Християнство

10 октомври 2018 08:00

Когато сме в Божието присъствие

Нека си представим за миг, че сме пред Божия престол. В присъствието на Всемогъщия Бог. Двайсет и четирите старци са заели местата си. Четирите живи същества също. Ангелите са се подредили по отрядите на техните войнства и цялата тронна зала е изпълн...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Приемането - въпрос на избор

19 February 2019 07:00

Ако хората със специални нужди бяха преброени, те щяха да представляват третата по численост страна в света, след Китай и Индия. Те заслужават да се борим за техните права, за да променим реалността и впоследствие - целия свят. Думата "приемане" означава да се съгласиш да получиш нещо, което ти е предложено; процес или факт на осъзнаване, че си адекватен и стойностен; съгласие с нечия идея или обяснение; готовност да толерираш някоя трудна ситуация. Очевидно думата "приемам" има няколко значения и може да означава различни неща за различните хора. Когато думата се отнася до деца и младежи, които имат специални нужди, тя може да бъде тълкувана комплексно или строго индивидуално. Да се съгласиш да приемеш нещо, което ти е предложеno. Когато някой стане родител на дете със специални нужди, тогава целият му свят се преобръща и повече нищо не може да бъде същото, каквото е било преди. Нашият син се роди с аутизъм, а след години към диагнозата се добави и епилепсия и тревожност, което още повече усложни картината. Дали това ни накара да го обичаме по-малко? Дали ни принуди да го изоставим? Разбира се, че не! Любовта ни стана още по-силна. Знаехме, че трябва да бъдем до него, за да снабдяваме нуждите му. Трябваше да приемем факта,  че имаме дете със специални нужди и да се адаптираме към ситуацията, според неговите необходимости. Полагаме всяко старание да се справяме по най-добрия начин, въпреки тежките новини покрай неговата диагноза. Процес или факт на осъзнаване, че си адекватен и стойностен. Една от най-големите потребности на хората със специални нужди и техните семейства, е да бъдат приемани като всички останали, на равни начала с другите деца, младежи и семейства. Това до голяма степен определя дали техният живот ще бъде адекватен и стойностен. Реалността може да бъде много жестока, когато деца със специални нужди не получават равен достъп до образование или академични институции, към които се стремят, заради техните специфики. Това е равнозначно на отхвърляне и неразбиране, и предизвиква болка и огорчение. Нашият син е толкова стойностен и адекватен за нас, въпреки специалните му нужди и никога не бихме го разглеждали по различен начин, а винаги ще се борим за правата му да живее в един по-добър свят. Съгласяване с убеждение в дадена идея или обяснение. Вярвам, че както в свтеа, така и в църквата отношението към хората със специални нужди се променя, макар и бавно. Иска ми се да смятам, че нещата се променят в посока към добро и хората постепенно узряват за идеята, че трябва да приемат децата и младежите със специални нужди като "равни". Съзнавам, че предизвикателството е огромно. Исус даде Велико поръчение: "Идете и правете ученици измежду всичките народи..." (Матей 28:18). Ако приемем, че хората със специални нужди, са третата по численос нация в света, нека да включим и тях в нашата мисия с поръчението на Исус. Нека да отидем при тях, да им показваме любов и да им разкажем Благата вест. Нека им подарим надежда и нека внесем промяна в този свят. Готовност да се справяш в трудна ситуация. Имаме избор да приемем дадена ситуация, макар и да е трудна, или да решим да не я приемем, а да желаем да я променим. Не бих се съгласил с църква, която не би приела деца със специални нужди. Не бих се съгласил с църква, която смята, че сградите и нещата са по-важни от хората. Исус беше най-любящата Личност, живяла някога. Той не изключи никого, точно обратното - прие абсолютно всички с обич. Днес Той прави същото чрез онези, които се наричат Негови ученици. Думата "приемане" може да има много значения, но в крайна сметка тя се свежда до едно нещо, а то е - любовта и примера на Христос, който очаква да Го следваме с усърдие и заради Него Самия. Приемането е избор... Източник: "Евангелски фокус" Превод: Петя Зарева

„Все добре е за мен“ - вяра при всички обстоятелства

13 February 2019 07:00

Когато днешните музиканти решат да направят старите, класически химни с ново звучене, понякога нещо се губи. Някои неща просто не трябва да се променят. Bethel music направиха „It is well with my soul“ (Все добре е за мен) с нов аранжимент и „новата“ песен стана също толкова мощна, колкото стария химн. Тази песен стана толкова силен химн за мен, че я пея и „изповядвам“ за всяка една ситуация в моя живот.   Изповядвай истината върху обстоятелствата в твоя живот. Исус казва: „Уверявам ви и най-тържествено ви казвам, че, който и да е каже на тази планина „Вдигни се и се хвърли в морето!“ и не се усъмни в сърцето си (в Божията безгранична мощ), но вярва, че това, което казва, ще се получи, ще стане (според Божията воля за него). Марк 11:23   В Йоан 11 глава Исус говори, произнася живот там, където има смърт.  Често мисля за историята с Лазар. Вече бяха казали на Исус, че Лазар е много болен. И Библията ни казва, че „като чу това, Исус остана на това място още два дни“. Много съм мислил върху това. Исус можеше да се върне веднага и да го излекува, но Той не го направи.    Исус каза на Своите ученици: „Лазар заспа, но Аз отивам, за да го събудя“. Когато Исус отиде на гроба на Лазар, той беше мъртъв от четири дена. Можете ли да си представите какво са преживели и как са се чувствали сестрите на Лазар през тези четири дни?  Бяха казали на Исус, че Лазар е болен и въпреки това Той не дойде да го излекува. Колко често си мислим, че Бог не ни чува, когато викаме към Него?!   Лазар беше един от най-скъпите приятели на Исус. Сигурен съм, че Марта и Мария са си мислели, че, като кажат на Исус, че Лазар е болен и Той веднага ще дойде и ще го излекува. Даже Му казаха: „Господи, ако беше тук, брат ни нямаше да умре!“ Но точно това е най-страхотното при Бог – Той работи по мистериозен начин. Той има Свое време и то в съвършено. Не го виждаме с естествените си очи, но нещата започват да се случват в духа, когато Исус каза: „Лазар заспа.“ Всъщност, Лазар не беше заспал. Лазар беше мъртъв. И Исус изговори ЖИВОТ върху тялото на Лазар в онзи момент.    Исус им даде важен урок тогава. Той каза: „Аз Съм Възкресението и Живота. Който вярва в (придържа се към, полага доверието си, разчита) Мен (като Спасител), ще живее дори и да умре; и всеки, който живее и вярва в Мен като Спасител, няма да умре.“ След като Исус изрече това, погледна към небето и каза: „Татко, благодаря Ти, че Ме слушаш!“ Исус отново говори с вяра. Когато говориш с вяра върху обстоятелствата в твоя живот, Бог теслуша и твоята вяра ще бъде възнаграден. Много е интересно, че Той не се молѝ. Той ГОВОРИ.  „Смърт и живот лежат на езика...“ – Притчи 18:21   Говорѝ живот: Когато си болен - изповядвай, че си здрав в Христовите рани. Когато страдаш - изповядвай, че в Христос си утешен. Когато някой те е проклел - изповядвай, че си благословен. Когато си съкрушен - изповядвай, че Христос те прави цял. Когато се чувстваш изгубен - изповядвай, че в Христос „си намерен“. Когато си уплашен - изповядвай, че в Христос си смел. Където има смърт - изповядвай, че в Христос имаш живот. Когато Исус умря на кръста за нас, Той прогласи победа над смъртта. Неговата воля за нас е цялостност, здраве и живот. Говори тези неща върху себе си в твоя живот. Време е да благодарим на Бог, че ни слуша, когато говорим с вяра и че обстоятелствата в нашия живот са победени.    Източник: GOD.TV Превод: Люба Канелова

В търсене на сродната душа

13 February 2019 07:00

Бог ни е създал като социални същества, с желание за дълбока интимна връзка. Ние сме сътворени, за да бъдем обичани и да обичаме. Бог не създава тази нужда в нас, за да ни остави само да копнеем за обич. Той има начин да посрещне тази нужда. Има един известен израз "сродни души". Това е твоят "сърдечен приятел", на когото доверяваш всичко и връзката ви нищо не може да разбие. Приятелството удовлетворява копнежите на човешкото сърце, но съществува копнеж в нас, който никога не може да бъде напълно задоволен от един човек.   Това е копнеж, който само създателят Бог може да запълни. Той е нашата истинска сродна душа, и именно нашата дълбока интимна връзка с Него, ще ни даде любовта, от която се нуждаем, за да живеем живота в цялата му пълнота и да благоуспяваме. Именно Божията любов е тази, която допълва несъвършенствата у двама души, които изпитват чувства на обич и искат да свържат живота си завинаги.   Ето някои препоръки към онези, които не са намерили своите "сродни души", а ги търсят и искат да са покорни на Бога в своя избор. Молете се. Християните се молят за всякакви дребни неща, колко повече е нужно да принасяме молитви за най-важното решение в живота си. Не предприемайте каквато и да е връзка с човек от противоположния пол, ако не сте се молили за това. Внимавайте с очакванията. Когато общувате в интернет, много лесно може да се увлечете и да пламнат чувства, които може да се окажат само временни, а не дълбоки. Изпитвайте всяко нещо, казано от човека отсреща и не забравяйте вие самите да бъдете искрени в онова, което споделяте. Внимавайте с изискванията. Младите хора обикновено пристъпват към връзка с определени "изисквания" за своята сродна душа, която трябва да притежава определени качества или да изглежда по определен начин. Не забравяйте, че вие самите не сте съвършени, и че не външният вид, а вътрешната чистота и духовен характер са тези, които имат значение. Винаги казвайте истината за себе си. Обикновено млади хора, които са увлечени по външния вид на човека отсреща, са склонни да преувеличават истината за себе си или да я скриват. Ако се стремите към "истинска любов", как очаквате да я намерите, ако вие самите прикривате истината за себе си. В крайна сметка тя ще излезе наяве, затова е най-добре вие самите да я споделите. Бъдете мъдри. Не крийте чувствата и намеренията си. Нека вашите родители, приятели, църковните служители, които бдят за душите ви, да знаят с кого общувате и какви са вашите планове. Те винаги ще ви посъветват за ваше добро и честно ще ви кажат мнението си за човека, когото сте избрали. Пазете се! Чистотата, за която Библията предупреждава, продължава да бъде изискване за децата на Бога, независимо в кой век живеем. Принципите на Бога и Неговите очаквания не са се променили. Той очаква да сме свети като Него, защото всеки грях, свръзан с тялото, може да има жестоки последици, които касаят не само нас самите, но и поколенията след нас. Източник: Christian Headlines Превод: Петя Зарева  

Духовният характер и дисциплината

05 February 2019 07:00

Когато стане дума за нечий недостатък един приятел философски отбелязва: „Такъв му е характерът“ или „Такъв ѝ е характерът“. Мнозина трудно съжителстват един с друг, поради „несходство в характерите”.  Всички ние имаме „характери”, „носим си характерите”. Всъщност сме „определени характери”! Някой беше казал за семейните: „Ние се влюбваме в „личност”, а всъщност живеем с „характер”. В същото време, все по-често чуваме следните определения за настоящето: „Живеем в безхарактерно време, време на душевна мекушавост и липса на достойнство в характера“.   В Библията на два пъти се споменава думата „характер”, като и в двата случая става дума за хора, които са избрани за определено служение, като основното изискване е, да са с „одобрен от всички характер” (Деяния 6:3; 12:2) Какво представлява характерът?   В книгите по психология ще намерите следното определение: „Характерът е система от относително постоянни мотивиращи и други черти, които са изразени по специфичен начин в действието на индивида свързвайки го с другите и реагирайки им. Характерът представлява нещо като посредник между вътрешния свят (душата) на личността и външния свят (обществото).“   Ако опростим това определение за нас християните: „Характерът е външно отражение на вътрешно отношение. Истинският характер е вътрешна реакция, вследствие на връзката ни с Бога, към онова, което ни се случва.“ Всъщност „човек не се ражда с характер”, а има вроден темперамент. Характерът е нещо, което се изгражда и формира, променя и реформира през целия ни живот. В изграждането на характера играе роля темпераментът, но основното е вътрешната система на ценности и морал, която е базирана на душевната връзка на човека с Бога.    Ако трябва да напишете качества на характера, от които искате да имате повече в себе си, които искате да виждате в децата си, какво бихте записали?Една християнска общност си направила труда да направи изследване, въпросник, точно с този въпрос: За голяма изненада на учените, на едно от първите места, хората споделят: „Искам да съм по-дисциплиниран в живота си, да съм по-подреден.“ Аз самият бих поставил „дисциплината”, като едно от основните качества, от които искам да имам повече у себе си.   Много често се плашим от думата „дисциплина“. Не обичаме дисциплината, не ни се иска да живеем в граници, особено, когато някой друг ни ги поставя. Често ние се чувстваме слаби и сме загубили вяра във възможностите си да бъдем дисциплинирани в най-важните области на живота си. Причината е, че сме загубили повечето битки със себе си, когато е трябвало да покажем устойчивост по отношение на дисциплината.    Дисциплина е да вършиш онова, което трябва, за да може да правиш това, което искаш. Дисциплината е вършене на нещо, което ТРЯБВА да се прави. Дисциплината е отразяване на естеството на Бога, който притежава перфектен характер. Ако се стремим да бъдем по-близо до този идеал, би трябвало да търсим Неговата воля и да вършим това, което е правилно, което е необходимо, и което ТРЯБВА да бъде вършено.    Какво да кажем за втората част на определението: „това, което искам да върша“? Нима ако върша, това, което ТРЯБВА да върша, ще мога да върша онова, което НА МЕН ми се иска да върша? Какво означава това? Когато ние преклоним колене пред Христос, Той влиза в живота ни. Той работи отвътре-навън. И когато това стане, човек разбира, че неговите желания и Божиите желания се свързват. Тогава нашите желания стават същите като желанията на Бога. И постепенно, това, което трябва да бъде вършено и онова, което искаме да вършим, стават едно и също нещо.    Нека да споменем и определението за „успеха”. Ако живеем по Божията воля, жънем безспорен успех. Успешните в духовно отношение хора са онези, чийто успех ще бъде потвърден, непреходен и вечен. Искаш ли да успееш? Живей по Божията воля! Ако искаме да бъдем хора, които живеят по Божията воля, трябва особено да наблегнем на дисциплината. Като се замисли човек за неуспеха, често това преживяване е свързано с извинения и оправдания.   Какво казваме обикновено: В България никой не може да си намери добра работа. Ако живеех в Америка, щеше да е  съвсем друго. В училище ни дават много домашни, затова не мога да се справя. Колите ги правят страшно калпави, а улиците са дупка до дупка. Къде са онези качествени коли от 60-те години? Днес хората се отчуждиха – не можеш да си намериш добри приятели. Зъболекарите са много скъпи, никой не може да си ги позволи. Не знам какво съдържат храните в супермаркетите, но съм заприличал на буренце. Шефът ми е отвратителен, от никого не е доволен, пък и не ми плащат добре и без това. За какво да работи човек? А не би ли трябвало да си признаем: Не си свърших работата, защото се отплеснах във Фейсбук и защото нямам добра дисциплина в определяне на приоритетите. Не се подготвих за изпита, защото ме мързи да уча. Колата ми се счупи, защото предната гума продължи да трака 6 месеца, преди да ѝ обърна внимание. Нямам приятели, защото не ми се чисти след тях, ако ги каня на гости. Напълнял съм, защото не ми се правят упражнения и защото не се храня здравословно.  Зъбите ми са в окаяно състояние, защото ме мързи или ме е страх да отида на зъболекар. Изгониха ме от работа, защото закъснявам често и просто не обичам да изпипвам нещата до край. Работя „през пръсти“. Нямам пари, защото не ми се работи тази работа, а търся по-доходна, с по-малко усилия и по възможност с работно време 10.00 до 17.00 часа, защото обичам да си поспивам. В своята книга „Тържеството на дисциплината“ Ричард Фостър коментира очакването на „успех без усилия”, както и „внезапните и безусловни постижения”. Той го описва като „основен духовен проблем на съвремието”. В същото време успехът в духовния и личния живот на практика започва и свършва с тази дума, с това качество, което трябва да развием и да притежаваме – ДИСЦИПЛИНА. Нужно е да вършиш това, което трябва да бъде правено, за да можеш да правиш онова, което ти се иска да правиш. В своята книга „Пътят, по който най-малко хора пътуват” авторът М.С. Пек казва следното: „Дисциплината е отложено удовлетворение или търпеливо изчакано удовлетворение, удоволствие, възнаграждение. Да издържиш на тежката и неприятна понякога работна седмица, за да получиш заплатата си.“   На практика това означава:  Да се тормозиш с часове над задачите и уроците, за да получиш възнаграждението – отличната оценка, и в перспектива уважение и по-добра работа един ден. Да се потиш на тренажора във фитнес залата или в парка, докато тичаш, за да получиш здраве и външен вид, от който да не е те е срам. Да спестяваш по малко за дълго време, за да имаш достатъчно, когато ти потрябват. Да си готов да пожертваш егото си, за да е успешно дадено служение. Да си готов да се пожертваш, за да видиш резултати за Царството. Ние живеем във време на бързи кредити и нес кафе. Това се просмуква в характера ни и често в душата ни. Дисциплината се е превърнала едва ли не в неприлична дума. Много е странно, че завиждаме на успелите спортисти, учени, лекари, музиканти, без да се замисляме за часовете, седмиците, месеците, годините ТРУД и усилни упражнения, изследване, овладяване на умения, робски усилия и лишения от много временни удоволствия. Временните удоволствия са били хиляди пъти по-приятни  във всеки даден момент, но те са ги пренебрегнали, за да стигнат там, където ги виждаме днес.   Това е дисциплината - отложеното удовлетворение или задоволство. Как да бъда дисциплиниран? Може ли всеки един от нас да бъде дисциплиниран? Възможно ли е човек да развие това качество на характера, което идва директно от същината на Бога? Нашето изучаване ще е базирано на примери от Библията. На „характери” от Библията. В следващата статия ще предложа на нашето внимание един такъв „характер”.   Очаквайте продължение!   Снимка: Деница Папратилова Модел на снимката: Анна Маргарита Опренова и нейната цигулка, Brimingham Consevatoire, UK

Как да преборим греха на безпокойството?

04 February 2019 07:00

"Не се притеснявайте!" Основен израз, който чуваме навсякъде днес. Тези от нас, които са по-склонни към безпокойство, бързо започват да се притесняват, и това е видно от поведението им. Едва ли има човек, който да не знае какво е усещането. Всеки се притеснява за нещо. Някои не спят по цели нощи заради проблеми, които не могат да решат. Други „изпускат парата“, когато са твърде претоварени и всяко малко нещо започва да им се струва непреодолимо. Притеснението се проявява по най-различни начини: губите търпение бързо или губите чувството си за съпричастност към другите.    Дали това притеснение не е причинено от факта, че не изпълняваме наставленията на Христос „да търсим първо Неговото царство“? Ако отделяхме повече време, за да общуваме с Исус и Неговото слово, дали тогава щяхме да престанем да се притесняваме?! Ако мислех само за Божието царство, тогава тревогата нямаше да е проблем. Разбира се, тези, които търсят Божието царство над всички останали неща, не се грижат за прозаични неща, като храна, напитки и дрехи (както казва Исус в Проповедта на планината). И да, да търсим царството на Бога е първата стъпка в борбата с надигащото се в сърцето ни безпокойство.   Но ние ще търсим първо Царството едва след като сме били потърсени от Царя на царете. Основната причина за безпокойството не се свежда толкова до неправилни приоритети. Тя по-скоро е свързана с  нашата вяра, която е поставена на грешна основа. Това означава, че не сме успели да  разберем правилно Евангелието на Бога, който е достоен за нашето доверие. Така че ние обикновено се тревожим, когато нашата връзка с Бога е отслабена и времето ни, прекарвано с Него е намаляло. Тогава моите проблеми започват да ми се струват непосилни. Тревожа се, защото виждането ми за Бога се е изкривило. Проблемът бива решен, когато виждането ми за Бога стане отново нормално чрез общуване с Него и словото Му.    „Вижте небесните птици!“ каза Исус. „Бог им дава храна, макар те да не работят и не печелят нищо“. Това не е едно просто сравнение, нито пък Христос иска да ни приравни с животните. Идеята е да ни покаже, че ние сме „венецът на творението“ и колко повече Бог ще се погрижи за нас. Този пример е същността на Евангелието. Бог дава незаслужена милост на врабчетата. Той благославя птиците, без да имат някакви заслуги. Божията благодат и милост са подарени на нас, човеците. Всичко, което имаме, идва от Божията ръка. Спасението принадлежи на Господ. И мощният Бог, който ни спаси, е любящият Отец, който се грижи за нас всяка минута.   Когато разсъждаваме върху Евангелието на нашия безценен Спасител, който дава всичко от себе си за недостойни грешници като нас, тогава можем да бъдем уверени, че нашата ценност в Божиите очи не се променя в зависимост от нашите постижения. Нашата стойност не се измерва с това, което правим за Бог, но с това, което Бог е направил за нас.   Това е Бог Отец, който изпрати Единствения Си Син на кръста, без да заслужаваме.   Това е Бог Син, който доброволно взе плът, живя сред хората и умря на наше място.   Това е Бог Дух, който подтиква сърцата ни, за да се завърнем към скъпоценното общение с нашия Създател.   Именно тези скъпоценни действия на Бога ни придават ценност. В тези трудни времена ние, народът на Божието царство трябва да си припомним къде е нашето истинско гражданство и каква е нашата истинска идентичност. Безпокойството се поражда в сърцата ни, когато забравяме Евангелието на Божията благодат към нас, грешните хора, които не заслужаваме Божията милост. Неразбирането на Евангелието е това, което ни кара да отклоним погледа си от Божието царство и да забравим кои сме в Христос.   Ние сме съединени с Христос, ние сме част от скъпоценното семейство на Царя на царете и нищо не трябва да ни тревожи.   Източник: Charisma News Превод: Петя Зарева

Молитви за нашите деца

29 January 2019 07:00

Наследството, което Господ ни е дал, е награда от Него. Децата са огромно благословение, привилегия и невероятна отговорност. Когато Господ ни надари с тях, Той очаква от нас да ги възпитаваме с мисъл за Него. Родителите християни разполагат с най-универсалното ръководство за възпитание и това е Божието Слово. В него откриваме съвети и наставления, които касаят всички семейни взаимоотношения, а връзката между родители и деца е основна. Предвид истината, че ние разполагаме с привилегията да възпитаваме нашите деца до известно време, след което те поемат по своя път, добре е да използваме този период пълноценно, като вложим всичко от себе си.    Най-доброто, което можем да направим за тях, е да ги научим да обичат Бога и Неговото слово, Библията. Тъй като това е духовна война без почивен ден, няма да успеем без молитва. По-долу ви предлагаме няколко основни молитви, които всеки ден да принасяме за нашите деца, независимо дали са малки или големи. Можем да се молим, дори и преди Бог да ни е благословил с отговорността на родителството, с благодарност и вяра, че Той ни слуша.         1. Да изберат да следват Христос. Лично познавам християни, които са толкова толерантни и повлияни от съвременното постмодерно мислене, че са решили да оставят детето им само да избере дали да вярва в Бога или не. Те изхождат от позицията, че детето е личност, която има свои собствени дадености и свободна воля. Точно в тази връзка обаче Библията съветва: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то не ще се отклони от него, дори когато остарее“ (Притчи 22:6). Когато се молим детето ни да избере да следва Христос, ние сме спокойни, че това негово най-важно решение ще определи успеха и на всички останали негови избори.       2. Да имат чисти мисли. Един от централните стихове в Божието Слово намираме в Притчи 4:23: „Повече от всичко пази сърцето си, защото в него са изворите на живота.“ Пророк Еремия предупреждава, че „Човешкото сърце е измамливо повече от всичко и е страшно болно...“ Чистите мисли са възможни, ако Господ владее в сърцата на нашите деца, но и дори и тогава, те ще бъдат непрекъснато атакувани от мисловните крепости на княза на този свят. Затова молитвите на родителите и прародителите са особено силно оръжие, така че мислите на нашите деца да бъдат чисти.       3. Да избират приятелите си мъдро. Книгата Притчи 17:17 ни съветва: „Приятел обича всякога и е като брат във време на нужда.“ Приятелите са богатство, което имаме привилегията да изберем сами, докато семейството е даденост. Приятелствата са средство за взаимно обогатяване. Нека да се молим децата ни да избират приятелите си мъдро, така че да в тяхно лице да имат благочестиви съветници.             4. Да имат смелостта да вършат правилните неща. Този свят предлага най-различни изкушения. Всеки млад човек и юноша всекидневно е изправен пред предизвикателството дали да отстоява библейските принципи, или да бъде като всички останали. Нашите молитви на застъпване са нашето оръжие. Можем да се ръководим от библейския стих: „Как ще опази младежът пътя си, като му дава внимание според Божието слово“ (Псалм 119:18).             5. Да си намерят брачен другар, който да е посветен християнин. Библията предупреждава, че неравният хомот носи болка. Когато се молим на Бога да отговори на молитвата ни децата ни да се съберат с християни, тогава можем да се позовем на Неговото обещание, което намираме в 1 Йоан 5:14: „Ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша, и ако знаем, че ни слуша, знаем, че и получаваме онова, което сме поискали от Него.“       6. Да се научат да разходват финансите си по разумен начин. В свят на прекомерна консумация, сме заобиколени от млади хора, които живеят на кредит, докато харчат парите си за ненужни неща. Ако в нашето семейство сме научили децата си кои са важните неща, те ще могат да следват тези принципи и когато се отделят от нас, и създадат свое собствено семейство. Ръководещ стих от Библията в случая е: „Сребролюбието е корен на всички злини“ (1 Тимотей 6:10). Ако научим децата си, че парите са средство за съществуване, а любовта и стремежът към тях е пагубен, тогава и те ще се стараят да ги използват за правилните неща. Молитвата в тази област ще ни помогне да ги възпитаваме, убедени, че ще последват правилния пример.       7. Да променят този свят. Родителите са първите учители в живота на всяко дете. Нека се молим Господ да направи децата ни хора, по Божието сърце, които желаят да вършат волята Му и да живеят за Него, като използват всички свои таланти и дарби за Божието царство и неговото разширяване.    

Лицата на депресията

28 January 2019 07:00

Самоубийството е втора водеща причина за смъртност сред хората на възраст 10-34 години и трета - за възраст 35-54 години. Тези числа непрекъснато нарастват. Процентът на самоубийствата се е увеличил с 30% от 1999 година. В действителност, в 2016 година, 9 800 000 американски възрастни са споделили, че сериозно мислят за самоубийство. 2 800 000 планират такова, а 1 300 000 са правили опит за самоубийство. За съжаление, знаем, че истинските числа са всъщност по-високи. В САЩ един човек се самоубива на всеки 12 минути. За съжаление, повечето хора, които имат подобно поведение, никога не търсят специализирана помощ, а само 54% от американците, починали от самоубийство, са имали диагноза за проблемно психично здраве.   Повечето, които извършват или опитват самоубийство, прибягват до него като начин да избягат от болката – обикновено заради мрачна депресия. Всяко чувство на надежда е погълнато от вихрушка от депресивни състояния и мисли. Депресията може да заслепи хората, така че те не виждат други възможности за премахване на страшната тъга. За съжаление, депресията е по-често срещана, отколкото си мислим. Изследванията показват, че един от всеки шестима възрастни ще изпита депресия през живота си. Националният институт по психично здраве на САЩ обобщава, че депресията засяга 16 000 000 американци всяка година, а според Световната здравна организация, депресия засяга 300 000 000 души по целия свят. Депресията може да бъде причинена от физиология, неудовлетворение, травма, скръб, неразрешени и незадоволени потребности от детството и косвени фактори, свързани с дефектни когнитивни модели. Депресията може също да се изостри духовно, когато отваряме врати за неприятеля на нашите души.   Но ако злите сили могат да влошат депресията, духовните хора трябва да помогнат за нейното облекчаване. Божиите хора винаги са били Неговото предпочитано средство за възстановяване на душата и премахване на болката в света. По отношение на депресията и самоубийството, Бог иска да ни използва, за да бъдем част от решението на този страшен проблем.   Как може Бог да използва вярващите като част от решението, става съвсем ясно, когато приемем самоубийството като риск и се стараем да предотвратяваме факторите, които го предизвикват. Рисковите фактори за самоубийство включват чувство на безнадежност, изолация от общността, стигма по отношение на психичното здраве и лечение, семейна история на самоубийство, малтретиране в детска възраст, неподходящо лечение и злоупотреба с психотропни вещества. От друга страна, предотвратяването на факторите за самоубийство включва ефективна и подкрепяща текуща терапия, семейно и общностно подпомагане и  умения за справяне, интервенции за изграждане на комуникации и културни и религиозни вярвания, които подкрепят надеждата и увереността.   Църквата може да помогне на депресираните и да предложи неща, от които те отчаяно се нуждаят. Но първо трябва да вземем важно решение. Не трябва да се страхуваме и да се дистанцираме от проблема, като поставяме стигма и съдим страдащите от депресия. Ние трябва да препоръчаме на тези хора  „да се надяват на Бога и да изчистят мислите си от сатанинските мисли.“ Можем да бъдем целенасочени и да филтрираме мислите си чрез Божието Слово, но това често не е достатъчно, за да помогнем на страдащите от депресия. За щастие, има практични неща, които можем да направим, за да помогнем на хората, имащи самоубийствени или депресивни мисли.   Депресията има признаци. Потърсете ги. Тези признаци могат да включват прекомерна тъга; загуба на мотивация; раздразнителност или безпокойство; промени в моделите на заспиване или апетит; повишени соматични оплаквания; Затруднено концентриране; повишена умора; чувство за вина, безнадеждни или безполезни чувства; споменаване идея за самоубийство или самонараняване. Ако има признаци на депресия, попитайте човека: „Мислиш ли да се нараниш?“ Ако не получите категоричен отговор, продължете с директни въпроси, за да определите дали човекът мисли за самоубийство.   Покажете великодушно състрадание. Хората, които се борят с депресията, страдат и трябва да почувстват, че не са сами в болката си. Внимателното слушане, съчетано със състрадание и разбиране, без да ги осъждате, помага за преодоляване на пропастта на изолацията. Просто бъдете насреща и слушайте. Може да ги утешите с думи като: „Струва ми се, че носиш огромен товар, който изглежда непоносим. Звучи наистина болезнено,  може да ти се наложи да минеш дълъг път, за да излезеш от този проблем.“   Споделете надеждата. Като Божии деца, ние имаме привилегията да знаем, че сме дълбоко обичани и всеки от нас е поставен на земята с уникална цел. Бог иска от нас да споделим Неговата дълбока, безусловна любов с онези, които са наранени с пасажи от Неговото слово. Той също така иска от нас да видим отвъд обстоятелствата, и да се концентрираме върху Божия дар, призванието и надеждата в живота пред нас и да казваме истината.   Усещане за принадлежност. Всички ние се нуждаем от връзка и принадлежност. Тези, които се чувстват изолирани, имат нужда от нас, за да им подсигурим любяща, приемаща и безопасна общност. От практическа гледна точка това означава да се интересуваме от хората и да проверяваме често тяхното духовно състояние.   Молете се за прогонване на мрака. Няма тъмнина в светлината. Депресията е тъмна. Бог е светлината. Молете се светлината Му да блести върху страдащите. Молете се очите им да бъдат просветени за надеждата за Неговото невероятно призвание.   Когато обединим усилията си и обкръжим наранените с Божията любов и защита, можем да им помогнем да постигнат изцеление. Можем да ги освободим от хватката на тъмнината и да ги върнем в радостта на пълноценния живот. Ако сме готови да излезем от своята зона на комфорт и се подчиним на Христовата заповед, тогава ще можем да допринесем за освобождаването на пленниците, според думите на Исус в Лука 4:16-21 и да бъдем Негови истински посланици.   Източник: Charisma News Превод: Петя Зарева

Когато Исус е единственият ти шанс

22 January 2019 07:00

Зная, че около вас има не малко хора, на които им харесва да бъдат в позицията на жертва, така че да ги съжаляват другите. По този начин те живеят на гърба на милостинята и човешкото състрадание. Забележете обаче, Вартимей. Исус го пита: Какво искаш? Интересен въпрос към слепец, нали? Не е ли очевидно какво може да иска един слепец? Очевидно не! Защото, както и днес, така и тогава е имало много хора, на които просто им харесва даден начин на живот, например, харесва им живота на подаяние. Ако им предложиш нещо друго, те просто няма да го приемат.    Христос знае какво пита! Той мъдро проверява сърцето на Вартимей. Дали наистина същият иска пълна промяна на начина си на живот, или само едно козметично закърпване, поредна милостиня. Дали ще продължава да стои край пътя, за да събужда жалост у хората? И вижте, отговора на слепеца: „Да прогледна, Учителю!“ Честен въпрос и честен отговор. Да, Господи, искам съвсем нов живот, Искам да изляза от тази тъмнина, искам пълна промяна. Ето защо, Вартимей продължи да вика, дори когато хората около него се опитаха да му затворят устата. Той разбираше, че само Исус притежава онова, което истински му липсва. Исус е единственият му шанс за пълна промяна и той не иска да го пропусне. Милостиня може да даде всеки, но нов живот – кой, освен Него? И Вартимей продължи да вика още по-силно, защото не искаше да пропусне минаващият край него Исус – единствената му надежда за нов живот.    Какво правим ние, когато се окажем край пътя на живота? Отпускаме пасивно ръце и се окайваме, или може би фаталистки се съгласяваме, че това е орисията ни, или търсим промяната като Вартимей, който осъзнава, че сега не е време за отчаяние и оплакване, а искане и търсене? Помислете и за тов: какво правим тогава, когато сме тръгнали към Бога за изцеление, а някой около нас започва да ни внушава да млъкнем, да спрем, да останем там където сме и просто да си траем?    Всеки път, когато някой се съгласи да се довери на Бога и тръгне към Него за промяна и изцеление, ще има пречки. Ще има хора, които да ни раздумват и спират. Ще се намерят грижи, които да ни отвлекат и неща, които да ни пречат, дори на физическо ниво, като при Закхей, например, ниският му ръст беше пречка да види Исус. Но желанието му да види Исус се оказа по-голямо от препятствията, и той се качи на дървото. Вартимей също не позволи на тълпата да го спре, защото в крайна сметка не тълпата, а той имаше нужда от изцелението на Исус. Затова, каквото и да застава между теб и Бога, между теб и възможността за промяна и изцеление, възможността да напреднеш в своето духовно пътуване с Исус, не позволявай нищо да те спира, но мисли за себе си и своята нужда от Бога. Бори се за живота си, докато го намериш в Исус.    Разказват за един интересен случай от живота на Айнщайн, който показва, как е преследвал целта си докрай дори в най-елементарните ситуации. Веднъж, докато учел в Принстънския университет, потърсил кламер, но в целия офис намерил само един, който бил крив, негоден за използване. Решил да го изправи. Докато търсел начин да направи това, открил цяло чекмедже с чисто нови кламери. Но вместо да захвърли кривия, той взел един от новите и започнал по него да изправя кривия. Колегата му, който наблюдавал всичко това, стоял и се чудел на акъла му. Айнщайн отговорил: „След като съм си поставил цел, трудно може нещо или някой да ме отвлече“. Дали християните са такива по отношение на своето следване за Христос и израстване в новия си живот в Исус. Да не позволяваме нищо и никой да ни отвлече от траекторията на целта ни, дори това да бъде семейството ни!    Вартимей успя! Той не позволи нито един глас да заглуши гласа на неговата собствена нужда от Исус и получи изцелението, от което се нуждаеше. Той получи нови очи, защото потърси и се довери на Исус, въпреки натиска на другите и страха от отхвърляне. В крайна сметка вярата го изведе на пътя. Вяра, която преди всичко бе поставена твърдо в Исус, обещаният Месия. Множеството говореше за „Исус от Назарет“, а Вартимей извика: „Исусе, Сине Давидов.“ Този просяк беше слял, но видя в Исус Сина на Давид, обещаният Месия, за Когото още пророците говореха, че ще дойде и отвори очите на слепи. И Вартимей положи вярата си в Него, той поставя вярата си в Исус, не за който мълвяха и си въобразяваха хората, а в Исус, така както е разкрит в Писанието, защото само Този Исус има силата да осигури необходимото изцеление и ново начало в живота ни.    Историята с Вартимей много силно акцентира върху това къде трябва да е положена вярата ни, когато търсим промяна и изцеление, било на душата или тялото. Не е достатъчно просто да копнееш и да търсиш помощ. Когато си изпаднал в беда, освен да търсиш помощ, трябва да знаеш още къде да я потърсиш. В противен случай, търсенето на помощ, може да се обърне за теб в още по-голяма беда и мъка. Вартимей разпозна в Исус Онзи, Който може да му даде изцеление. Съзря Го с очите на вярата. Онзи, Който може да превръща тъмнината в светлина и сляпото око да вижда, и да обърне и изведе живота му край пътя, в живот на и по пътя. И въпреки скептицизма на хората отстрани, Вартимей извика с вяра към Исус за милост и невъзможното се случи! Живият Бог наистина е изпитана помощ в беда, както е написал още Давид.    Това може да се случи и с нас. Бог е силен да промени обстоятелствата и в нашия живот, още днес. Ако си дошъл при Него с определена тежест в сърцето си, или нужда, ти можеш да излезеш напълно преобразен. Само се обърни към Христос с вяра, и ще станеш свидетел на промяната и съживлението, което Бог ще извърши, като при Вартимей. Забележете как започва историята с този слепец и как завършва – в началото е никому ненужен, отхвърлен и седнал в праха край пътя, сега е изправен и върви заедно с всички по пътя. Той дори хвърли горната си дреха, която служеше за постилане и събиране на монети, защото повече не му беше нужна. Така той буквално и символично напусна миналото, остави своя стар начин на живот, за да се придвижи напред в новият път.    Не можеш да вървиш напред и да си оставаш на същото място и положение, в което си бил. Вартимей остави всичко и тръгна след Исус, защото ако искаш да вървиш напред, не е достатъчно да преживееш само една моментна промяна, моментно изцеление, а да бъдеш в постоянна близост с Изцелителя. И когато говорим за това, виждаме още един впечатляващ момент от историята с Вартимей, разкрит в края на стих 52. Той използва Божия дар, за да служи на Него – нови очи за нов живот. По-късно Павел ще напомни това и на вярващите в Рим, и то ще се превърне в опорна точка на практическото християнско богословие: да не предоставяме повече своите телесни части на греха, но да служим с тях на Онзи, Който ни е освободил от робството на греха.    В лицето на Вартимей, Писанието ни предоставя нагледен пример как Божият дар се използва за Божия слава. Божият дар се обръща в ученичество! Някои библейски учени допускат, че Марк споменава името на Вартимей ,защото е познат християнин в Ранната Църква. Този прозрял слепец наистина е посветил зрението и живота си на Онзи, Който го е спасил, на Онзи, Който го е изправил и поставил на пътя не само с нови очи, но и ново сърце.    Как и за какво използваме ние Божиите дарове в нашия живот? Когато измолим от Бога промяна и възстановяване, в каквато и да е област от живота ни – дали става дума за здраве, пари, работа или нещо друго, за какво после използваме това, с което Бог ни снабдява? Къде е Вартимей днес, в обществото ни, в църквата ни? Може ли да видиш и разпознаеш Вартимей в самия себе си? Вартимей, който макар и край пътя, не губи надежда. Който макар и край пътя, не си губи времето в оплакване и обвинения, но иска и търси промяна на живота си. Вартимей, който ясно вижда нуждата си и знае Кой може да му помогне. И отива при Него с вяра и смелост, макар и целият свят да е застанал срещу този негов избор да се довери на Исус. Той преодолява гласа на тълпата, за да удовлетвори гласа на неговия собствен живот, който се нуждае от Бога. И най-вече, Вартимей, който освен изцелението, иска час по-скоро да свърже живота си със Самия Изцелител. Вартимей, който като получава новите си очи, служи с тях на Онзи, Който му ги дава. Каквато обич и съзнание откриваме в Ранната Църква, отразено много ярко в думите и живота на християните тогава, и каквото трябва да бъде и днес в думите и живота на всеки от нас, който е получил от Бога благодат и милост за душата и тялото си – да служим с това, което имаме на Онзи, Който ни го дава, както казва Писанието в Римл 11 - „защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. На Него да бъде слава за вечни времена, амин!“ (Римл 11:36) 

Тайната на прегръдката

21 January 2019 07:00

Днес е Международен ден на прегръдката. В последните години като че ли няма ден, в който нещо да не се празнува. Денят на влюбените, Денят на шоколада, Денят на усмивката и т.н. За съжаление, се честват и големи небивалици. НО, днес празнуваме нещо смислено.   Денят на прегръдката. Наскоро се замислих откъде идва думата „прегръдка“. Какъв е нейният смисъл? Какъв е коренът ѝ? Не е ли той думата "гръд"? Какво се крие в гърдите ни? Не е ли най-важното – сърцето ни? Какво означава тогава думата „прегръдка“? Радвам се да те видя! Спокойно, тук съм! Пазя те! Обичам те!    Прегръдката носи, както физическо, така и емоционално, и психическо удовлетворение. Носи усещането, че си приет, че за теб се грижат. Поради същата причина приятели, които не са се виждали скоро, "падат" в прегръдките си. Прегръдката е и един от начините, по които влюбени изразяват любовта си.   Бебетата се развиват психически и емоционално най-добре, именно когато са прегръщани и гушкани. Това им помага да израснат спокойни, уверени и самостоятелни. И така, както едно бебе се успокоява, когато се гушне в майка си и усети биенето на сърцето ѝ, по същия начин и вярващият човек се успокоява, когато се отпусне в Божията прегръдка. Кога го прави? Когато с доверие в обещанията Му, прегръща Словото Му лично за себе и Го хвали от душа.   А как знаем как да прегръщаме? Мисля си, че това ни е вродено. Имам предвид още от времето, когато Бог вдъхна от Своето дихание в ноздрите на Адам. Всяка проява на любов ни е вродена. Защото сме деца на Бог, Който обича. Който иска да ни обича. Който Сам ни казва, ако ни е тежко, да отидем при Него и да ни успокои (Матей 11:28). В Неговата силна и любяща прегръдка, от която лъха сигурност и защита.   Много обичам, когато бебето се отпусне в прегръдките ми. Осъзнавам, че е спокойно в моите обятия. Че му е приятно. И се настанява удобно.   Ето, това носи прегръдката – усещането, че си обичан.   Честит ден на прегръдката!    Не е ли привилегия и благословение да има кого да прегърнете днес?!  

Търновският пастир

20 January 2019 07:00

В ранното юлско утро Евтимий се събуди с главоболие и тревога, беше спал само няколко часа. Цяла нощ под светлината на малката лоена свещица писа окуражителни и напътствени писма на някои от епископите в църквите в провинцията. Апокалиптични картини му се явяваха вече и насън, и наяве. Турците ревяха пред стените на града вече трети месец и заплашваха, че ако защитниците не предадат града доброволно, всичко живо ще премине под турския ятаган. Патриархът не беше ял от три дена и едва стоеше на краката си. Избелялото му расо се беше протрило отпред на колената от постоянната молитва:  „Боже, ако е възможно, направи чудо, за да ни отмине тази чаша, но не както ние искаме, а нека да бъде според Твоята воля! Давай сила в ръцете на бранниците и сломявай духа на нечестивите агаряни! Спаси народа български!“    Въпреки многодневния пост и бдение, които бяха изтощили тялото му, Евтимий беше успял да запази живия блясък в очите си и това окуражаваше всички, с които разговаряше. Царят му беше предложил да се евакуира заедно с някои от най-верните телохранители от свитата си, ала той отказа с думите: „Моето място е при моето стадо!“    Пастирът се оттегли в килията си в усамотение и молитва. Всичко вече беше предрешено. Евтимий знаеше, че това не е краят на неговия народ. Той си припомняше писанията за мъките и страданията на евреите в Египет и Вавилон. От историческите летописи в Константинополската библиотека знаеше, че всяка велика и силна империя и всеки добре укрепен град и крепост дължат своята здравина само на Божието благоволение. „Ако Господ не пази града, напразно бдят стражите“ - мислеше си Патриархът.    На другата сутрин 17 юли лето Господне 1393 Търновският Владика знаеше, че градът е обречен. Бог му беше пратил видение в сън за бъдещите зловещи векове под сянката на тъмната власт на агаряните. Пастирското сърце на Евтимий се късаше и скърбеше, когато гледаше на площада посивелите и изтощени защитници на града, когато виждаше обезумелия поглед на майките с невръстни дечица. Като верен пастир, той беше там: при своя народ, при ранените бойци, даващ последна утеха на умиращите. В църквата всеки ден изричаше насърчителни слова: „Братя и сестри, да не отслабва вярата ви! И в робство Господ вашият Бог няма да ви изостави! Ще дойде време и Господ ще избави народа си! Поробителят може да ви отнеме всичко, но не може да ви отнеме вярата в Спасителя на душите ви. Където и да ви изпратят поробителите, не забравяйте за вярата, учете децата си на Божието слово. Ако някой ви говори за друго благовестие, различно от това, което сте получили, анатема да бъде!“    Градът вече беше паднал. В църквата се бяха събрали повечето от градските първенци и духовници. Турците безчинстваха и грабеха. Патриархът събра някои от по-знатните градски хора и излезе да преговаря с победителите. Турският паша Сюлейман Челеби гледаше презрително скромната аудиенция начело с духовника.    -    Ти победи - започна тихо Патриархът, - Бог така пожела. Вземи каквото ти е угодно, но в името на Господа пощади живота на народа! Убий мене, аз съм отговорен за съпротивата, която ти оказвахме три месеца.    Сюлейман се изсмя презрително, един от неговите съветници му прошепна нещо на ухото. Устните му се разтегнаха в тънка лукава усмивка.  -    Така да бъде, нека да видят всички колко е благороден Сюлейман Челеби. До два сахатя време да ми съберат всичкото злато на града в черквата и всички люде с царска кръв да ми се представят заедно със семействата си. Ако намеря на друго място и една монета злато, всички ще ви изгоря – яростно изрева Сюлейман. - А този - посочи той към Евтимий, - го водете на площада и пригответе дръвника.    „Краят настъпи“ - помисли си пастирът и протегна напред врата си на дървения пън, на който беше полегнал. Чуваше воплите и плача на събралите се на площада хора от паството. „Господи, не им го зачитай за грях, те не знаят какво правят!“ - помоли се аскетът с думите на своя Господ и зачака смъртта си. Стори му се, че чака прекалено дълго, зачуди се какво става. Тишината беше смущаваща, това място никога не бе познавало такова безмълвие, дали пък вече не беше свършило - не бе усетил никаква болка, нито страдание, нищо.    Патриархът отвори очи. Погледна и видя хората на площада застинали в изумление. Евтимий се обърна и го видя – Ангелът държеше ръцете на палача, а той самият беше плувнал в пот и побелял като бяло платно за риза. После политна назад и се строполи като мъртъв. Турците се засуетиха, но не посмяха да направят нищо на Евтимий, затова той бавно се запъти към църквата „Възнесение Господне“, следван от тълпата миряни.   В това време турците бяха избили хората с благородническо потекло. Сюлейман беше разпоредил да ги съсекат там, в черквата „Свети Георги“ и да я запалят, за да не може никога да се възроди повече българското царство. На другия ден излезе заповед да заточат Патриарха някъде на юг, а народа на Търново - на север и изток. Евтимий вдигна ръка за последен благослов и тръгна, воден от турския ескорт.    -    На кого ни оставяш, отче? - викаха и плачеха хората. -    На Господа ви оставям - извика Патриархът, - на Исуса Христа, на Бога Отца и на Духа Светаго!    Направи кръст над множеството и тръгна. Сърцето му се късаше за поробеното му стадо, а сълзите мокреха брадата му. „Боже, изпрати работници на нивата си - молеше се пастирът - избърши тези сълзи! Изпрати учители и просветители! Не позволявай на народа да приеме чуждата вяра! Амин!“   Дали Господ отговори на тези молитви? Историята го доказва. Ако можете, разходете се в Търново днес и повървете в стъпките на Патриарх Евтимий. Ако сте далеч от древната ни столица, в сърцето си се опитайте да си представите тези героични времена. Благословен на бъде Бог, който никога не забравя народа ни, нито ще ни изостави, ако уповаваме на Него!