (не по-рано, нито секунда по-късно) Господ ще снабдява всяка ваша нужда и ще ви дава повече, отколкото някога сте мечтали.     8. Ако детето ви е на 6, чели сте му от Библията още преди да проговори, на 2 и 3 години вече е отговаряло на въпроси, свързани с Бога и Христос, тогава не мислете, че е малко, за да приеме Исус. Господ ще го утвърждава и ще засилва вярата му по чудни и невероятни начини, използвайки хора, служители, вярващи и невярващи.     9. Когато Господ ви води да напредвате във вашето богословско знание и образование, защото сърцето ви гори да Го познавате повече и повече, не се колебайте да ползвате всички възможни начини за това. Тук на земята никога няма да знаете достатъчно, но Господ се усмихва на вашето желание, преданост и посвещение. Нека децата ви знаят, че оценявате жертвата им.     10. Не се бойте да инвестирате обич у околните, било то вярващи или невярващи. Дори да ви предадат или изоставят, Господ ще се погрижи за вашата печалба.     11. Не поставяйте хора на пиедестал. Господ е ревнив Бог. Ако ги идололизирате или идеализирате, даже без да подозирате, Господ няма да остане безразличен. Той ще намери начин да ги свали, без значение какъв авторитет имат във вашите очи     12. Когато Бог реши да ви раздели с най-близки приятели, защото те са избрали друг път, не Му се сърдете – за ваше добро е. Той ще ви подари други.     13. Ако църквата ви се опразни заради емиграция, не се самосъжалявайте. Няма незаменими хора. Вие самите не сте такива.     14. Когато невярващите ви обвиняват, че сте се захванали с църковна работа, защото не ви бива за нищо друго, не се оправдавайте. Господ ще ви защити, когато и както Той сметне за добре.     15. Ако сте пастирска съпруга и членовете на църквата идват при вас, с критики към мъжа ви, кажете им, че са сбъркали адреса и ги насочете в правилната посока.     16. Ако се налага да сте "човек-оркестър" и трябва да създавате учебници, да превеждате книги, да водите библейски уроци, да ръководите Неделното училище, да пишете дисертация, както и да отглеждате детето си и да съветвате безброй хора, запазете спокойствие. Господ ви изпитва, няма вечно да е така.     17. Когато съпругът ви страда няколко години със заболявания, които се редуват едно след друго, сякаш нямат край, предайте го на Бога и го подкрепяйте без почивен ден. Нека никога не разбере, че сте изгубили вяра и надежда.     18. Ако детето ви е на 16, и всекидневното му християнство е на ниво, при което може да коригира и вас самите, превежда проповеди и помага във всяко служение, възможно е да ви напомни, че иска да се кръсти. Моля ви, не чакайте да навърши 18. Това ще бъде един от най-щастливите дни в живота ви.     19. Когато разберете за грях в църквата, която ръководите, не го потулвайте, само мир да има. Спазете библейските принципи, като съблюдавате истината с обич, но без компромис.     20. Щом Бог прибере при Себе Си ваши сродни души, които сте обичали предано, а те са ви обичали безусловно и никога не са ви осъждали, бъдете благодарни, че сте ги имали в живота си. Винаги следвайте техния пример. Подражавайте им, така те никога няма да бъдат забравени.     21. Ако детето ви избере професия, свързана с богословието и християнското служение, бъдете вечно признателни за това чудо. Със сигурност е имало безброй поводи за разочарование и негодувание, но Господ ви показва верността Си. Прославете Го!     22. Когато църквата ви преживее разделение и вие се чувствате на дъното, стойте там. Това е правилното място.     23. Ако Господ доведе в църквата ви хора от различен етнос и вие се чувствате неадекватни да им служите, започнете с азбуката на Любовта и чакайте само чудеса!     24. Когато Бог доведе в дома ви от дъждовен остров студент по богословие с невероятни сини очи, който е дошъл сам-самичък и на колене моли за ръката на дъщеря ви (като даже е готов да се кръсти отново, стига да го искате), кажете му, че вие го благославяте, но нищо не зависи от вас – дъщеря ви си има своя воля и решението си е нейно. Вие няма да се бъркате.     25. Щом настъпи моментът да вдигнете сватбения воал на непорочната си дъщеря и да поставите ръката ѝ в десницата на младежа, който обещава да ѝ бъде верен, знайте, че печелите син. Иначе, болката от раздялата се лекува с денонощна молитва и благодарност към Бог, Който никога не заспива.     26. Когато Бог ви зарадва с промяната и духовното израстване на хората, за чието спасение ви е използвал, не приемайте похвалата за себе си, вие сте само безполезни слуги.     27. Ако се безпокоите, че Бог ще закъснее, защото не знае разписанието ви, помнете, че страхът е израз на вяра в неприятеля на душите ни.     28. Когато смятате, че физическата болка е непоносима и не можете повече, започнете да прославяте Господ Исус Христос със спомена за кръста. Болката няма да изчезне, но Духът ви ще прегърне кръста и ще остане там. Бъдете благодарни за съпруга, който е до вас, за да я споделя. Мнозина нямат тази привилегия.     29. Ако не се научите да казвате „не“, в един момент вие самите ще станете безполезни. Смирявайте се сами, не чакайте Бог да го стори. Ще боли повече!     30. Никога не се поддавайте на изкушението да се съревновавате със съпруга си или да ревнувате от позицията му, определена от Бога. Вие винаги сте на печелившата страна. Отговорността се носи от главата. Вие сте само помощникът.   „Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. Негова е славата завинаги. Амин“  

Когато младите хора си струват инвестицията

20 September 2018 08:00

Уважаеми читатели, предлагаме на Вашето внимание интервюто с Катя Райчинова, служител от  "Young Life Bulgaria", която ни запознава с работата на организацията, за да бъдем съпричастни и да се молим с по-голямо разбиране за младите хора в България. Те имат огромна нужда от Христос в живота си, за да бъдат наистина успешни и удовлетворени.   ЕВ: Кое ви накара да започнете "Young Life"?   Катя Райчинова: "Young Life" започва съществуването си още в началото на 30 -те години на 20 век в щата Тексас, САЩ. Загрижени за юношите в своя град, които не проявяват интерес към вярата в Христос и църковния живот, няколко човека от градчето Гейнсвил започват движение, което цели да представи благовестието пред младите хора по достъпен и интересен за тях начин. След като изпробва различни подходи, Джим Рейбърн установава, че най-ефективният начин за споделяне на благата вест с юношите в града, е събиране в дома на едно от децата под формата на клуб. Клубът включва пеене на любими песни, забавен скеч и кратка история от живота на Исус Христос. Рейбърн вярва, че всеки тийнейджър трябва да има възможността да чуе посланието за спасителното дело на Христос, и сам да реши как да откликне на тези вест.    EB: Каква е мисията на "Young Life" и кое ви помага да устоявате толкова години?   Катя Райчинова: Мисията на "Young Life" е да инвестира в личността и развитието на тийнейджъри, които още не познават Христос. Мисля, че успехът на "Young Life" през годините се дължи на няколко неща: На първо място ще спомена готовността на наставниците, които работят с младежите, да прекарват време с юношите “на тяхна територия”, т.е. правейки заедно онези неща, който младежите харесват и ценят. Подходът на "Young Life" е благовестие чрез изграждане взаимоотношения на доверие, приятелство и ученичество. На второ място бих поставила съобразяването с характеристиките на възрастта на подрастващите. В тази възраст младежите обичат приключенията, забавленията и смеха. Клубовете и лагерите, които организираме, дават на тийнейджърите възможност да се забавляват, да намират приятели, да бъдат изслушвани и разбира се, да чуят какво Христос е направил за тях. Не на последно място, "Young Life" залага на ученичеството. Младежите, които повярват, биват изграждани и насърчавани на свой ред да станат лидери и наставници на други младежи, и по този начин да инвестират в поколението, идващо след тях.    ЕВ: Моля, разкажете на нашите читатели за Вашите лагери. Какви са темите, които разглеждате?   Катя Райчинова: На лагерите на "Young Life" каним предимно нови деца, които не посещават църковно общество. Това са младежи, с които обаче предварително са започнати и изградени взаимоотношения от нашите лидери. Всеки лидер отговаря за 7—9 деца и прекарва целия ден с тях. Заедно играят игри, заедно минават препятствия, хранят се на една маса и заедно обсъждат поставените теми. Лагерът е времето, в което тийнейджърите се забавляват, завързват приятелства, участват в групи за дискусия, а вечер слушат кратки размисли върху 6 основни теми: “Сътворението”, “Исус Христос”, “Грехът”, “Кръстът”, “Възкресението”, “От тук накъде”. Всяка година темите оставят същите, сменят се само говорителите.    Тази година имах честта и удоволствието да бъда говорител на лагера. Видях че децата си задават въпросите за смисъла на живота, за греха и празнотота в сърцето. Макар и да не са повярвали, те съзнават, че в тях има празнота, която трябва да бъде запълнена. Струва ми се, че сме свикнали  да гледаме на днешните тийнейджъри като на разглезени, безотговорни, пристрастени към технологиите хлапета. Сякаш пропускаме да доловим колко самотни, уплашени, объркани и наранени са, колко много се нуждаят от приемане, подкрепа и насърчение точно в този период от развитието си.    ЕВ: Лагерите крият предизвикателства. Разкажете как се справяте с тях.   Катя Райчинова: Лагерите с деца определено крият доста предизвикателства. Едно от тях е свързано със забраната за ползване на телефони по време на лагера. Искаме младежите да прекарват пълноценно време заедно, грижим се денят им да е зает с интересни и полезни занимания. Имат само по 20 мин. на ден за ползване на телефон, за да се обадят у дома. Това понякога поражда недоволство, но се стараем да запълваме времето им с вълнуващи и стойностни занимания, така че да не усещат липсата от виртуално общуване.    Справяме се преди всичко с много молитва, добра организация, предварителна подготовка и разбира се с Божията благодат. В тази връзка, бихме били изключително благодарни, ако вашите читатели на подкрепят в молитва. Вярваме, че тя е ключът към успеха на всяко богоугодно начинание. Всеки, който желае да получва нашето молитвено писмо може да се свърже с мен на имейл: ylbalkans@gmail.com.    ЕВ: Работата на "Young Life" не се ограничава само до лагерите. Моля, разкажете за другите Ви инициативи.   Катя Райчинова: Освен лагерите в България "Young Life" има служение сред невярващи студенти, работа с деца в неравностойно положение, клубове по интереси, библейско изучаване за наскоро повярвали младежи, работа по благотворителни проекти.    Накрая споделяме личното послание на Тони Рипли, директор на "Young Life Bulgaria":  Нашите служители и доброволци работиха здраво, за да достигнат до децата на България! Повече от 200 деца от Албания, Македония и България посетиха едноседмичен летен лагер (2 пъти повече от миналата година). Ако включим и другите лагери, сме споделили и разисквали Благата вест с повече от 300 младежи на възраст 12-22 г. и виждаме как историята на Христос променя живота им. Всичко това е благодарение на хиладите часове, прекарани в молитва, любов, сълзи, отхвърляне от страна на децата и приемането, с което ги обгръщаме, независимо от техните решения. Стотици души ни подкрепят финансово от целия свят и благодарение на тяхната жертва, ние виждаме как Христовата любов променя посоката, по която поемат младежите, общностите и народите им.  Ние вярваме в това, което вършим. Развълнувани сме да го направим отново през 2018-19г., но засега ви моля да отпразнувате с нас Божията добрина, Божието водителство и Неговата любов, които ни поддържат и вдъхновяват да показваме любовта си към другите.  Моля Ви, подкрепете ни в молитва за повече страхотни лидери и доброволци на Young Life, които да достигнат до децата на България и през тази учебна година!  

Защо най-велика е любовта?

17 September 2018 08:00

Вяра, надежда и любов - три стълба на Новия Завет, дискутирани,  отстоявани и прилагани от зората на християнството, сред бури, страдания, гонения и саможертва. Сякаш трите са неизменно свързани и не могат една без друга. И все пак третата се откроява.   Защо любовта е най-голяма, най-велика, най-непобедима, най-неустоима?   Защото спасява. Спасява те от лудост, болест, безсърдечие, смърт. Когато си долу, на дъното - мръсен, окаян, слаб, гнусен, Тя идва и те измъква.    Защото е милостива. Когато си се провалил толкова много, че всеки един на тази планета те избягва, Тя идва и ти се усмихва. Подава ти ръка и ти помага да си простиш.    Защото е мила и добра. Когато в своето безсилие си груб и безсърдечен, тя идва и ти помага да изчистиш душата и ума си, кротко и спокойно.   Защото не държи сметка за зло. Когато си я наранявал, Тя ти е прощавала и ти е помагала да си върнеш сърцето.   Защото не е арогантна. Говори с кротост и нежност.    Защото не завижда. Радва се, когато някой друг се радва на живота си.    Защото не безобразничи. Вярна е на образа на Всевишния, който олицетворява само съвършенството.   Защото всичко премълчава. Не ти отговаря с остри и обидни думи. Просто те изчаква да излееш всичко, насъбрано в сърцето ти, за да можеш да поемеш от  чистотата, спокойствието и милостта ѝ.    Защото, когато си мръсен, не идва да те пита защо пак си се омърсил. Отново. Не ти натяква каква отрепка си и как все те вади от калта. Не. Просто те изчиства. Дори с кръв.    Когато не принадлежиш никъде и имаш чувството, че си сам и цялата самота се е събрала в теб, Тя идва и ти прошепва: „Аз съм твоя и ти си мой!“   Защото лекува. Когато си сломен от болка, предателство, тъга, сърцето ти е счупено на хиляди парченца и усещаш как дяволът скача върху тях и забива всяко едно парченце до последната ти глътка въздух, Любовта идва и те прави нов. Здрав. Чист. Съвършен. Неин. Божий.    Защото това е Любовта. Бог в действие. Христос в нас, надеждата на славата. Ако вярата и надеждата са дарове от Бога за нас, то Любовта е Самият Той, обитаващ в нас.   Защото любовта Му дава надежда, че ще има утре. Че си обичан. Че си пазен. Че си някой, за когото си заслужава грижата. Че си заслужаваш жертвата, която Исус направи.   Защото това струваме на Бога. Струваме Му Исус. Любовта на живота Му.    Любовта, която ни принадлежи, стига само да я поканим в живота си.  

Християните - вечните ученици

15 September 2018 08:00

Една история разказва за студент, който стоял в стаята си и се чудел дали да прави каквото му харесва, или да седне да учи. Решил да вземе монета и да хвърли жребий. „Ако се падне ези, ще отида на кино. Ако се падне тура, ще гледам телевизия. Ако застане на ръба си, ще седна да уча!” Сега  се обръщам назад и с носталгия си припомням за един период от живота ми, който беше много разнообразен като преживявания и емоции.   Спомням си ученическите си години:  трудните моменти по някои предмети, проблемите със съученици и учители…Но се сещам  и за приятните часове по история и литература, примера и окуражителните думи на учителите, последната година от училище и промяната във взаимоотношенията.  Помня много неща, но почти не си спомням моментите, в които съм учил или съм бил изпитван. Знам, че  полагах усилия и въпреки че не бях пълен отличник, имаше предмети, които ми се отдаваха и такива, които ме затрудняваха. Наистина почти нямам конкретен спомен, свързан с учене. Може би защото, когато бях ученик, мечтаех този период бързо да свърши и да спра с мъчителните предмети. Или защото често си казвах:  „веднъж да завърша и край, няма да има нужда от ранно ставане и късно лягане заради контролна, класна или изпитване…”   Липсват ми ученическите години. Ако имаше машина на времето може би бих се завърнал в тях, но със сигурност не ми липсват ранното ставане, за да отида в 7.30 ч на училище, прибирането след 19.00 ч от учебни занятия, училищният тормоз, зубренето на уроци, част, от които забравих много бързо и до сега не са влезли в  приложение в живота ми дори в категорията „обща култура”.   Давам си сметка, че причината да гледам с носталгия назад е значително по-малкото на брой житейски отговорности, които съм имал и това, че на ония години животът изглеждаше безкрайно по-лесен. „Завърша ли, край на ученето”, но се оказа, че и в студентските години също се очаква от теб да учиш и въпреки няколкото свидетелства за чудни Божии намеси по време на изпити, като това да ти се падне въпросът, който най-малко си учил и да изкараш шестица, усилията, които се изискваха, не бяха малко. Завършвайки университета си мислиш, че вече си готов и ако трябва да ходиш по обучения и лекции, то това ще бъде рядкост, понеже вече знаеш много. Но и това е заблуда.   Попаднах на работно място, където нямаше кой да ми каже какво трябва да правя и как да го правя. Наученото от университета не беше достатъчно, за да се справя ефективно и трябваше да опитвам с налучкване. Знам, че правех и доста грешки. На второто ми работно място първите 6-7 месеца преминаха основно в обучения и по-малко в практика. От  2008 година до сега обученията и тренингите, в които участвам,  са поне 2-3 годишно и осъзнавам, че все още има смисъл в това да уча и че не всичко знам. Вече имам и възможността  да предавам наученото и натрупаното като опит на други, т.е. аз да обучавам.   Ученето при мен като че ли скоро няма да свърши. Предстои ми поредното обучение. Опитностите ни в образованието могат да се пренесат и в духовната сфера. Един от най-подходящите стихове относно ученето и прилагането на наученото, е записан в 2 Тимотей 2:1-2: „Ти, прочее, чадо мое, заяквай в благодатта, която е в Христа Исуса. И каквото си чул от мене при много свидетели, това предай на верни човеци, които да са способни и други да научат.” В първия стих се говори за „заякване в благодатта”. Заякването става чрез полагане на усилия, стараене и отделяне на време. Никой не заяква физически, ако не положи усилия и не прекара време във фитнеса. Да „заякнем в благодатта” също изисква време и усилие.    Прекрасното на Библията е, че ни дава конкретни и точни послания. Съветът на Павел към младия Тимотей е да заяква в „благодатта, която е в Христа Исуса”. Все едно Павел казва на съслужителя си, че няма нужда да отделя внимание на басните – скверни и бабешки (1 Тимотей 4:7), на други учения и празнословия…Това, от което има нужда в духовния си живот и служение, е да расте и да се учи относно Божията благодат, която е в Исус Христос. А усвоеното трябва да бъде предадено на други, които да научат трети, а те от своя страна – четвърти и т.н...   Тези два стиха разбиват на пух и прах разбирането на много християни, че няма нужда да се учат и да знаят повече за Бог, Библията и доктрините. Има хора, които отричат библейските училища, духовната литература и въобще ученето, смятайки, че ако има нещо, което е важно, „Духът ще им го открива”. Но кой дух и как ще го разпознаят, когато не познават Словото.    Сблъсквам се с хора, които влагат повече време да гледат и четат всякакви неща в интернет, които граничат със суеверия, небивалици и лъжеучения,  неможейки да ги различат и отсеят, просто защото не са се научили и не познават Словото. Такива, които не са „заякнали” в познанието и знанието на Библията, изпращат послания далеч от Истината. Оставам изумен от незнанието на хора, които наричат себе си християни и посещават църковни служби.   Павел учеше Тимотей да разпалва (2 Тимотей 2:16) и да не пренебрегва (1 Тимотей 4:14) дарбата си, но и да се учи и да разпознава Истината от лъжите. Някои си мислят, че при християните няма нужда от учене и усилия, но не е така. Словото ни казва, че трябва да бъдем верни в това да слушаме, да се учим и да изпълняваме, като и трите етапа са важни и задължителни. Не трябва само да бъдем консуматори, а от нас се очаква да бъдем верни и способни да учим и други.   Някой би реагирал: „Още ли трябва да учим и докога? Учението не е ли само за учениците?”  А нали ние сме Христови ученици!   „И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, с цел да се усъвършенстват светиите; докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота; за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; но, действащи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всеки став, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта.” (Ефесяни 4:11-16)   В тези стихове се говори за духовен растеж и усъвършенстване, за достигане, познаване и порастване в Истината, което става чрез вярност в ученето.    Явно от училището и от университета „отърване” има, но ние оставаме вечните ученици на Христос.   Верни ли сме в ученето?    

Има ли грехове, които християните потулват?

25 August 2018 08:00

Християните са склонни да изтъкват греховете, когато ги забелязват у хората отсреща, но често забравят да признаят собствените си прегрешения. Има ли в нашето съвремие грехове, с които толкова сме свикнали, че ги приемаме за нещо нормално? Ще изброим и коментираме няколко. Себичност. Ние обичаме да се показваме, когато вършим нещо добро. Държим да изтъкнем нашата праведност. Христос обаче предупреждава, че се интерсува от мотивите на сърцето, а не от делата, извършени пред човеците. Неслучайно Той изобличаваше фарисеите, чиито дела бяха праведни, но мотивите им бяха погрешни. Национализъм. Христос призовава Своите последователи към единство и се предполага, че сред тях не трябва да има расисти или хора, които гледат на лице. Дали обаче е възможно да ни обвинят, че първо сме англичани, американци, руснаци, българи или преди всичко сме християни, които не презират никого, защото принадлежи към омразен етнос? Безпокойство. Безпокойството е свързано със страха. Не е случайно, че с последните Си слова, насочени към учениците Христос изрично ги увещава да не се страхуват и да не се безпокоят. Същите съвети дават и апостолите, автори на новозаветните послания. И Петър, и Йоан, и Павел включват такива стихове в своите писма: "В любовта няма страх, но съвършената любов пропъжда страха..." (1 Йоан 4:18). "Не се безпокойте за нищо, но с всякаква молитва и молба принасяйте прошенията си на Бога с благодарение..." (Фил. 4:6). "Всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас" (1 Петър 5:7). Проявата на безпокойство и страх е равнозначна на неверие. Гордост. Гордостта е тема, която много често се дискутира в църквата и даже слушаме проповеди върху нея. Даваме ли си сметка, обаче, че всеки път, когато отказваме да простим на човека, който ни е наранил или обидил, ние на практика демонстрираме гордост, която е скрита в сърцето ни и в този момент излиза наяве? Лакомия. Често пъти тази дума хората свързват единствено с храната. Какво ще кажете, обаче, за християни, които непрекъснато живеят в заеми, не просто за насъщни неща, а за да имат нови дрехи, коли или уреди, защото техните колеги или съседи могат да си ги позволят. Не е ли добре да се запитаме, дали ще бъдем доволни, ако Бог не ни даде нищо повече от това, което имаме в момента? Ще продължим ли да Го обичаме? Това не означава, че богатството е грях. Има много състоятелни християни, които се грижат за разрастване на Божието дело. Въпросът отново се свежда до мотивите. Клюкарстване. Това е често срещана практика сред християните, които обикновено споделят "тайни" един с друг, за да "се молят за нуждите" на този или онзи. Дали обаче именно тази практика не спъва много хора, за да не идват на църква и по-специално невярващи, които биха искали да чуят за Христос, но не желаят личният им живот да бъде обсъждан и критикуван?  Омраза. В Проповедта на планината Христос поставя един висок стандарт и идеал. Той пояснява, че не просто делата на човека са греховни, такива са и мислите му. Ако в ума си помислиш или пожелаеш нещо, което би довело до грях, то грехът вече е извършен. Омразата е пряко свързана със страха и завистта, както и със сравняването с другите хора. Защо обаче никой не се сравнява с онези, които имат по-малко, а винаги с тези, които притежават повече или изглеждат по-добре? Съдене. Много християни редовно вършат този грях, като се извиняват, че Библията им го позволява, защото Христос мрази греха и го наказва. Забравяме, обаче, че всички сме грешни пред лицето на Бога и затова имаме нужда от Спасител. И още нещо, докато сме тук на земята, всички имаме възможност да бъдем оправдани. Така че пред Бога има оправдани и неоправдани грешници. Затова в Проповедта на планината Христос е категоричен: "Не съдете, за да не бъдете съдени, защото с каквато мярка съдите, с такава ще ви съдят" (Матей 7:1). Източник: Christian Headlines

Преобразявани за Божия слава

06 August 2018 08:00

Празник е - ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ: Моментът, в който пред слисаните Петър, Яков и Йоан се разкрива поразителна картина, която никога не може да се забрави: за първи и единствен път през земния си живот Господ Исус сияе на планината с блясък неземен. От двете Му страни са застанали Моисей и Илия – символи на Закона и Пророците. И на всичко отгоре прокънтява и Глас, точно от Горе: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте!“    Какъв славен миг! Какво великолепие! Загубваш ума и дума! Яков и Йоан със сигурност губят второто, а Петър вероятно първото, съдейки по нелепото му объркано предложение за шатрите, което отправя към Исус. Ех, ако живеехме по онова време, нямаше ли да е страхотно да сме сред избраните трима, станали свидетели на това изумително събитие? А ако по чудо се озовяхме там, как ли бихме живели после, когато еуфорията и възторгът, разтърсил душата ни, отстъпят пред сивотата на ежедневието? Как щяхме да се отнасяме към Исус? Как бихме се молили след такова нещо?   Трябва ли да мечтаем да сме били на Планината на Преображението, за да преживеем своето преображение? Днес да чакаме е безсмислено, защото този миг няма да се повтори в историята. Но нима Бог не е способен да преобрази всеки един човек в неговата лична история, при друг случай и на друго място? Някои богослови коментират, че понеже Исус е Бог истинен в своята същност, ослепителният Му блясък пред апостолите не е изключение, а Неговият обичаен, изначален и вечен образ и че не Той, а учениците Му са тези, които претърпяват трансформация - техните очи се отварят и проглеждат с небесна яснота и духовно разбиране, също както очите на слугата на Елисей се отварят и виждат огнените коне и колесници, изпълнили хълма (4 Царе 6:14-17).   На 6 август 2010 година аз също имах своята преображенска опитност в една болнична стая, зад прозорците на която бълваше като пещ непоносима жега, огнена като изпитанието. Излизайки от упойката, чух гласа на лекаря: „2 килограма и 48 см!“ Говореше за моето недоносено бебе, родено в 32 гестационна седмица: "Рано, твърде рано!", както тъжно клатеха глава всички доктори в Майчин дом. Но след 5 дни изчакване в застрашително намаляващи околоплодни води, сърцето на детенцето продължаваше да бие геройски, вече и извън тялото ми! След 4 часа обаче ми дадоха да подпиша документ, с който позволявам бебето незабавно да бъде преместено в най-голямото за Североизточна България неонатологично отделение. Състоянието му се влошаваше със светкавична скорост. Умираше. С отпаднал глас попитах може ли да го видя поне. Донесоха повито миниатюрно вързопче, на разстояние, от което не можех да фокусирам нито личице, нито нищо, за което измъчената ми душа да се хване, за да преживее следващите дни. Спомням си, че се запитах дали това не е първият и последен път, в който виждам детето си живо, без дори да съм го докоснала и прегърнала. Отнесоха го след по-малко от минута. От епикризата запечатани в ума ми остават думите: „Приема се в изключително тежко състояние. Стене силно.“ Представях си как се е борило милото за всяка глътка въздух! Недоразвитостта на белите дробове е най-коварното усложнение при родените в началото на 8-я месец.    Как продължи всичко ли? Започна, продължи и завърши с мир, благодат и любов, отначало докрай. С незаслужена милост. Бог позволи да вляза само в клуба на майките на недоносените. Не на майките, загубили дете. Не на майките с деца с увреждания. Сигурно съм твърде слаба за членство в тези клубове, нямало е да го понеса и Той е видял. Не зная. Не зная нито защо една безпроблемна бременност имаше такъв внезапен край, нито защо при същите лекарски грижи други майки имат различен завършек на сагата си. Единственото, в което съм убедена, е че случилото се стана, за да се изяви Божията слава и чудните Му дела - също като в историята на сляпородения човек (Йоан 9:3). Над мен и детето ми Бог се смили и ще съм Му вечно благодарна. Притискам Вероника силно до себе си и галя косичката й вече осем блажени години. Името Вероника на латински означава „истински образ“. Според легендата жена на име Вероника по пътя за Голгота подала на Исус кърпа, с която страдащият и смазан под тежестта на кръста Господ избърсал лицето Си. Отпечатъкът му върху тъканта бил първият Негов „образ“, с който хората разполагали, вид снимка през тогавашния непознат за фотографията век.   За мен в онези августовски дни образът на Бога приемаше различни форми. Видях го изографисан чрез усърдните молитви на семейството и близките ми. Една вярна приятелка всеки ден неизменно ми се обаждаше, пишеше ми насърчителни слова, буквално ме носеше на ръце пред Божия престол. Образът изплува и в разплаканите очи на друга скъпа жена от църквата, която дойде в родилното с нежна гладиола в ръка. Като ме видя самотна на леглото, без бебе, при всички други усмихнати майки с бебенца до тях, силно ме прегърна и само дълго плака с мен. Божият образ бе в спокойното присъствие на сестра ми. Той бе надвесен над мен в лицето на грижовната ми всеотдайна майка: поради усложнения след раждането не бях в състояние да излизам и тя всеки ден в най-палещата жега по пладне бягаше към болницата, за да е там точно в 12 часа, когато даваха информация за бебетата в кувьози. Вярвам, че неонатолозите действаха вещо и умело, движени от Светия Дух, и съм им дълбоко признателна. Но за да се защитят може би в случай на фатален изход, до изписването на дъщеря ми даваха само най-мрачни прогнози за живота й. Затова на нищо не можех да разчитам и нищо нямах, освен обещанието на Бога, че никак няма да ме остави, нито ще ме забрави. Божият образ бе единственият, към който можех да погледна с надежда, когато съкрушеният ми съпруг не можеше физически да е до мен. Той също страдаше. Като морски офицер му се наложи да понесе болката, че отново е далеч, в морето, при раждането и на второто си дете, без да може да ни помогне. Като се замисля, Господ предвидливо беше отстранил всичките ми опори, за да остане насаме с мене. За да бъда насаме с Него.   Дали ще имам смелостта да позволя да бъда преобразявана когато и колкото пъти Бог пожелае? Ще съумея ли да виждам винаги Божия образ пред себе си, независимо от обстоятелствата? Със свои сили няма да се справя. Пак по Неговата милост ще се отварят очите ми – всеки път, когато Той благоволи.   „Със своята сила, действаща в нас, Бог е способен да извърши безкрайно повече от това, за което се молим или си представяме. На Него да бъде слава в църквата и в Христос Исус през всички поколения до вечни векове! Амин.“ (Ефесяни 3:20-21)    Бележка от редактора: На снимката по-горе чудното бебе Вероника Иванова Станчева, която по Божия милост днес навършва 8 години. От сърце ѝ пожелаваме животът ѝ да бъде за прослава на Небесния Баща.  

Анатомия на вярата

05 August 2018 08:00

Ние живеем живота си като разчитаме нa сетивата. Но има някои важни неща, които са отвъд сетивата. Например, ние не можем да видим как даден човек идва до вярата. Можем да споделим благата вест с него, можем да се опитаме да отговорим на въпросите му, можем да го доведем на църква, можем да се опитаме да му покажем добър пример с живота си. Но ние не можем да видим какво става в сърцето му.  Защо един човек повярва, а друг не? Защо някой откликва веднага, а друг дълго време не може или не иска? Какво става вътре в човека? Нямаме сетива, с които можем да видим това. Нямаме уреди, с които можем да направим замерване. Не съществува такова нещо като „душеметър“ или „сърдечна скала.“ Но въпреки това нека се опитаме да направим аутопсия на вярата на един човек. Повечето от нас са чували за него. Името му е Никодим, което означава „победа на народа.” За него се говори само на 3 места в НЗ – всички в евангелието според Йоан. Те не ни казват всичко, но все пак хвърлят някаква светлина върху горните въпроси.    Никодим е част от група хора, наричани фарисеи.  Днес думата фарисеи е синоним за религиозни лицемери, но всъщност това са били хора, полагащи огромни усилия да разберат Божия закон, след това да го изпълняват и накрая да научат и другите на него. Много от фарисеите били искрени в своята вяра и живот. Никодим бил един от тези хора. Той е наречен и „еврейски началник.”   Така че Никодим бил човек със значително политическо и религиозно влияние. За първи път се срещаме с него в Ерусалим, точно  когато Исус започва да се превръща в публична личност. Никодим го слушал няколко пъти и чутото и видяното го засегнало по някакъв начин. Явно Никодим е бил достатъчно докоснат, за да пожелае да се срещне с Исус. И когато двамата се срещат, първите му думи са: "Учителю, знам, че си дошъл от Бога, защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него" (Йоан 3:2).   Има обаче един проблем. По това време еврейските водачи вече били започнали да гледат с подозрение и недоверие на Исус. Да отиде при Него можело да означава Никодим да си навлече неудобни въпроси. Затова той отива при Исус през нощта, тайно, когато никой няма да го види. Повечето от нас знаят добре този разговор, който е описан в Йоан 3. Тук Исус казва някои от най-забележителните думи в целия Нов Завет. Тук се намира „златният стих“: Йоан 3:16-17. Пак тук Исус ясно говори за Своята спасителна смърт на кръста (Йоан 3:14-15).   Християните обичат тези текстове, които толкова силно говорят за най-важните неща на нашата вяра. Понякога пропускаме от разговора, че Никодим не разбира и половината от казаното от Исус. Единствените думи на Никодим, повторени няколко пъти, са: „Не разбирам.“  Това е важно за нас. Някои са християни от толкова дълго време, че са забравили колко странно може да звучи християнството. Опитайте да си представите как звучат изрази като „новорождение“, „спасен чрез кръвта на Христос“ или „Господна вечеря“ на случаен човек от улицата. Когато един човек чуе благовестието, той има нужда от време да го разбере, сигурно има и въпроси, на които трябва да си отговори. Някои може да са въпроси, задавани на глас, други трябва да зададе на самия себе си. А това често изисква време.    Ако четем внимателно евангелието според Йоан ще видим, че Исус дава време на Никодим. Той го предизвиква, да, но Той му дава и време. Може би се питате колко време? Двамата се срещат отново след 2,5 години. Историята е описана в 7 глава на евангелието според Йоан и е много интересна. Мястото отново е Ерусалим и Исус отново поучава на големия еврейски празник Шатроразпъване. По това време фарисеите вече били твърдо настроени против Исус. И така Синедрионът се събира и изпраща войници, които да Го заловят. Войниците обаче са толкова смаяни от думите на Исус, че Го оставят да си отиде, без да направят нищо. Никодим е част от еврейския Синедрион. Но когато Синедрионът израща войници да заловят Исус, той мълчи. В цялата случка има записана само една-единствена негова реплика, в която той пита: "Нашият закон осъжда ли човека, ако първо не го изслуша и не разбере що върши?" (Йоан 7:52).     Никодим иска Исус да получи възможност да обясни преди срещу Него да бъде признесена присъда. Другите обаче не са склонни на това. Те отговарят гневно на Никодим. И той млъква. Не казва нищо повече. Думите му показват, че вътре в себе си той е благосклонно разположен към Исус. Но Никодим, се страхува и мълчи. При това Никодим не мълчи само тук. Той липсва на процеса срещу Исус. Синедрионът заседава и решава, че Исус е виновен за богохулство и трябва да бъде убит. Името на Никодим изобщо не се споменава в разказа. Той или не присъства, или мълчи и не казва нищо. Ние бихме казали: Колко жалко.    Този текст ни помага да хвърлим бегъл поглед към душата на Никодим. Той се страхува. И това е нещо, с което някои от нас са се срещали. Има хора, които вътрешно са убедени, че има Бог и симпатизират на Христос. Но те не изповядват вяра, не застават открито за Христос, понеже се страхуват. Цената им се струва твърде висока. Това може да им навреди по някакъв начин. Или пък не искат да се идентифицират с нещо, което някои наричат секта. Или понеже мислят, че така ще изгубят приятели. Затова те не правят нищо. Така този вътрешен трепет остава заглушен и безплоден. Ние считаме това за неуспех на евангелието, считаме го за отхвърляне. Вече споменахме, че няма инструменти, с които можем да измерим сърцата и душите на хората, и да знаем със сигурност какво става в тях. Понякога нещата се случват по начин, различен от този, който мислим или предполагаме.    Така стигаме до третия текст, в който срещаме Никодим. Той се намира в самия край на евангелието. Исус вече е разпънат на кръст и е мъртъв. Тълпата гледала екзекуцията започва да се разотива – зрелището е свършило. Синедрионът е доволен. И точно тогава се случва нещо неочаквано. В Йоан 19:38-39  се споменават двама души:  Първият е Йосиф от Ариматея. Вторият е Никодим, който носи със себе си 100 литра смирна и алое. Това е огромно количество и достойно за погребение на цар. Освен това тези ароматни смеси били много скъпи. Никодим обаче е готов да поеме разходите. Двамата вземат тялото и го погребват в нов гроб, който е собственост на Йосиф от Ариматея. Гробовете около Ерусалим, особено новите гробове са били изключително ценни и скъпи. Това е голяма жертва и от двамата. На практика Йосиф и Никодим със своята смелост сбъдват прочествата за Исус: „И определиха гробът му между злодеите, но по смъртта му при богатия.”  Много интересно. Синедрионът праща Исус на смърт, но изведнъж, най-неочаквано, двама от неговите собствени членове се идентифицират като ученици на осъдения. И единият от тях е точно Никодим, който говори с Исус, но не разбира нищо от това, което му казват. Същият Никодим, на когото лесно могат да затворят устата, понеже се страхува за репутацията си. Никодим, който не казва нищо по време на съдебния процес и не протестира срещу присъдата. Но сега, когато Исус вече е мъртъв, явно нещо в него се е пречупило. Той казва: „Аз няма да мълча повече” и пристъпва напред, за да изяви своята вяра.    Сякаш това е най-неподходящото време за такова действие. Исус е мъртъв. Учениците Му са избягали. Петър се е отрекъл 3 пъти от Него. Йоан седи настрана и плаче заедно с жените. Един млад човек, когато са хванали за дрехата е толкова уплашен, че я оставя в ръцете на войниците и бяга гол. Дори след като всичко е свършило учениците продължават да се страхуват и се събират само в здраво заключена стая. Но Никодим пристъпва напред. Този, който изглежда пълен провал според нашите критерии тук се оказва по-голям успех от самите апостоли. Пред кръста на Исус първите стават последни, а последните първи.    Това е последният текст, в който се среща името на Никодим. Не знаем какво е станало с него след това. Някои апокрифни източници и несигурна информация казват, че той бил кръстен от апостолите Петър и Йоан. Заради своята вяра изгубил мястото си в Синедриона и след време дори бил изгонен от Ерусалим. След смъртта си тленните му останки били положени в общ гроб с Гамалиил и Стефан. Нямам представа колко от това е вярно. Може би нищо, а може би всичко. Но евангелист Йоан ни дава доста ясен знак, че накрая, след години чакане и отлагане Никодим все пак е повярвал в Христос и открито се идентифицирал с Него.   Какво тогава разбираме от тази дисекция на вярата на Никодим, която се опитахме да направим? Оказва се, че не много. Такава не може да се направи, понеже нещата често не са такива, каквито изглеждат.    Разказът за Никодим все пак ни сочи някои неща. Ще спомена 3 от тях, които мисля, че касаят и нас днес.  1. Когато споделяме благата вест за нашата вяра, трябва да се научим да разчитаме на Божия Дух.  В своя разговор с Никодим Исус казва нещо много интересно:  "Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа." Не можем да доведем нито един човек до истински взаимоотношения с Бога – само Светият Дух може. Можем единствено да свидетелстваме за Бога, но резултатът не се определя от нашите способности, а от действието на Божия Дух. Текстът казва и нещо друго – Божият Дух не е вентилатор, който можем да насочваме по свой избор. Ние не виждаме и не разбираме Неговото действие в сърцата на хората. И затова често ще се случва да бъдем изненадвани. Там където предполагаме, че хората ще повярват, може нищо да не се случи. Там където смятаме, че има само студенина, може изведнъж да се окаже, че отвътре гори огън.  Това, което можем да направим е, винаги когато ни се отдаде възможност да споделяме благата вест с радостната увереност, че Божият Дух действа и прибавя Своята сила към нашите понякога слаби думи.    2. Ние трябва да се научим да имаме търпение.  Ние често искаме бързи резултати. Може би причината е, че живеем в една забързана култура. Пускаш монета в автомата и кафето ти е готово. В ресторанта искаме храната ни да се приготви бързо. Макар че колите ни карат бързо, често превишаваме скоростта. Но при вярата не можем да насилим нещата да стават бързо. Исус чака Никодим 3 години, за да повярва. Може би ние също трябва да се научим на търпение. Някои хора изпитват съмнения, несигурност и страхове. Благовестието трябва винаги да се проповядва ясно в нашата църква, но също така църквата трябва да бъде гостоприемна към търсещи хора, да им направи място и да им даде необходимото време. Можем да гледаме на тях като на гости, които желаят да наблюдават нашата вяра и поклонение и да бъдат оставени да вземат решение без да бъдат насилвани към нещо, за което все още не са готови.  И ако направим това, аз съм сигурен, че ще видим как някои от тях да пристъпват напред, когато най-малко очакваме това.    3. Ние трябва да научим, че Бог е по-загрижен за спасението на хората от нас.  Може да ви се струва глупаво, но понякога ние се държим, сякаш наистина вярваме, че сме по-загрижени от Бога. От време на време чувам хора да казват: Ако пропусна тази възможност, или ако не се справя добре, или ако направя нещо погрешно човекът може утре да умре и да отиде в ада, понеже не сме му казали за Христос. Наистина ли? Ако има Бог, Който го е грижа за този човек и ако Той знае, че човекът би отговорил с вяра, наистина ли мислите, че ако ние млъкнем, Бог няма да му даде друга възможност? Ако знае, че може да повярва дори след 20 години, мислите ли, че Той няма да го пази толкова дълго и дори повече. Такова мислене прави нас по-загрижени за спасението на хората, отколкото Бог. Сякаш Бог не върши нищо и всичко е паднало на нашите рамене. Бог е много по-загрижен за хората от нас и прави много повече за тяхното спасение. Спомнете си каво казва Исус: „Ако тези хора млъкнат, камъните ще извикат.” И ако утре ние всички млъкнем и откажем да говорим, бъдете сигурни, че благовестието няма да престане да се чува. Защото Бог обича хората, желае те да се спасят и се радва, когато те се спасяват.    В арабските страни – много хора идват до вяра чрез видения, сънища или ангели. Това не означава, че няма значение дали ние споделяме вярата си или не. Има огромно значение. Бог е поверил благата вест на нас и ние трябва да я споделяме при всеки удобен случай, а когато няма случай да създаваме такива случи. Но нашето благовестие трябва да става с доверие в Божията любов, а не в нашата ревност. Иначе ние мислим твърде погрешно за Бога. И това може да превърне благовестието ни в едно чисто човешко блъскане, вместо в радостно споделяне на вестта, че Бог наистина обича хората.      Историята с Никодим е най-вече история за Божията любов – търсеща, търпелива и способна. Ние сме съработници с този Бог, Той е избрал да работи чрез нас, но не ни е оставил сами да вършим нещата. Там където ние отидем, Той вече е бил. Тези, на които говорим, Той вече е докоснал със Своята предварителна благодат, дори те да не знаят това. Бог действа в света чрез Своя Дух, макар че често не можем да разберем откъде идва, накъде отива и какво прави. Но Бог е в света, защото обича този свят, защото не е дошъл да осъди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. И това е една добра вест, която ние също сме изпратени да носим. Затова се надявам да имаме увереност, че Бог работи пред нас и повече от нас. Ние не можем да видим сърцата на хората, но и нямаме нужда от това, понеже можем да сме сигурни, че Бог действа в тях.   

В плен на смартфоните - в опасност ли е християнското семейство?

03 August 2018 08:00

Последните проучвания показват, че съвременните семейства прекарват голяма част от своето свободно време със смартфони, таблети и лаптопи. Сякаш общуването между родители и деца днес е сведено до минимум и това се отнася и за семействата на християните, които трудно могат да избягат от реалността.   Заети от смартфоните родителите отделят все по-малко време на децата си и даже пренебрегват техните нужди. Липсата на реални разговори между деца и родители, пречи и на когнитивното развитие на децата. Ако преди години вечерите са преминавали в качествено общуване в семейството, днес всяка свободна минута е посветена на смарт устройствата.    Според анкета на  "Атлантик" днес невръстни бебета на възраст едва 4 месеца са оставяни пред таблети и смартфони, за да гледат детска анимация, а деца на предучилищна възраст прекарват пред различни видео устройства по 4 часа на ден. Времето, прекарвано със смартфоните се превръща в обсесия, а последствията са отчуждаване в семейството и липса на нормално общуване между деца и родители.   Неслучайно във Франция проблемът е признат на национално ниво и от новата учебна година, от септември е предвидена забрана за внасяне на смартфони в училище за учениците до петнадесетгодишна възраст. Френският министър на образованието официално е обявил, че по време на междучасията децата вместо да играят, прекарват цялото си време в използване на смартфони, което не е добре за тяхното обучение и вреди на здравето им, както и нарушава концентрацията им.   В Библията има един особено важен пасаж, който трябва да си припомним и да прилагаме в нашето ежедневие, ако искаме да се предпазим от опасността на нашето съвремие, а именно - атаките срещу семейството на всички възможни фронтове. В книгата Второзаконие 6:1-9 Мойсей съветва евреите от Божия страна да прекарват време с децата си, като ги учат на Божието слово сутрин и вечер, в началото на деня, преди да се впуснат във всекидневните задачи и в края, когато им предстои неизвестността на нощта, с нейните предизвикателства. В Новия Завет в няколко от своите послания апостол Павел съветва бащата, като Глава на дома да се грижи за наставлението на децата си в Божието слово, което предполага, че трябва да отделя време за това (Ефесяни 6:4; Колосяни 3:20-21).   Как ще даваме пример на семействата си, ако смартфоните и работата с тях са по-важни за нас, отколкото собствените и деца? Не е късно да внесем промяна днес, като се завърнем към зачитане на правилните приоритети, поставяйки на първо място Бога, след това семейството и после служението, работата и забавленията. Опасността е реална. Нека да не я пренебрегваме.   Източник: Christian Headlines

Актьорът Кърк Камерън за брака и семейството

31 July 2018 08:00

 Актьорът Кърк Камерън е познат на българската публика от филмовата поредица "Оставените" (Left Behind), както и от популярния семеен филм "Устойчив на огън" (Fireproof). Той и съпругата му Челси Нобъл, която също е актриса, са женени от 27 години и имат 6 деца, две от които са биологични, а четири са осиновени. Те са основатели на фондацията Firefly, която цели да поддържа живи християнските ценности. Те организират семинари, в които насърчават младите хора да са верни в своите семейни взаимоотношения, като се осланят на съветите в Библията. Кърк работи и за евангелизаторското служение Way of the Master  заедно с Рей Комфорт, новозеландски мисионер, който служи в Съединените щати. В интервю за Pure Talk Камерън споделя следното за брака и семейството: "Актьорите са хора, като всички останали и имат същите проблеми в семейството и взаимоотношенията. Аз съм изключително благодарен на Бога, че ме срещна и промени живота ми още в ранните ми младежки години. Благодарен съм и на моите родители, които са ме възпитавали в християнските ценности и са ме водили на църква. Когато погледна назад и видя живота на моите връстници от филмовия бранш, с които сме снимали заедно, си давам сметка, че само вярата в Христос и Божията милост са ме опазили, за да не допусна подобни грешки, и да съсипя живота си. Независимо колко успешни искаме да бъдем всички в областта на професионалната кариера, в крайна сметка успехът се измерва с онова, което се случва в собствените ни семейства. Колкото и постижения да имаме, ако семейството ни е разбито, а взаимоотношенията ни са разрушени, успехът в професията не ни помага с нищо. Преминал съм през много трудности и предизвикателства, и съм благодарен на Бога, че ме е избавял. За мен най-важно е да помня предупреждението на Павел в Римляни 12:1-2. Господ очаква от мен да преобразявам ума си според Неговото слово и ако не чета Библията, и не се моля всеки ден, по-скоро ще се съобразявам с този свят и ще постъпвам, както той постъпва. Изкушенията са на всяка крачка и никой не е застрахован. За мен като съпруг е особено важно да обичам съпругата си, както Христос е обикнал мен и както Той обича Църквата, защото такова е напътствието Му в Словото. Благодаря на Бога за филма, който ми помогна да направя, посветен на семейството и важността на брака, наречен "Устойчив на огън". Макар да изминаха 10 години, откакто беше излъчен за първи път, Господ продължава да го използва за възстановяване на семейства с проблеми. Онзи ден след богослужението в нашата малка църква, при мен дойде млад мъж, който искаше да сподели, че Господ е използвал този филм съвсем наскоро в живота му, за да го смири и да го промени, така че да запази семейството си. Той ми каза, че филмът все едно е описал неговия собствен живот. Съпругата ми и аз продължаваме да служим в областта на семейното съветване и се молим Господ да ни използва за възкресяване на библейските истини в областта на брака." Източник:CBN News

Как да реагираме, когато ни наранят в църквата?

28 July 2018 08:00

Няма християнин, който да не е бил нараняван или обиждан от нечие поведение в църквата. Всяка местна църква се състои от простени грешници, които обаче не са съвършени. Ако не прощаваме и не забравяме, в църквата няма да остане нито един. Няколко са основните причини човек да бъде наранен или обиден. Клюки, лъжи или полуистини. Лидери, които не са чувствителни към нуждите на хората в църквата. Отхвърляне - усещате се не на място в дадена църковна общност. Осъждане - когато някой член от църквата си позволява открито да налага присъда върху поведението ви. Фалшиви учения, които ви отклоняват от истинската Христова вяра. Как да се справяме с тези неизбежни фактори и да ги преодолеем, без да напуснем събранието или да се ожесточим към хората, които са ни причинили болка? Прощавайте! Ако не простите, в сърцето ви ще се загнезди горчив корен. Прошката няма да накара човека, който ви е наранил или онеправдал да се промени или покае, но Господ го очаква от вас. Неслучайно Христос поставя това изискване в Лука 17:4. Както Бог в Христос е простил на вас, така прощавайте и вие, без да държите сметка за греховете на другите. Оставете ги в ръцете на Бога. Конфронтирайте човека директно, дори и да се касае за водач на висока позиция. Често пъти проблемите се решават по-лесно и бързо, ако поговорим с човека и се постараем да разберем неговата позиция и гледна точка. Има случаи, когато даден проблем не може да се реши по този начин, но поне сте направили онова, което се изисква от вас. Изяснили сте нещата за себе си. Матей 18:14-17. Бъдете търпеливи. Най-голямото изкушение е веднага да разгласите случилото се и да го обсъдите с всичките си приятели. Тогава обаче вие се превръщате в клюкари. Възможно е даже да ни се прииска да отмъщаваме или да отвърнем на злото със зло. Ако се поддадем на изкушението, съгрешилите сме ние. Римляни 12:12. Молете се. Молете се за Божието водителство. Господ ли е този, който ви заведе в тази църква, за да допринете със своите дарби? Той ли иска да я напуснете? Открил ли ви е нова църковна общност, към която да се присъедините? Ако наистина сте убедени, че Бог ви води, ще имате мир, но не забравяйте, че и в новата църква вие отивате с вашия характер, мнения, емоционален арсенал и оформено отношение, вашето минало и съответните очаквания. Всяка църковна общност крие своите предизвикателства, защото в нея съгрешават. Евреи 10:24 Продължавайте да обичате и да се радвате в Господа.  Всеки е бил предмет на клюки, обида или неразбиране. Неслучайно в Евреи 10:24 имаме конкретно предупреждение да не преставаме да се събираме. Ако при всяка лъжа, която чуем по наш адрес, напускаме църквата, ще се наложи да обиколим всички местни църковни общности, защото никъде няма да открием съвършени християни. Не е лесно да прощаваме, да забравяме, да проявяваме търпение и да се молим, но пък е библейско и Господ го очаква от нас. "На никого не връщайте зло за зло; промисляйте това, което е добро за всичките човеци. Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци. Не си отмъщавайте, възлюбени, а дайте място на Божия гняв, защото е писано: На Мене принадлежи отмъщението. Аз ще отплатя, казва Господ" (Римляни 12:17-19).   Източник: Crosswalk