Християнство

06 август 2018 08:00

Преобразявани за Божия слава

Празник е - ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ: Моментът, в който пред слисаните Петър, Яков и Йоан се разкрива поразителна картина, която никога не може да се забрави: за първи и единствен път през земния си живот Господ Исус сияе на планината с блясък неземен. ...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Когато благодарността е от сърцето

21 October 2018 08:00

Евангелските църкви празнуват ден на благодарността с отрупани трапези, по модела на техните американски приятели, които имат традиция, датираща от живота на първите заселници в Съединените щати и Канада. Идеята е да се благодари на Бога за Неговото благоволение, което се е изразило в плодородие и благоденствие.   Канадците празнуват през октомври, а американците през ноември, а при нас традицията е избрала този неделен ден. Пред амвоните в църквите си ще видим красив "букет" от природни блага, които са дело на щедрата Божия ръка. Вярвам, че докато Му благодарим, наистина осъзнаваме какво върши Той за нас всеки ден, а и през нощта. Представете си само за миг да отдалечи планетата Земя от Слънцето с един микрон или пък да я приближи до него.   Подобни събития  на общо празнуване неизбежно са свързани с притеснения заради негласното съревнование, защото не всички са благословени еднакво. Едни имат повече, а други не толкова. Тогава се сещам за два примера от Новия Завет. И двата са напълно автентични.   При първия Сам Христос се удиви на бедната вдовица, която даде само две лепти, но това беше всичко, което имаше, и затова Господ я похвали и нейната щедрост възрадва сърцето Му. Вторият случай намираме описан в живота на Ранната църква, в книгата Деяния на апостолите, където ни се казва, че нищо не липсваше на вярващите, защото всичко им беше общо (Деяния 4:32-27).   Няма как да не цитираме и примери от Стария Завет, за да затворим кръга. В книгата на пророк Малахия, последната от старозаветния канон, има един драстичен стих, който можете да прочетете с ума, но може да изречете и със сърцето. Ето го: "Донесете всичките десетъци във влагалището, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, тъй щото да не стига място за него" (Малахия 3:10).   Господ гледа на сърце. Той знае помислите на сърцата ни, познава всичките ни намерения. Знае дали благодарността ни извира от сърцето. Ако е така, тогава ще можем от сърце да изречем заедно с друг един пророк незабравимите думи:   "Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си" (Авакум 3:17-18).   Иначе казано, благодарността поражда радост. Благодарността е състояние на душата, която принадлежи на Христос, въпреки обстоятелствата. Затова апостол Павел напомня за всичко да благодарим.   Можем ли да го направим от сърце?   По-долу споделям вдъхновен акростих, дело на Наталия Станчева, който е отлично заключение на тези кратки размишения:   Блажен съм за това, че с благини дарил си ме. Лишения и да е имало, то не задълго е било. Ако назад в годините, във младостта си, върна се,  Горчиви мигове ще видя, сигурно,  но все съм бил грижливо пазен, на топло сгушен в Твоето крило. О, как желая всички да прославят Тебе, Да тръпнат и треперят: и от страх, и от възторг, А същевременно душите им да пеят, Разбрали най-накрая: Ти си, който даваш им простор. На кръст понесъл греховете ми, Обвит си бил във мерзост, без да заслужаваш. Срам и слабост, самота и смърт Ти сетил си, Така че аз от тях завинаги да съм избавен.   Благодарихме ли за Кръста днес? 

Раят - подарък или награда

20 October 2018 08:00

Библията ни казва, че Раят е мястото, очакващо всеки един, който обича Бога и вярва в Исус Христос, Божия Син. В Писанието се говори много малко за рая. Апостол Павел коментира следното: "Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят". Това трябва да ни накара да сме много внимателни към книги, които описват преживяване в отвъдното. Апстолите Йоан и Павел са били издигнати до небесата и те признаха, че не могат да опишат какво има там. Винаги имайте едно наум, когато започвате да четете книги или слушате изказвания от този род. Знайте, че каквото и да ви кажат, каквото и да прочетете, това, което ще бъде в реалност е много, много по-велико и чудесно. Библията описва Рая като „славата, която има да се открие”( Римляни 8:18) и „ново небе и нова земя” (Откровение 21:1, цитиращ Исая 65:17).    В своето евангелие Йоан говори за съдбата на праведните и тя е „вечен живот.” Повече от всеки друг автор в Библията той говори за вечния живот, като за една настояща реалност, вместо една бъдеща надежда. Ние вече се наслаждаваме на вечния живот (Йоан 3:36), въпреки че при второто идване на Христос, този вечен живот ще бъде осъществен напълно (1 Йоан 3:2).    Павел използва думата „прославяне” (Римляни 8:30), за да опише надеждата на християните, която той също нарича и „славната свобода на Божиите чада” (Римляни 8:22). Това е бъдещата реалност, която в момента може да бъде вкусена от тези, които имат Божият Дух (Римляни 8:4-27). Точно както Йоан, така и Павел вижда тази настояща опитност в Духа като само първата степен или част от нещата, които ще станат (2 Коринтяни 1:22; Ефесяни 1:14). Докато не се изпълни всичко, което Бог е обещал, дори и тези, които имат Духа, са сериозно ограничени относно тяхното познание за Бога (1 Коринтяни 13:10,12).   От друга страна, авторът на посланието към Евреите говори за крайната цел на християнина не като земна награда, а „небесно отечество” (Евреи 11:16). Сега разбираме, защо Исус подканваше учениците си да събират богатства на небето, а не на земята (Матей 6:19-20). Причината, поради която небесното съкровище е толкова важно, е, че то трае вечно, то не може да се развали, нито да се отнеме. Небето е бъдещото проявление на вече настъпилото Божие царство (1 Коринтяни 15:24). Въпреки че християните вече имат предвкус за небесната слава, вярно е също, че "Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят" (1 Коринтяни 2:9). Заради това, ние „с вярване ходим, а не с виждане” (2 Коринтяни 5:7) Това е така, понеже „вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат” (Евреи 11:1).   Много християни си мислят, че целта е да се стигне до Небесния град (да се отиде горе, на небето), но в Откровение 21:1-3 този град е описан по следният начин:  "И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече. Видях и светия град, новия Ерусалим, да слиза из небето от Бога, приготвен като невеста украсена за мъжа си. И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негови люде; и сам Бог, техен Бог, ще бъде с тях".   От тук разбираме, че небесният град не е постижение, но подарък. И той не се състои в това, че Бог ни взима при себе си, а по-скоро, че Бог идва да живее с нас. Затова вечният живот няма да е на небето, а ще е на земята (нова земя). Небесният град е небесен, не защото е на небето, а защото идва от небето на новата земя. Това слизане на Бога сред хората е било първо открито във въплъщението (Йоан 1:14). То ще бъде постоянно и вечно при идването на небесния град. Казаното току-що обръща платонистичната философия с главата надолу, понеже виждаме, че материалният свят не е отхвърлен, напротив, поправен е и сам Бог живее в него.   Такова обещание, такава слава просто не може да се опише с думи. Затова виждаме Йоан да използва метафора след метафора, за да опише неописуемото, за да можем да бъдем мотивирани, да приемем това, което не можем да видим. Ако наречем небето крайна спирка, това ще е подигравка. Апостолът описва небето не като краен стадий, а като вечно пулсиращо от радост и дейности място извършвани в Божието присъствие. Няма храм, няма свещеници. Божиите хора имат директен достъп то техния Спасител. Проклятието, което ни раздели от Божието присъствие .ще бъде премахнато и дървото на живота ще бъде отново достъпно за човека (Откровение 22:19; виж Битие 3:24).   Какво ще правим в Рая? Това е може би въпросът, който най-много интригува хората. Някои си представят, че ще стоим на облачета и ще свирим на арфа. Други казва,че постоянно ще пеем и ще се кланяме пред Божия престол. Трети пък казват, че там ще е съвършената почивка, без да вършим нищо. Това не е вярно. В Библията ни е казано, какво ще правим, когато сме на небето. Това можем да го намерим в историята за човека в Едемската градина. Нека погледнем първите три глави на Битие. Примерно, ние ще работим без да се потим, без да има стрес, без да се изморяваме. Земята няма да има тръни и плевели, няма да има нужда да я напояваме. Просто работата ще ни бъде песен. Ще правим всичко това от любов за Бог и няма да усетим умора или оттегчение. Аз очаквам с голяма радост, денят, когато ще да обработвам градината си, без да се ядосвам, че трябва да пръскам срещу плевели, да вадя троскот или да се притеснявам, че има слана или няма да има хубава реколта. Работата ще бъде радост за мен!   Различните цветове на камъните, от които е съставен градът (Откр. 21:18-21) отразяват разнообразието в рая. Според мен те отразяват разнообразните награди, които ще получим на небето (Матей 25:21-23; Лука 19:16-19; 1 Коринтяни 3:12-15). Папий, който е бил ученик на Апостол Йоан също казва, че ще имаме различни награди. Въпреки тези различния, няма да има никаква завист. Чашата на всеки ще бъде пълна, независимо, че на някои може да е по-малка, а на други по-голяма. Никой няма да изпитва липса на радост, понеже всички ще сме в Господнето присъствие.   А Бог ни е обещал следното: "Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина. И Седящият на престола рече: Ето, правя всичко ново" (Откровение 21:4-5). 

Пастир се дегизира като бездомник, за да провери доколко са милостиви християните

18 October 2018 08:00

Пастир Джеймс Макдоналд, водач на огромна църква в щата Илинойс, Съединени щати, е провел социален експеримент, за да провери доколко съчувствителни и милостиви са съвременните хора. Макдоналд е заснел и предоставил на християнската медия Christian Post  видео материал, на който се вижда как той е дегизиран до неузнаваемост като бездомник и проси пред вратата на собствената му църква Harvest Bible Chapel, в неделя сутрин, минути преди да започне богослужението. Репортер от Christian Post е съобщил, че целта на пастир Макдоналд е била да провери дали християните от неговата църква на практика прилагат заповедта на Исус, да обичат ближния както себе си. Макдоналд е публикувал видео клипа и на своя профил във Фейсбук, където той е застанал до празна количка за пазаруване и държи в едната ръка табела с надпис "Търся човешка милост", а в другата протяга празна чашка за милостиня. От първата минута на видеото става ясно, че няколко вярващи минават покрай "бездомния", но нито един не му дава и цент. В един момент се вижда как млад мъж се двоуми дали да остави нещо в чашата и на няколко пъти се връща, но в крайна сметка влиза в църквата, без да даде подаяние. Коментарът на п-р Макдоналд е следният: "Какво ще стане, ако разбера, че жена ми е смъртно болна и остава да живее само три месеца? Нима няма да зарежа всичко и да остана в къщи, за да се грижа за нея? Колко ще издържим финансово без работа, ако трябва да плащаме високи суми за медицинското лечение? Няма ли да бъдем на една крачка от финансовия крах и живота на улицата?" Експериментът на Джеймс Макдоналд е завършил с влизането му в църквата, облечен в дрипите и влачейки пазарската количка. Застанал е на подиума отпред и е съблякал дрехите си пред всички, сваляйки перуката, брадата и грима. След това е произнесъл следните думи пред смаяните хора: "Не знаете ли, че вашият Небесен Баща дава благодат на всички по равно, без да показва пристрастие. Той обича и онези, които са най-трудни за обичане. За нас обаче е трудно да показваме любов към хора, с които не можем да се отъждествим. Непосилно е. Невъзможно е да се поставим на мястото на някой странник, защото смятаме, че никога няма да бъдем в неговото положение." В останалата част от видео материала се вижда как в следващите минути десетки вярващи се спират пред просещия и му предлагат пари, храна и напитки. Някои му предлагат да се молят за него и го прегръщат. Трети му предлагат помощ и го канят да влезе в църквата, за да чуе за Божията любов. В заключение п-р Макдоналд споделя: "Едва сдържах сълзите си, докато наблюдавах как вярващите отварят сърцата си за непознат в нужда. Онова, което преживях, беше затрогващо и смиряващо." Източник: Christian Headlines  

Актрисата Присила Ширър за идентичността на християнина

16 October 2018 08:00

 Актрисата Присила Ширър е известна на българската публика с участието си в християнския филм "Бойна стая" (War Room), където играе главната роля на жена, която е изправена пред предизвиквателството да изгуби съпруга си, но побеждава чрез молитва и постоянстване в изповядване на Божиите обещания. В реалния живот Присила е християнски автор с няколко публикувани книги и често е канена като лектор на женски конференции. Неин баща е известният пастир Тони Евънс, а духовен ментор във вярата на актрисата е дъщерята на евангелизатора Били Греъм, Ан Греъм Лоц. Една от темите на лекциите, изнасяни от Ширър е "идентичността на християнина". В интервю, дадено наскоро Присила споделя, че за всеки християнин определяща трябва да бъде неговата или нейната връзка с Бога, а не расовата, политическата или половата принадлежност. Актрисата разказва: "Ако трябва да сложа определение пред името си, няма да започна с факта, че съм чернокожа жена, актриса или автор, а с това, че съм дете на Бога. Аз съм Негова и твърдо вярвам във всяка дума, която Бог е записал в Неговото слово. Аз приемам с вяра Неговите обещания и ги изповядвам с упование, че ще бъдат изпълени в моя живот." Според Присила Ширър битката за нашата идентичност включва и политическите убеждения на всеки човек. Често пъти християните вземат участие в политически партии и допускат те да определят вярата им или да влияят на убежденията им, което в крайна сметка се оказва разрушително. Ширър пояснява: "Ако вашите политически или етнически убеждения доведат до изопачаване на вярата ви, тогава те са в разрез с Божието слово. Независимо дали ви харесва или не, Христос е дошъл, за да владее, а не да се покорява на вашето мнение или убеждение. Бог никога не показва пристрастие. Той е суверен." Източник: CBN News  

Човешкото безсилие и Божията вярност

15 October 2018 08:00

Еремия пише следното за Божията вярност: „Обаче това си и наумявам, поради което имам и надежда: че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран: голяма е Твоята вярност” Плач Ер. 3:21-23.   Библията ни казва, че каквото мислим в сърцата си, това сме самите ние. Приемаме Господ Исус Христос с вяра в сърцата си. Това е нашата лична опитност с Него. Начало на една промяна в мисленето ни, която се развива до края на живота ни тук. Римляни 12:2 ни учи да не се съобразяваме вече със старото ни мислене (начинът, по който гледаме на света и живота си в него, интересите и целите, които си поставяме и развиваме). Защо да не се съобразяваме с ценностите на света? Старите мисли ни отвеждат в старите навици и живот, вън от общението ни с личността на Светия Дух. Негативните мисли раждат негативни чувства. Така неволно или самоволно се отделяме от Източника на новия живот в нас.   Преди 12 години се сблъсках с много тежки проблеми в собственото ми семейство. В книгата Йов четем как сатана отне най-скъпото притежание на Йов – собствените му деца. Далеч съм от мисълта да съпоставям страданието на този праведник с моите собствени. Използвам тази аналогия само като пример. Вероятно, както Йов, така и ние като родители, влагаме много от собствените си сили и живот, за да отгледаме децата си. Затова можем да разберем и признаем чувствата си на дълбока болка, когато те преминават през тежки житейски уроци.   Внезапно врагът се докосна до психическия и физическия живот на първородната ми дъщеря. Страданието изтощи и нейните, и моите сили. Стресът  доведе до  пълно душевно и физическо изтощение. Получих тромбофлебит, наложи се спешна операция и изваждане на главна вена от крака ми. Две седмици след операцията голяма част от косата ми опада, после опадаха и всичките нокти на ръцете ми. Беше тежък период на търсене, бавно и мъчително проумяване причината за състоянието ми. Подобно на Йов си задавах мъчителни въпроси, правех непрестанни анализи на живота си и накрая, сломена от умора, се обръщах към моя Господ с въпроса: "Защо?"  Познаваме ли този въпрос? Неусетно бях изместила фокуса в живота си: вместо да търся сила и мъдрост от Него, подведена от чувствата си, взех инициативата в собствените си ръце. Болката от тежката реалност ме предизвика да реагирам спонтанно, водена от чувства на страх, вместо да предам целия си товар на Господа.   Месец след операцията и опадане на косата и ноктите на ръцете ми, при наложило се изследване, откриха ракови клетки в тялото ми. Бог допусна болезнен начин, за да ме върне при Себе Си. Проумях  нуждата да разчитам единствено на Неговата намеса. Извиках към Него с цяло сърце. Верният Бог не забави отговора Си. Макар да ни говори винаги, отпадналата ни душа не чува така ясно тихия Му глас. След три месеца предстоеше контролен преглед за раковите клетки. В навечерието на изследването в молитва възложих целия си товар на Него. Бях готова да приема всичко от Неговата ръка, дори и рака, защото знаех, че Той ще ме отведе при Себе Си, в така жадувания от мен небесен дом. В душата ми се възцари мир и тишина.    Станах от молитва, за да продължа с рутинното си ежедневие. Не след дълго, в мислите ми изплува спокойният ясен глас на Бога. Той отчетливо повтаряше и преповтаряше в ума ми: ”А още и плътта ми ще пребивава в увереност”. Познат стих, но не знаех  къде се намира в Библията. Потърсих в Конкорданса и го намерих  в  Псалм 16:9. Псалм на радостта и силната ни, непоколебима увереност в Божията неизменна подкрепа. Думите на Бога ми даваха предварителна увереност в пълното ми изцеление. Приех стиха като лично обещание за мен.       Псалм 16 обяснява причината да сме радостни, да хвалим, славословим Бога за Неговата вярност, независимо от обстоятелствата. Прегледът на другия ден доказа Божието лично обещание към мен. Нямаше следа от раковите клетки. Затова днес прославям верността Му в живота ми пред вас. Сигурно има още работа за мен тук,  преди да се върна при Него. Йов преживя Божията вярност в живота си и отговори на тази вярност: „ Бях слушал за Теб с ушите си (т.е. познавах Те бегло, Господи), но сега окото ми те вижда”  Йов 42:5. Така Йов лично опита и преживя Божията вярност.   Когато внезапно животът ни поднесе изненади, единственият верен път е да продължим да се облягаме на нашия Господ. Вместо да оставяме мисли на тревога и съмнения да ни отделят от Него, нека  си спомним словото Му и се покорим на обещанията Му да ни преведе  през всяка „мрачна долина”. Словото Му е изпитано, вярно и вечно. Земята и небето ще преминат, а с тях и всички бързо променящи се добри, или зли обстоятелства, но Словото на Бога остава завинаги. Във Филипяни 4:8  Павел  увещава окованите не в железни, а в духовните окови на страха и колебанието християни, да се радват. Как? Чрез положителни мисли, гледайки на Христос: „Най-после, братя, всичко, което е истинно, което е честно, което е праведно, което е любезно, което е благодатно – ако има нещо добродетелнои похвално – това зачитайте”.   Понякога ние сме неверни, но Той остава Верен! Прославям Верния Господ, изпитана помощ в зъл ден! „Господ е мой дял на душата ми, затова ще се надявам на Него”. Плач Ер. 3:24.   Всеки човек ще премине през отреденото и крайно състояние на своето тяло: смъртта. „Определено е на човеците да умрат и след това настава съд” Евр. 9:27. Бог, обаче, не пропилява болките, страданията и сълзите ни. Тъкмо в процеса на нашето страдание Той ни среща с живата надежда за един свят без болка – вечния свят! Отнема ни неща, които се клатят, за да ни въведе в тайната на непоклатимите притежания. Той ги е приготвил за нас. Едва в процеса на преминаване през страданието, а не по-рано, Той милостиво и нежно открехва завесата към вечния ни дом. Не повече отколкото можем да понесем в слабата си плът. Тогава мисъл от Словото Му просто добива реалност и става понятна за нас. Оживява. Той ни дава думи и духовно зрение, за да я осмислим, както никога досега. Надеждата ни извисява към Престола Му и сияйната светлина от славното Му лице отмива спомена за болките и скърбите ни.   Така Господ ни подготвя за срещата със Себе Си и новия свят. Приготвя ни за неща, които не могат да се опишат, обяснят и носят само слаб смислов еквивалент на „блаженства”. Скръбта с надежда ни помага да погледнем на страданието от Божия гледна точка, трансформира  скръбта ни в желание да сме по-близо до сърцето Му. Така, почивайки в Неговата вярност, растем в надеждата! Никой не може да ни отнеме нашето небесно обиталище, дори ако се развали земният ни дом. „Защото знаем, че, ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имамо от Бога здание на небесата, дом нерокътворен, вечен” (2 Кор.5:1).   Тази надежда е нашата опора и пристан всред обстоятелствата на този живот. Тя ни предизвиква да погледнем на живота си от перспективата на вечността!  

Четири пречки за нашите молитви

14 October 2018 08:00

Молитвеният живот на християнина е сериозна основа за неговото духовно израстване и благоденствие. Без молитва не се е новородил нито един човек. За молитвата говори Самият Христос,  като ни осигурява молитвен модел. В своето послание до ефесяните апостол Павел коментира, че молитвата е част от всеоръжието на християнина, който не воюва срещу плът и кръв, а срещу духовната действителност, която не е видима, но въпреки това е реална. От житейския опит сме наясно, че не всички наши молитви получават незабавен утвърдителен отговор. Някои отговори се бавят с години, а други изискват толкова време, че отговорите може да дойдат чак след като сме преминали от тази земя. Християните често си здават въпроса кои са причините да не получават отговор на молитвите си, макар да се молят усърдно и да намират обещания в Библията, които да им дават основание да се надяват на божествен отговор. По-долу изброяваме четири често срещани препятствия или причини, които може да спъват молитвения ни живот или да спират духовните благословения от небето, които очакваме в живота си. Връзката с Бога. Сам Христос казва, че Бог е любящ Баща и не би отказал добри неща на Своите деца. Когато говори за този аспект на молитвата, обаче, Той има предвид Светия Дух. Апостол Йоан добавя в своето първо послание, че "ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша" (1 Йоан 5:14). Предполага се, че да искаме неща по Божията воля, трябва добре да Го познаваме и всъщност да просим от Него неща, които биха Му били угодни и биха Го прославили. Тогава стои въпросът: Можем ли да очакваме отговори от Бога за нашите изисквания или очаквания, ако нямаме синовна връзка с Него и не сме дошли при кръста с покаяние и желание за промяна? Той длъжен ли е да ни отговаря?  Съзнателен грях. Грехът, който повярвалите хора съзнателно вършат е втората основна пречка, която затруднява отговорите на нашите молитви. Псалм 66:18 ясно предупреждава: "Ако бих гледал благоприятно на неправда, Господ не би послушал." Едно нещо е да съгрешим неоволно или да се огънем, да паднем, правейки компромис под товара на обстоятелствата и съвсем друго, да живеем в съзнателен грях, който Божието слово открито осъжда. Отново в своето първо послание Йоан съветва и предупреждава едновременно, че, който живее в грях, не го е видял, нито Го е познал. Себичност. Този грях много често остава неосъзнат, особено когато се касае за служение на Бога. Задаваме ли си въпроса с какви мотиви се втурваме в дадена "работа за Бога". Дали искаме да прославим и изтъкнем себе си, и сме водени от плътска енергия, която скоро се изпарява и с годините намалява, или наистина Бог ни е призовал в нелеката служба, която може да има най-различни проявления. Обикновено доказателството за несебично служение е смирението и желанието на човека да остане в сянка или да не приписва на себе си заслугите за дадени успехи, особено ако е свързано с хора. Непростителност. Идеята за прошката неслучайно е заложена в Господната молитва. Там тя е условие за нашата собствена прошка. Не трябва да забравяме, че нашите чувства могат да замъглят реалната представа на нашето съзнание за духовното ни състояние, в което се намираме. Имаме ли омраза в сърцата към хора, които са ни наскърбили? Държим ли огорчение и неприязън? Простили ли сме в действителност или само на теория? Какви чувства се появяват в сърцата ни при вида на хората, които са ни онеправдали. Ако не сме го направили, не трябва да се изненадваме, ако не получаваме отговори на молитвите си. Молитвата е оръжие, което християнинът не трябва да изпуска от ръка. Тя ще бъде ефективна, когато сме се обърнали към Източника на живота с очистени сърца и съвест, със синовна обич към Бога, който е не само наш Спасител, но и Баща, Приятел, Изцелител и Прибежище. Той ни очаква по всяко време. Неговият престол винаги е на разположение. Остава ние като Негови деца да се възползваме от привилегията да Го призоваваме, а Той ни е обещал Своята благовременна помощ. Източник: Charisma News  

Когато сме в Божието присъствие

10 October 2018 08:00

Нека си представим за миг, че сме пред Божия престол. В присъствието на Всемогъщия Бог. Двайсет и четирите старци са заели местата си. Четирите живи същества също. Ангелите са се подредили по отрядите на техните войнства и цялата тронна зала е изпълнена със светиите, които са дошли да хвалят и да се покланят на своя Създател и Спасител. Поне тези, които са дошли навреме. Но какво чувам? Някой решава, че точно сега е моментът да се оплаче на съседа си, че от няколко дни го боли гърлото. Съседът зарязва всичко и самоотвержено започва да търси нужния бонбон. Намира го след две минути. Подава го и между хвалението на множеството се чува шумолене от отварянето на бонбона. Обаче производителите на бонбони за гърло са завъртели обвивките на погрешната страна и са трудни за отваряне. Започва въртенето на другата страна...   В този момент пристигат хора, закъснели са. Започва се ръкуване наляво и надясно, което прекъсва онези, които вече се покланят на своя Спасител. Побутват човека пред тях да се отмести малко, за да минат. Отвън пък са застанали хората, които пият енергийни напитки. Очевидно фактът, че Бог е дошъл специално заради тях, не е от значение. Те имат по-важни разговори. Чакат да свърши хвалението, за да се шмугнат и да се настанят. Заговарят се с все още пристигащите. Докато са в храма на Бога. Пред самия Му престол. Толкова са велики, че не забелязват Създателя на вселената. Този, Чието подножие е земята, Е незабележим и неважен за тях.    Едни пеят, защото харесват песните. Други, защото обичат да пеят. Трети, защото обичат да ги виждат, че пеят...    Толкова ли ни е трудно да почитаме Бог? Толкова ли ни е трудно да сме дисциплинирани в Неговото присъствие? Толкова ли е тежко да си точен за Него? Нима жертвата Му нищо не означава за нас? И пролятата кръв на Исус за нас е нищо съществено? Толкова ли сме важни, че не зачитаме чувствата на най-нежния и добър приятел, когото някога сме имали, че си си позволяваме да ги тъпчем с безмерното си его? Толкова ли ни е трудно да се смирим за половин час? Петнайсет минути? Двайсет? Ние ли умряхме за Него?    Благодарна съм на Исус, че имаше куража, любовта, дисциплината да издържи всичко, на което се подложи Сам, за да можем ние да бъдем спасени. За да можем сега да се хвалим с вечния живот, който ни е подарил. Много пъти съм се питала: „Ами, ако Исус беше закъснял за Своето разпъване? Ами, ако беше махнал с ръка и беше казал: "Защо да умирам за тези неблагодарни хора?! За какво? Те не ме почитат. Пеят с устата си, защото обичат похвалата на хората. Не пеят, защото обичат Мен. Е, да, има две – три хиляди, които наистина ме обичат, ама струва ли си да умирам само за толкова?"   Слава Богу, милостта Му е много по-велика и безкрайна. Нова всяка сутрин. Нова. За това сега можем да стоим пред Него.  Има една песен, която винаги ме смирява. Ето какво се пее в нея:   "Това не е представление, Господи. Моля се да е поклонение. Не мога да си позволя празни думи.  Не преследвам чувства и не пея за това. Ти Си причината за моята песен.  Искам да пея само ако пея с всичко в мен. Само ако хваля Теб, Царю мой."   Не мога да си представя, че ще правя всичко това само за да вдигам шум, когато всичко, което искам, е да издигам моя Спасител. Той не очаква да съм перфектна.  Просто иска вниманието на моята душа и за това всичко, което имам в сърцето си, го давам на Него.    Искам песента ми да звучи повече от един момент. Ще живея живот, пълен с искрено поклонение. И, ако съм тук, за да пея, тогава ще пея с цел. Да Му се покланям.   

Кое е определящо - вестителят или вестта?

07 October 2018 08:00

Атеизмът се разраства повсеместно. Все повече хора отричат съществуването на Бога и смятат за излишно даже да участват в дискусии, които касаят богословието или достоверността на Библията. Като християни, какво можем да направим, ако хората, с които общуваме, са апатични или враждебно настроени към вярата ни и не искат и да чуват за нея? Според президента на Форум за християнска мисъл, Брус Литъл: "Основните познания за Бога и Библията са важна първа стъпка при споделяне на Благата вест, преди да разговаряме с хората за греха и нуждата от спасение." Брус Литъл смята, че изолацията, налагана от дигиталния свят и липсата на комуникативни умения, затруднява споделянето на евангелието със съвременните хора. Когато споделяме вестта спасението в Господ Исус Христос, ние не трябва да забравяме, че, ако хората около нас го отхвърлят, те отхвърлят евангелието, а не нас самите. Трябва да помним, че силата на евангелието се състои във вестта, а не във вестителя. Когато хората ни задават въпроси, трябва да ги изслушваме с голямо внимание, но не трябва да прибързваме с отговора, а по-скоро да се постараем да вникнем в техните разбирания и знания за живота, за да представим вестта за Христос адекватно и съобразено с техния контекст. Зад всеки въпрос се крие дълбокото желание на човека да стигне до осъзнаването на смисъла на живота. Ако успеем да създаден общуване, което да е на подходящо ниво, тогава ще можем да предадем Благата вест по уникален начин, подобно на Исус. Той имаше различен подход, който беше личен. Интересуваше се от хората, техните проблеми, желания и копнежи. Не бързаше да им дава отговори, а по-скоро питаше. Искаше самият човек да стигне до осъзнаване на своя грях, вина, проблем, неразбиране или неадекватност. По тази причина Той говори със Самарянката за живата вода, с Никодим споделя богословски истини, а със слепородения и с Вартимей е внимателен и търпелив, защото иска да снабди нуждите им, а не да натрапва Своята личност. Ние самите бихме имали успех в личното благовестие, ако престанем да го разглеждаме като задача, която трябва да свършим, а го приемем като начин на живот, при който нашето всекидневие е посветено да показва Вестта чрез реална вяра в живия Спасител. Той и днес може да преобразява със сила свише. С други думи, като вестители ние сме отговорни да споделим онова, което ни е възвестено, но нашата отговорност е да бъдем чисти и необременени проводници на вестта, без да се боим от отхвърляне или незачитане. Никой не е по-горен от своя учител. Колко повече християните. Източник: Evangelical focus    

Аврил Лавин и нуждата от Божието избавление

06 October 2018 08:00

Пет години след последния си албум, популярната канадска поп-рок изпълнителка Аврил Лавин представи своя първи сингъл от новия си албум „AL6“. Само през първите 48 часа от пускането ѝ в YouTube, песента „Head Above Water“ (в превод „Глава над водата“) е била изгледана 7 милиона пъти.   Текстът представлява своеобразна молитва към Бога, отправена във време, което певицата нарича „битката на живота ми“, говорейки за Лаймската болест. Припомняме, че през 2015 г. Аврил Лавин разкри, че страда от тежко инфекциозно заболяване, предизвикано от ухапване от кърлеж. Оттогава тя прави всичко възможно, за да заостри вниманието на обществеността към тази болест. Във видео, заснето до океанския бряг, Лавин пее за своето „духовно преживяване“, което напомня на опитността на апостол Петър. Той прекрачва лодката и стъпва върху водата, за да отиде при Исус, докато в езерото бушува страшна буря (Матей 14).   „Боже, дръж главата ми над водата! Не ме оставяй да се удавя, става все по-трудно!“ – гласи припевът на песента, посветена на житейските борби на певицата. В нея тя описва и надеждата за своята бъдеща среща с Бога: „Ще Те срещна там при олтара, паднала на колене“. Това отново е явна препратка към библейския стих в Римляни 14:11.   В свое изявление пред пресата певицата разказва за личното си пътуване към Бога. „Една нощ си мислех, че умирам и бях приела, че ще умра. Майка ми легна до мен на леглото и ме прегърна. Чувствах, че се давя. Докато се опитвах да си поема въздух, се помолих с думите: „Господи, моля те, помогни ми да държа главата си над водата!“ Този момент беше повратен за мен. Оттам започна и създаването на целия ми нов албум. Като че ли се блъснах в нещо. Беше изключително духовно преживяване. Оттогава насетне думите за песента бликаха от мен, прииждаха на вълни.“   След многократни изследвания и лекарски становища, през 2014 г. Лавин е диагностицирана с Лаймска болест. Тя прекарва на легло по-голямата част от следващите две години и започва да се възстановява от болестта едва през 2017 г. „AL6“ е шестият албум от дискографията на певицата от 2002 г. насам. Досега тя е продала 50 милиона албума и 60 милиона сингъла.   Източник: Evangelical focus Превод: Наталия Станчева

Защо не съм избягал?

05 October 2018 08:00

Нашата епоха е време на безпрецедентна мобилност. Никога до този момент в историята на човечеството хората не са имали повече възможности да променят позицията си във всяка една област – място, където живеят, работно място, професия или семейно положение. Поради чисто технически ограничения или поради друг социален ред във всяка минала епоха тези промени са коствали значително повече усилия, а в много случаи са били невъзможни. Така въпросът за напускането и оставането съпътства съвременния човек през целия живот и касае всяка област от съществуването му. В тази перспектива можем да четем Божието слово и да видим как вдъхновените от Бога хора са действали и разсъждавали.                  В живота на Божиите хора има места, от които трябва да си тръгнат. Понякога това са градове със зла участ, от която Бог избавя Своите. По тази причина семейството на Лот трябваше да напусне Содом. Понякога това е място на угнетение, чиито край е дошъл. След 400 години в Египет, евреите извикаха към Господа и Бог ги изведе от египетската земя чрез Мойсей. След 70 години пленничество във Вавилон, четиридесет и две хиляди евреи последваха Зоровавел и се завърнаха в Ерусалим. В други случаи Божии хора трябваше да напуснат бащините си домове. Така Авраам напусна Харан и последва Божия глас. Яков трябваше да бяга от опасността, която беше надвиснала над него в дома на баща му Исаак. Бог ясно се открива в Библията като Избавител, като Един, който извежда от гнет, робство, нищета или унижение. Бог е избавител на бягащите, на поставените в опасност, на търсещите храна и подслон. Той също така е Бог, Който предизвиква, Бог, Който призовава към промяна и пътуване към непознатото.   От друга страна  човешката плът дълбоко е проникната от бляна за промяна. Удивително е, че описаната в Библията причина за моралния срив на човешката цивилизация в навечерието на Потопа, е „блуждаенето“ (Битие 6:3). Една дълбока вътрешна неудовлетвореност може натрапливо да преследва човек през целия му живот и да го кара непрестанно да сменя градове, държави, професии, работни места, приятели, общности, от които е част и разбира се, партньори, с които е обвързан. В Библията се говори за „досада“, „ роптаене“, „хулене“, „свадливост“ и прочие модели на поведение. Днес трудно си даваме сметка, че същите може да са дълбоко проблемни. Неумението да се обвързваш, да поддържаш връзка, да преодоляваш трудности, е свидетелство за незрялост на човешката личност.   Божието Слово е пълно с примери и образи, които говорят за безусловно обвързване. Обещаната земя е дадена на потомците на Авраам за вечно притежание. Гарантът за Божия завет е  самият Бог. Бог заради Себе си възстановява Израел и Ерусалим (Исая 48:11). Бог мрази напускане (Малахия 2:16). За Него възстановяването на едно семейство е с неизмеримо по-голяма стойност от временното човешко удовлетворение или облекчение.   Бог се прославя в единството на църквата (Йоан 13:35), а разцепленията и партизанствата са дела на плътта. Изглежда етиката на Новия завет препоръчва едно позитивно отношение към труда (Колосяни 3:23) и към обществения ред (1 Тимотей 2:1-3), което макар да не означава пълно одобрение, предполага едно трайно сътрудничество и взаимодействие. Нещо повече, принасянето на траен плод се очаква да спечели одобрението на света ( 1 Петрово 2:12), както и да влияе върху средата и културата.   Така виждаме, че Библията разказва истории за напускане и истории за оставане. Във всички тях Бог се прославя и хората са призовани да погледнат отвъд личния си комфорт, в търсене на Божия призив за живота им и Неговата слава. Може би в живота на всеки човек съществуват места на робство, от които трябва да излезем и места на обещание, които трябва да завладеем (1 Коринтяни 10:11). Едно от големите предизвикателства в нашия живот е разпознаването на тези неща. Ние сме склонни да не достигаме до истинските си мотиви, за да възприемем определено поведение, като прехвърляме отговорността върху Божието слово.   Съпругата, която търпи рецидивиращо домашно насилие, поставяйки себе си и децата си в риск, може да се оправдава, че „Бог мрази напускане“. В действителност, обаче, тя изпитва страх да поеме отговорност за живота си и да се изправи пред нови предизвикателства. Човек, който непрекъснато сменя работата си, без да постигне никакъв резултат, може да твърди, че „не става роб на човеци“, докато в действителност не може да функционира в социална йерархия и има погрешна самооценка. Възможно е човек да води унизително съществуване и да твърди, че няма избор, оправдавайки се с думите на апостол Павел „всеки да остане в това звание, в което е бил призован във вярата“ (1 Коринтяни 7:23), докато всъщност поведението му е продиктувано от леност, апатия или депресия. Във всички изброени случаи, ако искрено ценим Божията слава, сме длъжни да си дадем сметка за истинските ни мотиви и да потърсим промяна.   Винаги ще има хора на Бога, принудени да избягат от семейство, в което цари насилие и невярност. Ще има и притиснати да сменят страната, града, професията или дори църквата, в която са служили, защото това е правилният начин да последват Бога. На тях дължим подкрепа и съчувствие. Но вече споменахме, че сме в епохата на мобилността. Все по-странно ще изглеждат хората, които вярват, че са открили своето призвание, доволни и благодарни от поверените им неща, докато „обработват и пазят“ Божията градина (Битие 2:15).   Много повече неосъзнато, отколкото осмислено днес повечето хора преследват щастието по начин, който е обречен на провал. То им се изплъзва и те не го разпознават. На този фон християните, които избират да се посветят на един човек, „в добро и зло, докато смъртта ни раздели“, неизбежно ще бъдат истинско свидетелство. Това са онези вярващи, които са свободни от егоизма и страха от грижата за децата, докарал демографска катастрофа върху Западния свят. Те разпознават своето призвание и гледат на професията си като израз на Божията любов към света. Тези християни благославят народа си и вярват, че най-доброто предстои (Филипяни 2:15). Те самите са благословение за околните. Светът има нужда от такива хора. България боледува, защото е изгубила тази перспектива.       Може би призивът към това поколение християни в България е да бъдем от хората, които преследват висшата цел и не са изгубили от поглед Пътя, за Божия слава.