Християнство

05 август 2018 08:00

Анатомия на вярата

Ние живеем живота си като разчитаме нa сетивата. Но има някои важни неща, които са отвъд сетивата. Например, ние не можем да видим как даден човек идва до вярата. Можем да споделим благата вест с него, можем да се опитаме да отговорим на въпросите му...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Преобразявани за Божия слава

06 August 2018 08:00

Празник е - ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ: Моментът, в който пред слисаните Петър, Яков и Йоан се разкрива поразителна картина, която никога не може да се забрави: за първи и единствен път през земния си живот Господ Исус сияе на планината с блясък неземен. От двете Му страни са застанали Моисей и Илия – символи на Закона и Пророците. И на всичко отгоре прокънтява и Глас, точно от Горе: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте!“    Какъв славен миг! Какво великолепие! Загубваш ума и дума! Яков и Йоан със сигурност губят второто, а Петър вероятно първото, съдейки по нелепото му объркано предложение за шатрите, което отправя към Исус. Ех, ако живеехме по онова време, нямаше ли да е страхотно да сме сред избраните трима, станали свидетели на това изумително събитие? А ако по чудо се озовяхме там, как ли бихме живели после, когато еуфорията и възторгът, разтърсил душата ни, отстъпят пред сивотата на ежедневието? Как щяхме да се отнасяме към Исус? Как бихме се молили след такова нещо?   Трябва ли да мечтаем да сме били на Планината на Преображението, за да преживеем своето преображение? Днес да чакаме е безсмислено, защото този миг няма да се повтори в историята. Но нима Бог не е способен да преобрази всеки един човек в неговата лична история, при друг случай и на друго място? Някои богослови коментират, че понеже Исус е Бог истинен в своята същност, ослепителният Му блясък пред апостолите не е изключение, а Неговият обичаен, изначален и вечен образ и че не Той, а учениците Му са тези, които претърпяват трансформация - техните очи се отварят и проглеждат с небесна яснота и духовно разбиране, също както очите на слугата на Елисей се отварят и виждат огнените коне и колесници, изпълнили хълма (4 Царе 6:14-17).   На 6 август 2010 година аз също имах своята преображенска опитност в една болнична стая, зад прозорците на която бълваше като пещ непоносима жега, огнена като изпитанието. Излизайки от упойката, чух гласа на лекаря: „2 килограма и 48 см!“ Говореше за моето недоносено бебе, родено в 32 гестационна седмица: "Рано, твърде рано!", както тъжно клатеха глава всички доктори в Майчин дом. Но след 5 дни изчакване в застрашително намаляващи околоплодни води, сърцето на детенцето продължаваше да бие геройски, вече и извън тялото ми! След 4 часа обаче ми дадоха да подпиша документ, с който позволявам бебето незабавно да бъде преместено в най-голямото за Североизточна България неонатологично отделение. Състоянието му се влошаваше със светкавична скорост. Умираше. С отпаднал глас попитах може ли да го видя поне. Донесоха повито миниатюрно вързопче, на разстояние, от което не можех да фокусирам нито личице, нито нищо, за което измъчената ми душа да се хване, за да преживее следващите дни. Спомням си, че се запитах дали това не е първият и последен път, в който виждам детето си живо, без дори да съм го докоснала и прегърнала. Отнесоха го след по-малко от минута. От епикризата запечатани в ума ми остават думите: „Приема се в изключително тежко състояние. Стене силно.“ Представях си как се е борило милото за всяка глътка въздух! Недоразвитостта на белите дробове е най-коварното усложнение при родените в началото на 8-я месец.    Как продължи всичко ли? Започна, продължи и завърши с мир, благодат и любов, отначало докрай. С незаслужена милост. Бог позволи да вляза само в клуба на майките на недоносените. Не на майките, загубили дете. Не на майките с деца с увреждания. Сигурно съм твърде слаба за членство в тези клубове, нямало е да го понеса и Той е видял. Не зная. Не зная нито защо една безпроблемна бременност имаше такъв внезапен край, нито защо при същите лекарски грижи други майки имат различен завършек на сагата си. Единственото, в което съм убедена, е че случилото се стана, за да се изяви Божията слава и чудните Му дела - също като в историята на сляпородения човек (Йоан 9:3). Над мен и детето ми Бог се смили и ще съм Му вечно благодарна. Притискам Вероника силно до себе си и галя косичката й вече осем блажени години. Името Вероника на латински означава „истински образ“. Според легендата жена на име Вероника по пътя за Голгота подала на Исус кърпа, с която страдащият и смазан под тежестта на кръста Господ избърсал лицето Си. Отпечатъкът му върху тъканта бил първият Негов „образ“, с който хората разполагали, вид снимка през тогавашния непознат за фотографията век.   За мен в онези августовски дни образът на Бога приемаше различни форми. Видях го изографисан чрез усърдните молитви на семейството и близките ми. Една вярна приятелка всеки ден неизменно ми се обаждаше, пишеше ми насърчителни слова, буквално ме носеше на ръце пред Божия престол. Образът изплува и в разплаканите очи на друга скъпа жена от църквата, която дойде в родилното с нежна гладиола в ръка. Като ме видя самотна на леглото, без бебе, при всички други усмихнати майки с бебенца до тях, силно ме прегърна и само дълго плака с мен. Божият образ бе в спокойното присъствие на сестра ми. Той бе надвесен над мен в лицето на грижовната ми всеотдайна майка: поради усложнения след раждането не бях в състояние да излизам и тя всеки ден в най-палещата жега по пладне бягаше към болницата, за да е там точно в 12 часа, когато даваха информация за бебетата в кувьози. Вярвам, че неонатолозите действаха вещо и умело, движени от Светия Дух, и съм им дълбоко признателна. Но за да се защитят може би в случай на фатален изход, до изписването на дъщеря ми даваха само най-мрачни прогнози за живота й. Затова на нищо не можех да разчитам и нищо нямах, освен обещанието на Бога, че никак няма да ме остави, нито ще ме забрави. Божият образ бе единственият, към който можех да погледна с надежда, когато съкрушеният ми съпруг не можеше физически да е до мен. Той също страдаше. Като морски офицер му се наложи да понесе болката, че отново е далеч, в морето, при раждането и на второто си дете, без да може да ни помогне. Като се замисля, Господ предвидливо беше отстранил всичките ми опори, за да остане насаме с мене. За да бъда насаме с Него.   Дали ще имам смелостта да позволя да бъда преобразявана когато и колкото пъти Бог пожелае? Ще съумея ли да виждам винаги Божия образ пред себе си, независимо от обстоятелствата? Със свои сили няма да се справя. Пак по Неговата милост ще се отварят очите ми – всеки път, когато Той благоволи.   „Със своята сила, действаща в нас, Бог е способен да извърши безкрайно повече от това, за което се молим или си представяме. На Него да бъде слава в църквата и в Христос Исус през всички поколения до вечни векове! Амин.“ (Ефесяни 3:20-21)    Бележка от редактора: На снимката по-горе чудното бебе Вероника Иванова Станчева, която по Божия милост днес навършва 8 години. От сърце ѝ пожелаваме животът ѝ да бъде за прослава на Небесния Баща.  

В плен на смартфоните - в опасност ли е християнското семейство?

03 August 2018 08:00

Последните проучвания показват, че съвременните семейства прекарват голяма част от своето свободно време със смартфони, таблети и лаптопи. Сякаш общуването между родители и деца днес е сведено до минимум и това се отнася и за семействата на християните, които трудно могат да избягат от реалността.   Заети от смартфоните родителите отделят все по-малко време на децата си и даже пренебрегват техните нужди. Липсата на реални разговори между деца и родители, пречи и на когнитивното развитие на децата. Ако преди години вечерите са преминавали в качествено общуване в семейството, днес всяка свободна минута е посветена на смарт устройствата.    Според анкета на  "Атлантик" днес невръстни бебета на възраст едва 4 месеца са оставяни пред таблети и смартфони, за да гледат детска анимация, а деца на предучилищна възраст прекарват пред различни видео устройства по 4 часа на ден. Времето, прекарвано със смартфоните се превръща в обсесия, а последствията са отчуждаване в семейството и липса на нормално общуване между деца и родители.   Неслучайно във Франция проблемът е признат на национално ниво и от новата учебна година, от септември е предвидена забрана за внасяне на смартфони в училище за учениците до петнадесетгодишна възраст. Френският министър на образованието официално е обявил, че по време на междучасията децата вместо да играят, прекарват цялото си време в използване на смартфони, което не е добре за тяхното обучение и вреди на здравето им, както и нарушава концентрацията им.   В Библията има един особено важен пасаж, който трябва да си припомним и да прилагаме в нашето ежедневие, ако искаме да се предпазим от опасността на нашето съвремие, а именно - атаките срещу семейството на всички възможни фронтове. В книгата Второзаконие 6:1-9 Мойсей съветва евреите от Божия страна да прекарват време с децата си, като ги учат на Божието слово сутрин и вечер, в началото на деня, преди да се впуснат във всекидневните задачи и в края, когато им предстои неизвестността на нощта, с нейните предизвикателства. В Новия Завет в няколко от своите послания апостол Павел съветва бащата, като Глава на дома да се грижи за наставлението на децата си в Божието слово, което предполага, че трябва да отделя време за това (Ефесяни 6:4; Колосяни 3:20-21).   Как ще даваме пример на семействата си, ако смартфоните и работата с тях са по-важни за нас, отколкото собствените и деца? Не е късно да внесем промяна днес, като се завърнем към зачитане на правилните приоритети, поставяйки на първо място Бога, след това семейството и после служението, работата и забавленията. Опасността е реална. Нека да не я пренебрегваме.   Източник: Christian Headlines

Актьорът Кърк Камерън за брака и семейството

31 July 2018 08:00

 Актьорът Кърк Камерън е познат на българската публика от филмовата поредица "Оставените" (Left Behind), както и от популярния семеен филм "Устойчив на огън" (Fireproof). Той и съпругата му Челси Нобъл, която също е актриса, са женени от 27 години и имат 6 деца, две от които са биологични, а четири са осиновени. Те са основатели на фондацията Firefly, която цели да поддържа живи християнските ценности. Те организират семинари, в които насърчават младите хора да са верни в своите семейни взаимоотношения, като се осланят на съветите в Библията. Кърк работи и за евангелизаторското служение Way of the Master  заедно с Рей Комфорт, новозеландски мисионер, който служи в Съединените щати. В интервю за Pure Talk Камерън споделя следното за брака и семейството: "Актьорите са хора, като всички останали и имат същите проблеми в семейството и взаимоотношенията. Аз съм изключително благодарен на Бога, че ме срещна и промени живота ми още в ранните ми младежки години. Благодарен съм и на моите родители, които са ме възпитавали в християнските ценности и са ме водили на църква. Когато погледна назад и видя живота на моите връстници от филмовия бранш, с които сме снимали заедно, си давам сметка, че само вярата в Христос и Божията милост са ме опазили, за да не допусна подобни грешки, и да съсипя живота си. Независимо колко успешни искаме да бъдем всички в областта на професионалната кариера, в крайна сметка успехът се измерва с онова, което се случва в собствените ни семейства. Колкото и постижения да имаме, ако семейството ни е разбито, а взаимоотношенията ни са разрушени, успехът в професията не ни помага с нищо. Преминал съм през много трудности и предизвикателства, и съм благодарен на Бога, че ме е избавял. За мен най-важно е да помня предупреждението на Павел в Римляни 12:1-2. Господ очаква от мен да преобразявам ума си според Неговото слово и ако не чета Библията, и не се моля всеки ден, по-скоро ще се съобразявам с този свят и ще постъпвам, както той постъпва. Изкушенията са на всяка крачка и никой не е застрахован. За мен като съпруг е особено важно да обичам съпругата си, както Христос е обикнал мен и както Той обича Църквата, защото такова е напътствието Му в Словото. Благодаря на Бога за филма, който ми помогна да направя, посветен на семейството и важността на брака, наречен "Устойчив на огън". Макар да изминаха 10 години, откакто беше излъчен за първи път, Господ продължава да го използва за възстановяване на семейства с проблеми. Онзи ден след богослужението в нашата малка църква, при мен дойде млад мъж, който искаше да сподели, че Господ е използвал този филм съвсем наскоро в живота му, за да го смири и да го промени, така че да запази семейството си. Той ми каза, че филмът все едно е описал неговия собствен живот. Съпругата ми и аз продължаваме да служим в областта на семейното съветване и се молим Господ да ни използва за възкресяване на библейските истини в областта на брака." Източник:CBN News

Как да реагираме, когато ни наранят в църквата?

28 July 2018 08:00

Няма християнин, който да не е бил нараняван или обиждан от нечие поведение в църквата. Всяка местна църква се състои от простени грешници, които обаче не са съвършени. Ако не прощаваме и не забравяме, в църквата няма да остане нито един. Няколко са основните причини човек да бъде наранен или обиден. Клюки, лъжи или полуистини. Лидери, които не са чувствителни към нуждите на хората в църквата. Отхвърляне - усещате се не на място в дадена църковна общност. Осъждане - когато някой член от църквата си позволява открито да налага присъда върху поведението ви. Фалшиви учения, които ви отклоняват от истинската Христова вяра. Как да се справяме с тези неизбежни фактори и да ги преодолеем, без да напуснем събранието или да се ожесточим към хората, които са ни причинили болка? Прощавайте! Ако не простите, в сърцето ви ще се загнезди горчив корен. Прошката няма да накара човека, който ви е наранил или онеправдал да се промени или покае, но Господ го очаква от вас. Неслучайно Христос поставя това изискване в Лука 17:4. Както Бог в Христос е простил на вас, така прощавайте и вие, без да държите сметка за греховете на другите. Оставете ги в ръцете на Бога. Конфронтирайте човека директно, дори и да се касае за водач на висока позиция. Често пъти проблемите се решават по-лесно и бързо, ако поговорим с човека и се постараем да разберем неговата позиция и гледна точка. Има случаи, когато даден проблем не може да се реши по този начин, но поне сте направили онова, което се изисква от вас. Изяснили сте нещата за себе си. Матей 18:14-17. Бъдете търпеливи. Най-голямото изкушение е веднага да разгласите случилото се и да го обсъдите с всичките си приятели. Тогава обаче вие се превръщате в клюкари. Възможно е даже да ни се прииска да отмъщаваме или да отвърнем на злото със зло. Ако се поддадем на изкушението, съгрешилите сме ние. Римляни 12:12. Молете се. Молете се за Божието водителство. Господ ли е този, който ви заведе в тази църква, за да допринете със своите дарби? Той ли иска да я напуснете? Открил ли ви е нова църковна общност, към която да се присъедините? Ако наистина сте убедени, че Бог ви води, ще имате мир, но не забравяйте, че и в новата църква вие отивате с вашия характер, мнения, емоционален арсенал и оформено отношение, вашето минало и съответните очаквания. Всяка църковна общност крие своите предизвикателства, защото в нея съгрешават. Евреи 10:24 Продължавайте да обичате и да се радвате в Господа.  Всеки е бил предмет на клюки, обида или неразбиране. Неслучайно в Евреи 10:24 имаме конкретно предупреждение да не преставаме да се събираме. Ако при всяка лъжа, която чуем по наш адрес, напускаме църквата, ще се наложи да обиколим всички местни църковни общности, защото никъде няма да открием съвършени християни. Не е лесно да прощаваме, да забравяме, да проявяваме търпение и да се молим, но пък е библейско и Господ го очаква от нас. "На никого не връщайте зло за зло; промисляйте това, което е добро за всичките човеци. Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци. Не си отмъщавайте, възлюбени, а дайте място на Божия гняв, защото е писано: На Мене принадлежи отмъщението. Аз ще отплатя, казва Господ" (Римляни 12:17-19).   Източник: Crosswalk

Как да използваме всяка дарба за прослава на Бога?

26 July 2018 08:00

 Като последователи на Христос всички сме призовани да бъдем Негови служители независимо от нашето призвание и професия. Всички сме получили дарби и таланти, които да използваме в нашето всекидневие, без значение къде сме избрали да бъдем - дали сме бизнесмени, медицински работници, дърводелци, техници или учители. Изчислено е, че 90 000 часа от живота на човека са прекарани на работното място. Не е задължително да сме библейски работник или да сме назначени от църковна организация, за да служим на Бога и Неговото дело.  Апостол Петър нарича всички вярващи "избран род, царство от свещеници, които са призовани да възвестяват превъзходството на Христос" (1 Петър 2:8-9). А самият Исус ни нарича "сол и светлина: (Матей 5:16), и ни призовава да светим и да предизвикваме промяна в този свят. Независимо дали ще служим в църквата или извън нея, ние сме служители на Бога, възвестяващи идващото Царство, което е наближило. Ще споменем три неща, които е добре да си напомняме, когато се стараем да служим на Бога в нашето ежедневие с  дадените ни дарби. 1. Независимо каква е вашата професия, поставете си за цел да прославяте Бога.  Писанието ясно ни казва, че каквото и да е нашето призвание, целта ни трябва да бъде да прославяме Бога, а не просто да постигнем финансово благополучие или кариера, чрез която ние да бъдем издигнати. Дарбите и професията ни могат да бъдат използвани, за да служим на другите около нас. В Колосяни Павел ни съветва да работим за пред Господа, а не просто, за да сме одобрени от човеците (Колосяни 3:23). А в 1 Коринтяни 10:31 пак апостол Павел ни увещава: "И така, ядете ли, пиете ли, каквото и да вършите, правете всичко за Божия слава".  Като последователи на Христос ние вярваме, че сме сътворени, за да се трудим и да представяме нашия Творец по най-добрия начин пред хората. Ако възприемаме ежедневните си задължения като длъжност пред Бога и за Негова прослава, ние ще бъдем в състояние да служим и на другите, както Христос го правеше по време на Неговото земно служение. 2. Бог е дал на всеки един уникални дарби.  Не е нужно да сме платени работници, които служат на църква или мисионерска организация, за да използваме дарбите, дадени ни от Бога именно за Неговото дело. Иначе кой би работил като строител, готвач, санитар, шофьор или механик? Всяка работа, която вършим, е особено ценна за Бога, защото Той я е предвидил, за да служим на нашите ближни в нужда. Всички ние сме съработници помежду си и съработници на самия Бог, който е дал на всички ни различни таланти, за да допринасаме за благополучието на цялото творение. Няма важна и маловажна работа. Всяка професия (всеки труд) има своята значимост и трябва да бъде вършена с достойнство и пред Бога. 3. Използвайте вашата работа като възможност да свидетелствате.  Дори и най-посветените християни стават жертва на стреса, който е неминуем на работното място. Има и такива, които са толкова амбицирани да успеят, че никой от колегите им така и не разбира, че са християни. Как да избегнем тази опасност? Може ли да работим някъде с години, без никой да разбере за нашата християнска вяра?  Апостол Павел прави важна връзка между вярата ни в Христос и нашите ежедневни взаимоотношения. Той казва следното: "Каквото и да вършите, със слово или дело, правете всичко в името на Господ Исус, като благодарите чрез него на Бога Отца" (Колосяни 3:17). На практика Павел ни увещава да показваме любов към нашите ближни, което включва колегите, с които прекарваме най-много време през деня. "Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само онова, което е добро за назидание според нуждата, за да принесе благодат на тези, които слушат" (Ефесяни 4:29).  Ако наистина работим по този начин, ние ще можем да бъдем ефективни свидетели за Христос, като показваме любов, кротост и търпение, независимо къде сме поставени да работим и каква е нашата професия.  В книгата "Вашата работа е важна за Бога" Дъглас Шърман и Уилям Хендрикс пишат следното: "Как да свидетелстваме на работното място и как да съживим църквата? Това е възможно посредством една армия от работници и служители, които са известни с тяхната почтеност, усърдие, старание и честност. Познати са с тяхната безкомпромисност по отношение спазване правата на ближните, с грижа за качеството на благата, които произвеждат и с тяхното желание да правят всичко по възможно най-добрия начин, като дават всичко от себе си. С други думи като показват Христос на тяхното работно място. Представете си какво би могла да постигне армия от такива служители?" Ако живеем като ученици на Христос на нашето работно място и се стараем да използваме всяка наша дарба за Негова прослава, нашата единствена цел няма да бъде да получим заплатата си в края на месеца, а по-скоро да натрупаме съкровища за небето, които никога няма да се развалят. Нека помним думите на Христос: "Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат, и където крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, където ни молец, ни ръжда ги разяждат, и където крадци не подкопават, нито крадат, защото където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти" (Матей 5:19-21).  Източник: Christian Post

Пророк Илия, християните и Богът на чудесата

20 July 2018 08:00

Вярвате ли в чудеса? Смятате ли, че има невъзможни неща? Мислите ли, че Бог е Бог на чудесата само в определен отрязък от времето?   Струва ми се, че в Библията има личности, които като че ли бяха абонирани за Божието чудно действие. Почти всяко тяхно действие водеше до чудеса и знамения. И разбира се, нямам предвид само служението на Исус Христос.    Помислете си за Павел и за всичките неща, които се случваха около него и чрез него. Момче падна от високо и умря. Павел се помоли и детето възкръсна. Павел беше затворен и измъчван, но хвалеше Бога и Бог го освободи от оковите със свръхестествено знамение. Павел беше ухапан от отровна змия, всички смятаха, че смъртта скоро ще го настигне, а всъщност той се държеше така, сякаш нищо не се е случило.   А какво ще кажете за Илия? Интересна личност е този пророк. Като че ли чудесата в живота му бяха ежедневие. Първото и единствено възкресение, описано между първата страница на Битие и 3 Царе е свързано с молитвата на великия пророк. Какво мислите за чудото с огъня, който падна върху жертвата върху издигнатия от Илия олтар. Жертва, която беше обилно полята с вода. След „усърдната” молитва на пророка цели 3 години и половина не валя дъжд. Той беше хранен по чуден начин от враните – едни лакоми хищни птици, чието естество е такова, че никога не биха отстъпили храната си. И не на последно място, чудо е това, че пророк Илия бе отнесен към небето в огнена колесница.   Когато четем за чудесата около Илия ние оставаме с впечатлението, че пророкът е бил непоклатим духовен войн. Някой, който никога не унива, никога не се уморява, никога не изпитва самота, никога няма лош ден… Но всъщност Словото казва, че „Илия беше човек със същото естество като нас”.   Можете ли да си представите, че ние с вас сме подобни на Илия? Можете ли да изброите чудесата във вашия живот? Колко пъти сме се молили „усърдно” и Бог е извършвал чудо, подобно на някое от тези в живота на Илия?   И все пак Илия и ние с вас сме създадени от едно и също тесто и от един и същи Творец, от един и същи Чудотворец. Ако чудесата не са реалност с такава честота в живота ни и обществото ни, то или времето на чудесата е преминало, или ние с вас не сме толкова усърдни в молитвата. Бог със сигурност не се е променил.   И въпреки прекрасните неща, които се случваха в живота на Илия, а посредством неговото служение и в живота на другите, за мен едно от най-чудните преживявания на пророка с Бога е свързано с любовта и милостта на Всевишния. Възхищавам се на чудото, при което Бог докосна съкрушеното и унило сърце на Илия и го преобрази.   Вярвам, че знаете една от най-паметните случки в живота на Илия: пророкът предизвика целия народ с думите: „…До кога ще се колебаете между две мнения? Иеова, ако е Бог, следвайте Го; но ако е Ваал, следвайте него...” (3 Царе 18:21), след което унижи и унищожи вааловите пророци. В резултат на това всички, които се бяха събрали на хълма Кармил: ", паднаха на лицата си и рекоха: Иеова, Той е Бог; Иеова, Той е Бог” (3 Царе 18:39).   След подобна победа ние очакваме Илия да е в приповдигнато настроение, но вместо това той изпадна в отчаяние и избяга (около 160 км), за да се скрие в пещера на планината Хорив (3 Царе 19:1-18). При Илия отчаянието дойде от заканата на една нечестива царица, на име Езавел: „Тогава Езавел прати човек до Илия да каже: Така да ми направят боговете, да! и повече да притурят, ако утре, около тоя час, не направя твоя живот както живота на един от тях” (3 Царе 19:2).   Илия се уплаши. Потърси усамотение, като отпрати слугата си и не се спря, докато не стигна до пустинята, където се отдаде на изтощението, разочарованието и отчаянието си („А сам той отиде на еднодневен път в пустинята, и дойде та седна под една смрика; и поиска за себе си да умре, казвайки: Доволно е, сега, Господи, вземи душата ми, защото не съм по-добър от бащите си.” 3 Царе 19:4).   Отчаянието, както казва един автор е „най-мрачното от човешките чувства, може да ни примами, да ни подлъже и дори да ни унищожи”. Състоянието на Илия не ми е непознато. Сигурно не е чуждо и на вас? Усещането, че никой не ни разбира, че сме останали сами, че сме жертви, че нещата не се получават, тежестта на чувството за вина, силното самосъжаление е състояние, което може да прекърши всяко сърце. Този Илия можем лесно да го разберем. Илия, който е седнал под смриката (хвойната) ни е близък.   Чудо е това, което прави Бог. Вместо да смъмри пророка, Той изпрати ангел Господен да го насърчи и нагости, и да му даде посока (3 Царе 19:5-7). След това Бог отново посети унилия пророк, докато живееше в пещера на планината Хорив. Божият въпрос: „Що правиш тук, Илие?”, повторен два пъти (3 Царе 19:9, 13) много ми напомня за разговора на Бога с Адам, след грехопадението. Бог потърси Илия, както търсеше Адам. Бог се интересува от Илия, както се интересуваше от Адам, както се интересува и от нас. Бог не само пита, но и чу оплакването на пророка, и след това му даде посока (цел, поръчение и задача) и насърчение, че не е оставен сам. Не е ли това едно чудно действие от Божия страна?   Има една стара песен, в която пеем „Много хора питат ме навсякъде в света: Защо не стават чудеса, както някога?”. В нея се пее, че Бог не се променя и че вярваме как продължава да върши чудеса. Самият аз съм бил свидетел на чудни Божии дела в моя живот, а и в живота на други хора. Чел съм, че Бог не е спрял да възкресява хора. Вярвам в Бога на чудесата. Удивявам се на Неговата сила и мощ, но има едно нещо, което ме остава безмълвен. Едно чудо, което за мен е уникално.   Това, че Бог не се отказва от хората, дори и когато те са разочаровани и отчаяни, търси ги, лекува ги и им дава посока, това за мен е едно от най-големите чудеса. Чудото на излекуваните сърца. Хора, които отиват със своите душевни проблеми и намират при Бога прибежище и сила. Още по-прекрасното е, че Бог не изчака Илия да напусне пещерата, а отиде при Него. Излекува сърцето му и го подготви за последните му мигове на тази земя.   Същият този Бог е лекувал неведнъж и моето сърце. Иска да излекува и твоето!   Ако му позволиш, това ще бъде едно неописуемо чудо.           

Има ли цена устояването в изпитанията?

18 July 2018 08:00

На първо място да си зададем въпроса „Какво е изпитание?“, макар че няма кой знае какво да се умува тук –  в най-чистата му форма това е изпит. Едва ли някой обича да го изпитват, но се оказва, че не само е необходимо, а в определени случаи е и жизнено важно. И тъй като не мога да говоря за други хора, ще говоря от личен опит.   За мен устояването има една-единствена цел – да не нараня Бога. Трудно понасям тази мисъл. Това ме амбицира да Го търся повече, да издържам на нещата, които се опитват да ме съборят, да Го хваля повече, да Го търся повече.   Когато диагностицираха първородната ни дъщеря с левкемия, бяхме в шок и това е естествено. Никой не очаква, че палавото, прекрасно, палаво момиченце, ще бъде покосено от рак. Но ... случва се и в семействата на Божиите деца. Тогава идва изпитанието – ще потърсиш ли Бога? Или ще се дистанцираш от Него? За мене не толкова събитието е трудността, колкото постоянството в общението с Бога.   В никакъв случай не съм перфектна, но знам, че Бог използва този период от живота ни, за да ни приближи още повече до Него. Използва този момент, за да ни покаже колко много ни цени и какво означаваме за Него. Ден след ден, ден след ден Той ни приближаваше към Себе си. Използваше състоянието на малката ни дъщеря, което в някои дни беше много добро, в други дни ни се струваше, че е на ръба между живота и смъртта. Имаше периоди, в които показателите й се сриваха и само вярата, че Господ е в контрол, ни запазваше и ни показваше  каква е любовта Му – силна, вярна, неотменима, вечна.   А как се справихме ние ли? Ние често Го разочаровахме с нашите действия и думи. С нашето неверие. Защото винаги когато се притесняваме, ние сякаш крещим в сърцата си: „Не вярвам!“  Това наранява доброто сърце на Бога, нашия Небесен Баща...   Аз намирах утеха в поклонението и хвалението. Там, в поклонението, бях скрита от настоящата реалност и проблеми. За това толкова обичам, когато се покланям на Бога – там намирам спокойствие, там имам свобода, там усещам необятност, там е Той.   Бог използваше семейството и приятелите ни за подкрепа. Много познати и непознати бяха с нас в този тежък период от живота ни. Насърчаваха ни, смееха се с нас, плачеха с нас, молеха се с нас. Те освежаваха душата ни.    Един ден (никога няма да забравя този момент) показателите на дъщеря ни отново бяха започнали да падат, а тя беше в ремисия. Аз започнах отново да се притеснявам, защото всяко едно падане на показатели може да доведе до рецидив. Това би означавало завръщане на левкемията, а аз не знаех дали имах сили отново да минем през цялата химиотерапия. Това щеше да означава  престой в болницата отново. Представях си как отново трябва да оставя другото ни бебенце, което тогава беше вече на около година и половина и всяко ново влизане в болница  му причиняваше невероятен стрес. Стресът беше невероятен и за съпруга ми. Не можех. Не исках. Нямах сили. Точно тогава Бог ме срещна: „Как казваш, че вярваш в Мен, като се притесняваш?“ И тогава дойде онзи мир, който никой ум не може да схване. По средата на битката, дойде спокойствието, че, каквото и да дойде до нас, Той вече Е там.   Колко струва устояването в изпитанията ли? Струва отношенията ти с Бога. Изпитът е време, в което да докажеш, че няма нищо по-важно от Христос. От любовта ти към Него. Че поставяш любимия си мъж след Него. Че поставяш любимите си деца след Него. Работата си след Него, приятелите, животът ти.     По Божията милост дъщеря ни беше излекувана. Бог отново и отново доказваше Своята вярност.    Сега, след толкова години, когато се обърнем със съпруга ми назад, виждаме как Бог ни е водил във всеки един момент. И виждаме и свидетелстваме, че всичко съдейства за добро на онези, които обичат Бога и че нищо не е в състояние да ни отдели от любовта Му.   Бележка от редактора: На снимката по-горе отляво на дясно - Люба (с бебето Дария в утробата ѝ), Любо, Деница и Спасимир Канелови от Пловдив, малко след като са научили новината, че семейството ще се увеличи с още един член.

Духовните дарби - имат ли срок на годност?

12 July 2018 08:00

Свидетелството на книгата Деяния  за действието на духовните дарби показва, че тяхната сфера далеч надвишава целите, които са характерни само за епохата на Ранната църква. Тогава целта е формирането на канона на Новия завет и утвърждаване на класическите християнски доктрини. Внимателният прочит ни изправя пред една реалност, която представлява огромно предизвикателство за съвременния християнин. Тя провокира начина, по който днес управляваме в поверената ни сфера на отговорност и планираме нашите дейности за делото на благовестието и Царството.   В следващите редове ще изброим няколко епизода от книгата Деяния, свързани с проявлението на духовните дарби, които според нас потвърждават това виждане. В глава 11 е описано създаването на първата църква сред езичниците – тази в град Антиохия. Апостолите от Ерусалим изпращат Варнава, за да проучи ситуацията и апостолският пратеник разпознава действието на Божията благодат сред езичниците. Той на свой ред се включва усърдно в служението и вижда как Бог благославя работата на тази нива (11:23-24). Скоро Варнава отива в Тарс и довежда Савел, с когото служат заедно. Църквата в Антиохия расте с още по-големи темпове (11:26). Общността освен че живее в единодушие, се радва на икономическо благополучие, благодарение на което може да помага на по-стари, но изпаднали в лишение християнски общини (11:29).    Именно в тази така добре управлявана и процъфтяваща християнска община, Светият Дух решително се намесва: „Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал.“(13:2). Изглежда Бог желае най-успешните и заслужили ръководители да се захванат с най-несигурната и опасна работа. Църквата в Антиохия е оставена на другите пророци и учители, които са съработници на Варнава и Савел – Симеон, наречен Нигер, киренеецът Луций и високо образованият Манаин (13:1).   Подобно действие на Духа виждаме в глава 19 от книгата Деяния, след като Павел прекарва две години (19:10) в Ефес. Успехът на благовестието е зашеметяващ: множества се покайват с искрена изповед (19:18), в града настъпва осезаема промяна в обществения климат и култура(19:19). Това  разтревожва обслужващите старите езически култове, дотолкова, че считат своето икономическо оцеляване за застрашено (19:24-27). Сред този триумф на благовестието отново Светият Дух поема непосредствено управлението и в стих 21 четем: „Павел чрез Духа стори намерение да отиде в Ерусалим, след като обиколи Македония и Ахаия“.   Отново Духът използва суверенната Си власт, за да призове ръководителя на процъфтяваща църква в ново служение. Всъщност самото пътуване към Ерусалим се превръща в драматичен сблъсък между желанието на християнските служители и общност да предпазят обичания Павел от опасност и страдание, и убеждението на самия апостол, че трябва да следва откровението от Духа. Разказът бързо ескалира. Първо четем, че „Павел стори намерение чрез Духа“ в 19:21, но още в следващият стих той е „ заставен от Духа“ в 20:22, за да признае в стих 23, „без да зная какво ще ме сполети там, освен че Светият Дух ми свидетелства във всеки град, казвайки, че връзвания и скърби ме очакват“.   Павловото предоставяне на водителството на Духа е посрещнато от учениците с много плач и сърдечно съкрушение (20:37-38), което непосредствено преди влизането в Ерусалим се превръща в сърцераздирателни молби да не влиза в Ерусалим (21:12). В крайна сметка учениците се съгласяват, че Павел трябва да бъде верен на водителството на Духа (21:14). Апостол Павел е отделен за дълги години от своето мисионерско служение, както и от служението за разрастване на местни църкви - две области, в които той е доказано успешен, защото Духът е подготвил друга работа за него (23:11).   Изглежда Духът желае пряко да управлява църквата, като често предизвиква представите ни за логично, прагматично и ефикасно служение. Би следвало да се замислим - какви щяха да са последиците за нашия живот, за нашите църкви и служения, ако имахме същата свобода за изявите на Духа и неговото управление? Дали това малко неудобство – предизвикването на нашата представа и непосредствени планове, не би довело в дългосрочен план до много по-развити служения, до много по-голяма дързост и сила в свидетелството на църквата? Дали не би спестило много от междуличностните недоразумения и конфликти?   Нещо повече, служението на апостол Павел е силно зависимо от Духа и в непосредственото дело на благовестието. В книгата Деяния ясно виждаме как Духът ги спира да посетят места, които апостолът е планувал (16:6-7), а ги насочва към места, които Духът желае да посетят (16:9). Това непосредствено управление на Духа не изключва участието на апостол Павел и екипа му от взимането на решения (16:10). Разбирането на тези служители, обаче, е, че тяхното служение ще бъде ефективно, когато е насочвано от Духа. И наистина – в първия град от Македония, където Павел и екипът му служат, Духът непосредствено работи у слушателите, за да намери благовестието подходящ отклик (16:14).   С тези кратки примери мисля убедително доказваме, че действието на духовните дарби не се ограничава само до утвърждаването на авторитета на апостолското служение и от там на новозаветния канон - феномени, очевидно приключили с епохата на Ранната църква. Поне в книгата Деяния (а реално и в много пасажи от Посланията), ясно виждаме как Духът непосредствено ръководи живота на местните църкви, променя служения и въвежда в служения, както и непосредствено участва в делото на благовестието.   Естеството на използването на духовните дарби в книгата Деяния показва, че Духът желае много по-пряко и непосредствено да участва в конкретни дейности от живота на църквата, нейното управление и служение. Това са все области, в които смятаме, че имаме достатъчно мъдрост и опит. В този смисъл, трябва отново да изпитаме себе си. Дали разбирането (ясно изразено или имплицитно видно чрез нагласата ни), че духовните дарби са нещо, което е било актуално в една друга епоха, не е плод на нашето нежелание да живеем в непосредствена близост с Духа? Близост, каквато ясно проследяваме в книгата Деяния на апостолите.  

Обещано ли е, че можем да познаем Бога?

09 July 2018 08:00

В Библията има невероятен стих. Сигурно това твърдение ще провокира всеки да се разтърси в ковчежето на ума си, да извика спомените си, за да се досети кое ли е това библейско бижу. Всъщност, сред множеството скъпоценни за всеки християнин думи едва ли може да се определи някакъв “златен” набор от стихове, защото всичко, от най-кратичката дума до най-дългото изречение, цялото Писание е боговдъхновено (2 Тим. 3:16). Просто в даден момент от живота на човека някой от тези своеобразни бисери заблестява по-силно: чрез Духа Си Господ прави така, че напечатаното слово оживява и говори на сърцето лично.    За мен един от тези неоценими дарове е Осия 6:3. Старозаветният пророк пише: “Нека познаваме, нека се стремим към познаването на ГОСПОДА! Явяването Му е сигурно както зората, ще дойде при нас като дъжд, както късният дъжд напоява земята.”   Харесвам този стих, защото съдържа обещание, че усилията на човека няма да останат безплодни, ще търсенето му ще се увенчае с успех. Само по себе си, това обещание е парадоксално, защото според него Бог може да бъде познат, а от друга страна знаем, че за един ограничен ум е невъзможно да познае неограниченото съвършено Божество. Смятам, че ненапразно Бог е вдъхновил Своя пророк да запише тези думи като насърчение за търсещия човек. Дълбоко в сърцето на всеки може би има загнезден страх, че усилията му ще са напразни, че Богът на вселената не може да бъде познат и всяко разумно същество не би трябвало да храни излишни илюзии в противното. Заедно с този страх, обаче, неотлъчно присъства надеждата: “И все пак... може би... въпреки всичко... вероятно... има начин!”   Когато чета първата част, с която сме насърчени към познаване на Бога, се усмихвам, защото призивът е много искрен и без фалш. Когато е изрекъл „Нека познаваме Бога“, Осия продължава, бързайки да коригира грандиозното с не толкова помпозното и по-постижимото за човека: „Нека се стремим да познаваме Бога!“ Поне да се стремим, да се опитаме, да направим, макар и плаха крачка. Припомням си думите на бащата, дошъл да проси от Исус изцелението за детето си. „Вярвам, Господи!“ – горещо изповядва той, ала веднага, като че ли засрамен от себе си, кротко и честно добавя: „Помогни на неверието ми!“   Бог познава нашата същност - Той сам ни е създал. И като Един, който ни обича с любов, която не можем да си представим, копнее ние да Го познаваме. Да осъзнаем и разберем не само благодатта, благостта, нежността, състраданието, мощта, закрилата Му, но и всички други достойни за възхищение и благоговение божествени атрибути. Него Самия да познаваме! За да не се обезсърчим, Той многократно ни уверява, че ще успеем и търсенето ни не е обречено на провал. С тази цел Той изпрати Единородния Си Син, за да направи невидимия Бог познаваем и близък, така че обещанието намери своето изпълнение.   В друг ключов стих от Еремия 29:13, Бог обещава с абсолютна категоричност: “Ще ме потърсите и ще ме намерите, когато ме потърсите с цялото си сърце. Ще бъда намерен от вас.” За мен това даване на гаранция е много важно, защото смятам, че колебливостта и съмнението са присъщи за човешката природа и понякога даже най-малкият намек за неуспех може да осуети пътуването ни към познаването на Твореца. Господ има отговор и на това. Кани не само Бог Отец. Кани и Божият Син: "Елате при Мене всички..." (Матей 11:28). И още: "Ето, стоя на вратата и хлопам..." (Откр. 3:20). А Господният Дух е все още на земята и работи неуморно - изобличава, учи и увещава, просвещава очите на сърцето, за да достигнем до скъпоценното познание.   За нас остава да извървим пътя. Да откликнем на любящата покана. Наши са усилията. Друг не може да опитва вместо нас. За да Го намерим, трябва да Го търсим с цялото си сърце. И както с много други неща в християнството, ще признаем, че няма нищо по-лесно, и по-трудно, от това.  

Кой съм аз всъщност?

06 July 2018 08:00

В древногръцките театри, актьорите не са използвали много грим, за да персонифицират героя, когото представят. За тази цел те са използвали маски, направени от гипс или глина, поставени на пръчка, за да ги държат пред лицето си, докато трае пиесата. Такива актьори са били наричани с гръцката дума  ὑπόκρισις, или преведено на съвременен български – лицемери. В началото, думата е била използвана само за актьорите, но много бързо се е превърнала в нарицателна за човек, който е един, а се преструва на друг. Такова беше и обвинението, което Павел отправи към апостол Петър в Антиохия: "И заедно с него (Петър) лицемерстваха и другите юдеи, така че и Варнава се увлече от лицемерието им" (Галатяни 2:13).   Много често, ние си слагаме такива маски – ставаме лицемери. Лошото за нас е, че понякога забравяме да свалим маската и живеем живот на лъжа. Християните, трябва да си такива, каквито Бог изисква от тях – на нас не ни трябват маски или грим, за да покажем силата на Божието царство.   Въпросът, на който всеки християнин трябва да си отговор, е: "Кой съм аз?"   Всеки иска да започне на чисто и често минаваме през този процес на обновление, особено в моменти на загуба - загуба на памет, дом, идентичност, страна, семейство и др. Интересното е, че като християни, ние трябва да направим точно това, защото ние сме изгубили идентичността си (старото "аз") и сега трябва да разберем кои сме.   Кой съм аз в Спасителя?    Малко странен въпрос, но той е бил в основата на спора между Павел и Петър в Антиохия. Коя е твоята християнска идентичност?  Много често като християни не знаем кои сме и какво правим, и ставаме буквално като лумпени. Оставяме се да ни ръководят други, уж казваме, че сме едни, пък живеем като лицемери.   Чуйте как отговоря апостол Павел на въпроса Кой съм в Спасителя: "Съразпънах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия син, който ме възлюби и предаде себе си за мене" (Галатяни 2:20).   Обърнахте ли внимание? Павел казва невероятни неща! Съразпнах се със Спасителя – жив съм, но това не съм аз – Спасителят живее в мен. Какво да ви кажа за живота, който продължавам да живея в тази смъртна плът? Ами аз го живея чрез верността на Божия Син, Който ме обикна и предаде Себе Си за мене. Това е сърцевината на християнския живот. Когато се питате: “Кой съм аз в Спасителя?” – това е единственият възможен отговор. Християнинът е човек, който си е изгубил паметта за това кой е бил и какво е правил, и трябва да приеме новата си идентичност и да живее с нея – да придобие нова основа в живота.   Въпросът, който много хора си задават, е кой е Божият народ? Израел или езичниците? Въпросът продължава да се задава и до ден днешен, и има много объркани и християни, и израилтяни. В тези стихове Павел казва: Божият избран народ се състои от един човек – Спасителят, Месията, Христос (означават едно и също). Само Христос е Божият народ, защото само Той е верен на Бога, само Той е истински израилтянин, само Той обикна Отец с цялото Си сърце, ум, сила и душа, и само Той обикна ближния като Себе Си! Това е основата на всеки християнин – ние сме Христови.   В нашето егоистично и индивидуалистично общество е много трудно да разберем това, което казва Павел, но по най-прост начин можем да обобщим, че: тези, които принадлежат на Спасителя са в Спасителя. Това е старозаветна идея, царят представлява народа си. Какъвто е царят, такъв е и народът му. Най-ярък пример за това виждаме в историята с Давид и Голиат – Давид преставляваше Израил, и когато той победи гиганта, цял Израил победи филистимците (1 Царе 17). Първата част на фразата на Левски е подобна на това разбиране “Ако спечеля, печеля за цял народ …”   И така, остава всеки един от нас да отговори индивидуално на този въпрос, ако казва, че принадлежи на Спасителя. Кой съм аз в Христос?   Само знайте, че според Библията ние сме народът на Спасителя, и в нас  живее Неговият живот; и понеже най-характерното за Христос е Неговата любяща вярност – то това трябва да е и най-характерното и за нас.    Ние имаме любяща вярност – вяра в Бога, който изпрати Сина Си да умре за нас.