България

11 август 2018 07:31

11 август 1882 г. Ражда се Кимон Георгиев

На 11 август 1882 г. в Пазарджик се ражда момче. В ранните си години, то е известно сред приятелчетата си като Гърка. Няколко десетилетия по-късно то става един от ключовите политици в България. Участник в три преврата. Спасител на Царство България....

източник: m.fakti.bg
Виж повече

 
Свързани новини

15 август 718 г. Хан Тервел спасява Цариград

15 August 2018 07:30

15 август 718 г. арабите свалят обсадата на Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие. Древните хронисти признават решаващата помощ на българската войска под ръководството на хан Тервел. Обсадата на Константинопол през 718 г. е вторият мащабен поход на арабите (след 674 г.) да завладеят Константинопол, столицата на Византия. По онова време, само 95 години от възникването на исляма, арабските територии се простират на три континента - Азия, Африка и Европа. Покорени са бившите византийски провинции Сирия, Палестина, Египет и Северна Африка. В началото на 8 в. е покорено и Вестготското кралство в Испания. Арабите вече реално застрашават Европа чрез втори клин, като превземат ромейската столица Константинопол. Така през есента на 717 г. огромна арабска армия потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. При това положение новият владетел Лъв III Исавър изпраща пратеници при българския хан Тервел с молба за помощ. Наследникът на Аспарух проявява забележителна държавническа далновидност. Изминали са едва 36 години от основаването на българската държава, през които Византия води непрекъснати войни против младата България. Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и тази заплаха е много по-страшна от Византия. Поради това той приема молбата на Константинопол за помощ. Хан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград. Още в началото на военните действия българите разгромяват 4000 арабски отряд, командван лично от арабския предводител Маслама ибн Абдел - Малис. Впоследствие по заповед на Маслама арабите отсам Босфора изграждат два отбранителни вала - един срещу Константинопол и един западно срещу българите, с което да осигурят тила на 20 000 армия. Валовете обаче не спасяват тази 20-хилядна армия от българските войски. Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад. През пролетта на 718 г. хан Тервел нанася на арабите поредното поражение. Сухопътната армия на Маслама е разгромена. На 15 август 718 г. арабите вдигат обсадата и се оттеглят от Константинопол. Флотът е настигнат от морски бури и до Сирия достигат само пет кораба.

10 август 1913 г. Букурещкият мирен договор

10 August 2018 07:29

На 10 август 1913 г. е сключен Букурещкият мирен договор между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга. С документа се слага край на Втората балканска война. Под натиска на румънските войски, достигнали околностите на София, България е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния и да се откаже от претенциите си за Македония. Съгласно договора Сърбия получава Вардарския, а Гърция – Егейския дял на областта. За България остават Пиринският край и Западна Тракия. Тя отказва да приеме тези условия за окончателни и по време на Първата световна война се присъединява към Централните сили, за да потърси реванш от Сърбия. След подписването на 17 май 1913 г. на Лондонския мирен договор отношенията в победилата коалиция се изострят. Договорът слага край на войната, но не премахва военната обстановка на Балканите. Причината е възникналото напрежение между основните играчи в победилата коалиция. Ако преди година България успява чрез дипломация да създаде действащ и успешен блок срещу Османската империя, то в месеците около подготовката на мирния договор в Лондон София изпада в международна изолация. Според някои историци, заслепен от военните успехи цар Фердинанд заповядва на 16 юни 1913 г. армията ни да нападне доскорошните съюзници Гърция и Сърбия. Той е нетърпелив да изчака арбитража на руския цар. Последствията са плачевни за България. На 27 юни 1913 г. Румъния обявява война на България и без почти никаква съпротива стига до Враца. При Белоградчик се среща със сръбската армия. Видин пада в обкръжение. Причината е, че основните български сили са хвърлени срещу гърците и сърбите. На 5 юли правителството на Васил Радославов обявява, че е съгласно да отстъпи на Румъния Южна Добруджа, и иска примирие. В отговор румънският премиер Титу Майореску отправя покана към воюващите страни за мирни преговори в Букурещ. България откликва първа и изпраща свои представители в румънската столица на 13 юли. Три дни по-късно в Букурещ пристигат и делегациите на бившите български съюзници – Гърция, Сърбия и Черна гора. Букурещката конференция започва на 17 юли. В това време военните действия продължават, защото Сърбия и Гърция настояват за уговаряне на мирните условия преди огънят да бъде прекратен. Успешният отпор на българите край Кресненския пролом обаче склонява Гърция на примирие (18 юли). На 21 юли е постигнато споразумение за новата граница между България и Румъния, но усилията на българските дипломати да спечелят румънска подкрепа срещу сърби и гърци остават безуспешни. Българо-сръбските и българо-гръцките гранични въпроси са уредени до 24 юли. Първоначално Пашич предлага за граница река Струма. Това предложение не е прието, но българите са принудени да се откажат от Щип, Радовиш и Кочани, които владеят до войната. Венизелос поисква цялото егейско крайбрежие до село Макри (няколко километра западно от Дедеагач), но под натиска на останалите участници в конференцията намалява претенциите си. Русия и Австро-Унгария се намесват в полза на България в преговорите за Кавала, но Венизелос си издейства подкрепа от други две велики европейски сили – Франция и Германия. В крайна сметка българските делегати отстъпват Кавала под заплахата на Майореску, че румънските войски ще окупират София.

2 август 1903 г. Илинденско – Преображенското въстание

02 August 2018 07:29

Въстанието избухва на 20 юли (2 август) 1903 г. в Битолски революционен окръг и на 6 август (17 август) 1903 г. в Одринско. В българската история, това е въстанието за освобождение на Македония и Одринска Тракия, останали след Освобождението на България съгласно Берлинския договор (1878 г.) в пределите на Османската империя. По своя характер и цели, то е продължение на българската националнодемократична революция от време на Възраждането. В началото на ХХ в. обстановката на Балканите е изключително нестабилна, а това ескалира обществените настроения и нагласи. Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довежда до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашават организацията от нови провали. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Гоце Делчев, Даме Груев и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на 1903 г. Макар и несъгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се му подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегическо, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не могат да бъдат ефективни. Всичко това е направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден), откъдето идва и неговото име. Най-напред избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни, всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии) са обхванати от бунтове и се присъединяват към Битоля. Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.На 6 август (Преображение) избухва въстание и в Одринско. Много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол се присъединяват. Силата на бунтът, дори достига до обявяването на Странджанската република (просъществува 26 дни). Започват и обществено-политически действия - в освободените селища се установява нова власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но избухва преди тази дата. Едни от най-ожесточените сражения са в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски има и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред опасността, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България. Причините за неуспеха на въстанието са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно значение. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

31 юли 1877 г. Бойното кръщение на опълчението ни

31 July 2018 07:27

31 юли 1877 година – Руско - турската война е в разгара си. На тази дата край Стара Загора се състои първият голям сблъсък между двете воюващи армии, изходът от който до голяма степен предопределя последвалото развитие на военните действия. Нещо повече – в онзи зноен юлски ден, около 3500 българи в състава на Българското опълчение, с командир легендарния руски генерал Николай Столетов, за пръв път влизат в бой за свободата на родината си. Готови, както те самите твърдят, да жертват себе си до последната капка кръв, пише сайтът Българска история. Нека обаче започнем с предистория. Според плана на руския военен министър Дмитрий Милютин, подписал заповедта за създаването на Българското опълчение и изготвил цялостната стратегия за подготовката и воденето на военните действия, след форсирането на река Дунав на 27 юни 1877г, освободителните войски се разделят на 3 отряда: Западен отряд – 35000 войници, Източен отряд – 80000 войници и Преден отряд – едва 12000 бойци (командир генерал Йосиф Гурко), в който е включен състава на Българското опълчение. Предният отряд започва убедително войната – успява да превземе важни градове по пътя си към Балкана. На 7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България. По този начин, пътят за настъпление към широките полета на Тракия е открит. Османското командване, шокирано от действията на освободителната войска, заповядва прехвърлянето от Албания в Южна България на огромната армия на Сюлейман паша – френски възпитаник и професор по литература в Сорбоната, гениален поет, който по-късно ще извърши същинско военно престъпление, подлагайки на истински геноцид българското население в Южна България. Тук трябва да споменем, че „авангардните отряди“ на войската на Сюлейман са съставени от черкези и албански башибозук, които след пристигането си на българска земя са придружавани и от част от местното мюсюлманско население. Според различните източници общата численост на османските сили, започнали настъплението към Стара Загора в навечерието на битката, е между 20000 и 27000 войници от редовната армия и между 1200 и 2000 башибозуци. Придвижването на тази войскова част на север е съпроводено от насилие над българското население, като това не е случайно. Както по-късно самият Сюлейман ще потвърди в показанията си по време на делото, водено срещу него от турския съд, той заповядва да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина. Първите сведения за кланетата на българи в селата южно от Стара Загора започват да пристигат към средата на месец юли: „На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села.Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”. Важно е да отбележим, че ден преди това – 11 юли (23 юли нов стил), командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 24 юли Петко Р. Славейков приветства освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и в условията на изключителна тържественост, пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен. Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства възрожденският старозагорски деец и учител Атанас Илиев. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора. Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище в Стара Загора: “На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град…“. В навечерието на сражението в града са разположени 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4км под формата на дъга на около 1,5км южно от Стара Загора. Армията на Сюлейман паша — 41 табора, с многобройна артилерия, в своя поход от Търново – Сеймен на север, към Балкана, пренощува на около седем километра южно от града. Сутринта на 31 юли продължава пътя си в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започва с топовни гърмежи и пушечни изстрели около 7 часа. Опълченците отговарят с няколко залпа. По шосето от Сименовград пристигат все повече и повече османски табори. Около 10 часа генерал Столетов изпраща съобщение до полковник де Прерадович, в което му заявява, че му поверява защитата на града, изпращайки му подкрепление от 2 оръдия и Казанският драгунски полк. Към това време вече всички опълченски дружини са на позиция южно от града. Към обяд, когато положението е почти неудържимо, всички резерви са влезли в боя. На помощ повече не може да се разчита. При това положение, тилът на защитниците е осигурен от множество граждани, които съвсем скоро се прехвърлят на самата бойна линия, докопвайки се до пушките на убитите и ранените. Героизмът на тези хора е толкова голям, че по нищо не се различава от този на опълченците. С напредването на времето, боят се разгорещява все повече и повече и докато опълченските дружини се топят като пролетен сняг, от юг прииждат нови и нови турски сили. Въпреки това, нито един опълченец не помисля за отстъпление. Един от най-критичните моменти настъпва, когато османците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина. Подполковник Калитин, командир на 3-та дружина, успява да поведе войниците. Врагът не очаква подобно настъпление, като положението временно е спасено. В същото време командирът на 3-а рота, щаб-капитан Попов, макар и ранен, повежда своята войскова част, която дава значителен отпор. Битката е влязла в етап на обрат – има сведения, че няколко души успяват да обърнат в бягство цели османски роти. В 13 часа, след пладне, Сюлейман паша хвърля всичките си налични сили срещу отбранителните позиции, които, виждайки заплахата от обкръжение и постигнали целта си да задържат огромната армия, започват отстъпление. Моментът е изключително драматичен и отстъплението не трябвало да закъснява, за да имат време опълченците да се прегрупират и да заемат позиции на Шипченския проход, неизпреварени от частите на Сюлейман паша. Врагът правилно осъзнава, че моментът е подходящ за по-сериозно настъпление и атакува – най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с легендарния си командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с 1ва опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите части от Старозагорския отряд и да дадат възможност на населението на града и десетките хиляди бежанци от Тракия за бягство на север. С навлизането си в Стара Загора войниците на Сюлейман паша избиват 14 500 българи от града и селата южно от града, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция. Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град. В боевете за защитата на Стара Загора, Самарското знаме и Българското опълчение получават своето бойно кръщение. След разформироването на Предния отряд, ген.Гурко издава прощална заповед, в която се казва: „…Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, задето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.” След героичната Битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник, освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, където заемат отбранителни позиции. Тази битка е особено епична поради факта, че само за един ден под Самарското знаме падат петима знаменосци и командващия трета дружина подп. Калитин. Знамето е спасено в ръкопашен бой от опълченеца Никола Карчев.

26 юли 811 г. Хан Крум убива император Никифор I

26 July 2018 07:30

В почти 1000-летната история на Византийската империя има само три случая, когато василевси загиват в битка. Първи император Валент пада в битката с готите през 378 година. При превземането на Константинопол от турците през 1453 година загива Константин XI. Третият случай на смърт на василевса в битка е “на сметката” на българите. И тази смърт е увековечена в много хроники и мнозина по света са чували за чашата, направена от черепа на Никифор I. Императорът загива в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 година. Никифор I се качва на престола на Византия през 802 година. Плановете му са да върне в пределите на империята териториите, завоювани от българите. През 807 година предприема кампания, но тя е неудачна. Достига само до Одрин, защото се налага да се върне в столицата си, където придворните кроят заговор зад гърба му. Българският владетел хан Крум смята предприетата от Никифор кампания като достатъчен повод, за военни действия срещу византийците. Крум навлиза в земите по поречието на Струма. През 809 година ханът обсажда и превзема важната крепост Средец. В отговор на това Никифор I започва подготовка за нов поход срещу българите. През лятото на 811 година 80-хилядна византийска армия преминава границата – Стара планина – и нахлува в българските земи. По пътя към столицата на българите византийците грабят и унищожават населените места. На 20 юли армията напада Плиска. Градът се отбранява от 12-хиляден гарнизон, но преимуществото на византийците е огромно и столицата пада. Градът е разграбен и опожарен. Издевателствата над мирното население са чудовищни. Хронистите са описали случаи, в които български деца са приковавани за земята, а върху тях са пускани мелнични камъни, за да ги премажат. Хан Крум праща на императора две послания. Първото е при навлизането на василевса в българските земи. Крум предлага мирни преговори. Никифор I изобщо не обръща внимание на предложението, уверен в победата, която ще пожъне. След разграбването на Плиска ханът праща второ послание, в което казва: “Ето, ти победи. И тъй, вземи, каквото ти е угодно, и си иди миром”. И това предложение е подминато с пренебрежение. Крум събира набързо 50-хилядна войска и се подготвя да пресрещне византийците. Никифор I научава за подготовката на българите. Това го кара да предприеме оттегляне към столицата си, като избира най-прекия път – през Върбишкия проход. На 25 юли вечерта, когато византийските армии вече са навлезли навътре в прохода, на императора му става ясно, че българите са близо и му готвят засада. Донесенията на разузнавачите му, които праща, но твърде късно, сочат, че армията му ще се наложи да излиза с битка от прохода, тъй като българите са отрязали пътя му за отстъпление. Хронистът Теофан Изповедник пише, че в отчаянието си Никифор I казва на свитата си: “Дори да бяхме крилати, никой да не се надява, че ще избегне гибелта”. След като цяла нощ българите блъскат мечовете в щитовете си, скрити в дърветата в теснината, в ранното утро на 26 юли 811 година предприемат атака директно в центъра на византийския лагер. Обезкуражени и уплашени гвардейските части, охраняващи императора се огъват под натиска на българската атака. Редовните войски, виждайки, че гвардията губи битката, са обхванати от паника и хукват да се спасяват. Част от тях се насочват право към издигнатите от българите прегради в южната част на прохода. Търсейки спасение, се опитват да прекосят реката, но затъват в калта. Застигнати са от другите византийски войници. Българите бързо ги унищожават. В битката загиват почти всички. Не е точно ясно, дали император Никифор I е пленен и екзекутиран, или пада убит още по време на атаката на лагера му. Фактът, който е документиран от много хронисти, е известен на всеки българин – хан Крум нарежда черепа на василевса да бъде обкован със сребро и да се превърне в чаша, от която победителят и неговите приближени да пият в знак на великата победа. Хронистите пишат: “Като отрязал главата на Никифора, Крум очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият.” Синът на Никифор I, Ставракий, успява макар и тежко ранен да избяга. За кратко управлява Византия, но в раздирания тежки междуособици двор много бързо се отказва от трона и се замонашва. Хан Крум използва това, че Византия е слаба и през следващите години предприема разширяване на българската държава на юг от Стара планина. В края на управлението си ханът достига до стените на Константинопол, но повалилата го внезапна смърт попречва на превземането на вечния град.

Избухва Илинденско-Преображенско въстание

20 July 2018 00:03

Илинденско-Преображенско въстание е въстание в Османската империя, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То избухва на 2 август (нов стил) 1903 година и обхваща Македония и Одринско. Въстанието отбелязва връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. По данни на ВМОРО, заради потушаването на въстанието 30 000 души от засегнатите региони на Османската империя бягат в България. Част от тях са заселени в днешна Бургаска област.

17 юли 1393 г. Османците превземат Търново

17 July 2018 07:29

На 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада турците превземат българската столица Търново. Градът бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица и Момина крепост. Царевец и Трапезица поради своите природни дадености са два труднодостъпни хълма, а допълнителното им укрепяване правело изключително трудно превземането им с щурм. Между двата хълма бил разположен Новия град, който днес се нарича Асенова махала. Този квартал също бил защитен с крепостни стени. Той се разделял от река Янтра, като мостът вероятно също е бил укрепен, както в периода на турското робство. На хълма „Момина крепост” се намирало третия укрепен квартал – Девинград. Склоновете между Царевец и Девинград също представлявали квартал на Търново, но той бил извън градските стени и там живеела най-бедната част от населението. В участъка между Царевец и извивката на река Янтра бил разположен латинския квартал, наричан в периода на турското робство Френкхисар. Северно от Трапезица се намирал също неукрепения еврейски квартал. Според преданието Търново се е състоял от 4 укрепени квартала: първият бил Трапезица и разположената под хълма Долна махала, вторият бил Царевец, третият бил Френкхисар и четвъртия обхващал района около днешната черква „Успение Богородично”. Последният квартал бил най-слабо укрепен и първо той бил превзет от турците. Пробивът станал в участъка между Сечената скала и Каябаша. Първият проникнал в града турчин бил Адил баба, но бил убит на около 180-200 крачки от Сечената скала в посока към Каябаша. Мястото, което е било сочено като негов гроб се е намирало при бабукчийската чершия, където имало железен прозорец и каменна глава, обозначаваща мястото, където е бил убит. Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. нанесло съкрушителен удар на Второто българско царство. Две години по-късно цар Иван Шишман бил посечен, на следващата 1396 година турците разбили кръстоносния поход организиран за тяхното прогонване, след което пленили цар Иван Страцимир и го изпратили в Бурса, а през 1413 г. окончателно завладели българските земи.

Назначено е Първото правителство на България, начело с Тодор Бурмов

17 July 2018 00:03

Правителството на Тодор Бурмов е първото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 1 от 5 юли 1879 г.на княз Александър I със задачата организиране и провеждане на избори за I Обикновено народно събрание. Управлява страната до 24 ноември 1879 г., след което е наследено от правителството на Климент Търновски. Падането на кабинета се дължи на тясната социална база на консерваторите и на някои непопулярни финансови мерки, сред които: повишаване на митото на солта, спадане курса на сре

13 юли 1878 г. Берлинският конгрес

13 July 2018 07:31

На 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор. Той е короната от тръни, еманацията на отношенията между Великите сили в Европа и техните стремежи да запазят интересите си на Балканите и Проливите. Санстефанският мирен договор предизвиква недоволството както на всички Велики сили, така и на балканските страни. Англия и Австро-Унгария открито заявяват, че Русия се захванала самоволно с разрешаването на Източния въпрос, без да се интересува от мнението на другите заинтересовани от този проблем. Особено недоволство сред западните покровители на Турция предизвиква обстоятелството, че българското княжество има излаз на Бяло море. Против този излаз се обявяват всички под претекст, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди своето присъствие в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. Мирният договор от Сан Стефано довежда до втвърдяване на позицията на западните сили по Източния въпрос и до консолидирането на техните политически инициативи. Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканския полуостров, Франция и Италия припявали в същия глас и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир, но тя съветва северната империя да бъде по-отстъпчива и по-сговорчива със своите опоненти. Създалата се неблагоприятна ситуация довежда до поредица дипломатически инициативи от руска страна, които имат за цел да неутрализират основните противници. През март 1878 г. граф Н. П. Игнатиев посещава Виена с цел да води преговори по спорните въпроси. Неговата мисия завършва без успех, тъй като и император Франц Йосиф, и граф Андраши настояват за спазване на постигнатите по-рано договорености и не искат да чуят дори за българска държава с границите, начертани в Сан Стефано/ Неуспехът на Игнатиев прави руското правителство по-отстъпчиво и през април то се съгласява по принцип с предложението на Виена за разделянето на България на две части. През май посланикът на Русия в Лондон граф П. Шува-лов постига споразумение с министъра на външните работи Солсбъри Англия да не възразява срещу присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия, а последната се съгласява с разделянето на България на две части, като границата трябвало да премине по билото на Стара планина. По постигнатите договорености е подписана специална тайна конвенция, която на практика решава съдбата на българската държава. След подписването на конвенцията канцлерът на Германия Ото фон Бисмарк издига идеята за среща в Берлин с цел обсъждане на Санстефанския договор. Така се стига до Берлинския конгрес. Причините, поради които се избира Берлин за място на този конгрес, трябва да се търсят преди всичко в това, че Германия и нейният канцлер афишират до това време пълна незаинтересованост към Османската империя и Балканските проблеми. При това положение столицата на Германия се оказва приемлива и за Русия, и за останалите Велики сили. Заседанията на конгреса започват на 1 юни 1878 г. и завършват месец по-късно — 1 юли 1878 г., когато е подписан Берлинският мирен договор. Според него Санстефанска България е унищожена, а българските земи са разпокъсани на няколко части. Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско. Големи придобивки с Берлинския договор получава Австро-Унгария. На нея се предоставя правото да окупира в продължение на 30 години Босна и Херцеговина. Да държи свои войски в оставащото под османска власт черногорско крайбрежие на Адриатическо море. Великобритания узаконява своето право да окупира османския остров Кипър. Русия получава територии в района на Кавказ, Тя присъединява и румънската дотогава Бесарабия. Останалите клаузи на Берлинския договор потвърждават договореностите на Сан Стефано. Румъния и Черна гора се признават за независими държави, но както и Сърбия, се задължават да поемат изплащането на съответната част от държавния дълг на Османската империя. Черна гора разширява значително територията си за сметка на съседните османски области.

12 юли 1991 г. Приета е конституцията

12 July 2018 07:29

Ако 4 юли е националният празник на САЩ, то защо 12 юли не е национален празник в България? На тази дата през 1991 г. 7-то Велико народно събрание приема Конституцията на Република България с подписите на 309 депутати, 4-ма подписват по-късно. Конституцията установява основните принципи, върху които се изгражда политическата система на обществото – политически плурализъм, разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Тя определя най-важните държавни органи: Народно събрание, Министерски съвет, Президент, съдебната система и органите на местното самоуправление. В нея са посочени принципите на демократичната избирателна система – общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване, определени са формите на собственост – частна и публична (държавна и общинска), основните права и свободи на гражданите и основните задължения на гражданите, държавният герб и печат, химнът, знамето и столицата на България. Това не пречи тя да е променяна през 2003 г., 2005., 2006 г. 2007 г. и 2015 г. Седмото Велико народно събрание е свикано след свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. и постигнатите споразумения на Националната кръгла маса. Изборите за него са първите свободни и демократични избори в страната, проведени след Деветосептемврийския преврат. ВНС започва работа на 10 юли 1990 г. в напрегната обстановка. Съмненията за манипулации на изборните резултати предизвикват силно брожение в некомунистическите среди. На 4 април 1991 г. 44-ма сини депутати искат ВНС да се разпусне, обезпокоени от нарасналата безработица и липсата на свежи закони. Скоро след това на 20 април излиза докладът на анкетната комисия „Тамбуев“ и на 23 април депутатите дебатират досиетата, а Стефан Савов, Георги Марков, Йордан Василев и Златка Русева обявяват, че напускат ВНС. На 25 април 1991 г. Илич Цветков внася предложение за саморазпускане на ВНС. Подкрепят го Александър Чирков, Стоян Ганев, Николай Слатински, Едвин Сугарев, Вили Цанков, Еленко Божков, Янко Янков. На 14 май 1991 г. 39 депутати напускат парламента с декларация, в която освен саморазпускане на ВНС и избори в средата на юли искат и БСП да върне парите, които е взела от бюджета. На 19 май СДС провежда национална конференция, на която връх вземат напусналите парламента. Това се повтаря и на третата национална конференция на СДС - 22 юни 1991 г., на която СДС се преструктурира като „национално движение“. В края на юни БЗНС „Никола Петков“ на Милан Дренчев също напуска ВНС. Въпреки протеста на 39-мата на 12 юли 1991 г. е приета Конституцията на Република България. Тя налага държавно устройство, основано на разделение на властите и въвежда институцията на едноличен държавен глава - президент. Свикване на Велико народно събрание (400 народни представители) се предвижда в случаите, когато се променя формата на държавно управление и устройство, както и конституцията на страната. Обикновеното народно събрание се избира за срок от 4 години и в него участват 240 народни представители. Въвежда се институцията Конституционен съд, чиято основна задача е да гарантира върховенството и спазването на Основния закон на републиката. След гласуване на конституцията Седмото велико народно събрание приема функцията на обикновено народно събрание - до 2 октомври 1991, когато се саморазпуска.