Християнство

10 октомври 2018 08:00

Когато сме в Божието присъствие

Нека си представим за миг, че сме пред Божия престол. В присъствието на Всемогъщия Бог. Двайсет и четирите старци са заели местата си. Четирите живи същества също. Ангелите са се подредили по отрядите на техните войнства и цялата тронна зала е изпълн...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Предпразнични въпроси

11 December 2018 07:00

В дните преди Рождество е много приятно. Поне за нас, хората, които имаме дом. И семейство. И маса, на която да сложим празничното или всекидневно меню. Или имаме какво да облечем в студеното време. И да не ходим всеки ден с едни и същи дрехи. Не казвам всичко това, за да соча с пръст. В никакъв случай. Благодарна съм на Бог за това, че всеки ден ни благославя с топлина, с храна, с дрехи, с хора, които да ни обичат, да се грижат за нас, да се радват с нас.   Снощи украсихме елхата. В предходните години винаги сме я украсявали под съпровода на Рождествена музика. Обстановката винаги е била топла, уютна. Снощи пак беше уютна, но вместо да украсим елхата за половин час, я украсихме за два часа. Този път нямаше музика. Имаше бебешко ръмжене и недоволстване. Бебето не беше доволно, че не може да прави всичко като нас. Имаше бебешки смях, който огласяше процеса на украсяване. Имаше и бебешки сълзи, но те отминаха.   После хвърлям поглед на новините и се ужасявам за пореден път – нови катастрофи, нови убийства, нови извращения във властта, нови лъжи от страна на властимащите. И всичко това на фона на наближаващия празник, който е символ на надеждата, че нещата ще се подобряват. Че болните ще оздравяват, слепите ще проглеждат, бедните ще забогатеят, копнеещите за дом, семейство, бебе, топлинка, ще намерят своето място, уют и утеха.   В този ред на мисли, ако Рождество е прегръдка, кого ще прегърнеш днес?   На кого ще подариш част от себе си и ще му дадеш надеждата, която Христос донесе, идвайки смирен при нас, твърдоглавите и коравосърдечни хора?   Пред кого ще се смириш и ще му отделиш пет минути от времето си, ще му вдъхнеш куража да продължи да живее и да се бори?   За кого ще бъдеш  уханието на живота днес?  

Богатите млади

08 December 2018 07:00

Някъде на прага на последните класове в гимназията и студентските години, човешката личност придобива завършен облик, който за дълго време бележи що за хора сме. Детето неусетно се превръща в млад мъж или жена. На мястото на блуждаещите интереси се настанява чувството за отговорност, а спонтанните желания заживяват заедно с поставените трайни цели и последователното поведение, необходимо за постигането им. Оглеждам се наоколо и виждам вчерашни деца, превърнали се в отговорни млади хора.   Дали защото живея по-голям град, който дава повече възможности, но не познавам млад човек, който не работи от последните класове в училище. Не познавам млад човек, който да няма планове за университет или който да не следва в университет. Днес, слава Богу, я няма онази безсмислена и безкрайна казарма, в която моето поколение прекарваше година и половина или две безкрайни години. Много млади хора обаче доброволно се впускат в нещо не по-малко тежко – образование в чужбина, често свързано с не по-малко изпитания от казармата. Живот в изолация, ресурси на ръба на оцеляването, полагане на неимоверни усилия, за да отговорят на изискванията на амбициозния университет, който са избрали. Всичко това е придружено с изнурителен физически труд, за да се издържат. Познавам млади хора, за които моят град е чужбина – далеч от дома, живеещи в спартански условия, борещи се с предизвикателствата на някоя тежка специалност, докато носят отговорност да осигурят средства за наем и препитание.   Младите хора на днешното време ме изпълват с дълбок респект. Дали защото времето е такова, но изглеждат много по-съсредоточени, отговорни, оптимистични, отколкото са младите хора в моите спомени. Ако Господ Исус започна Своето служение на тридесетгодишна възраст, вероятно една значима част от Неговите ученици беше на възрастта на днешните студенти. Апостол Павел заръчваше на Тимотей да бъде любящ, отдаден, дисциплиниран и в същото време добавяше „никой да не презира твоята младост“(1 Тимотей 4:12), защото Тимотей, комуто се възлагаше толкова много,  беше млад човек. Господ харесва младите хора и има силен призив за тях. Зная колко неуверени могат да бъдат в себе си, зная колко често са подценявани, а шегите по техен адрес са повече, отколкото думите на уважение, но това е една пелена, която скрива от очите ни тяхното реално състояние. С тези думи правя уговорката, че нататък ще говоря за младите хора, които имат вярата и са се обърнали към Господ Исус Христос.   Понякога виждам тяхното положение, като състезател на старта на голяма игра. Може би не точно състезател, защото в спорта се замерват сравнително ограничен набор от умения и усилия. По-скоро в това видение, младият човек е в една от онези стратегически игри, в които трябва да взима решения и да полага усилия в най-разнообразни области – от набавяне на основни ресурси, през планиране на бъдещи ситуации и подготовка за тях, до придобиване на умения за широк кръг от дейности. Младият човек, когото виждам не започва от нула. Той е надарен с щедър ресурс, който условно ще нарека 100 точки. Понякога в неувереността си младите хора мислят, че нямат нищо – не знаят нищо, не умеят нищо, не са необходими никъде и т.н., но това определено не е вярно. Младият човек започва със 100 точки. Неправилните решения започват да отнемат точки. Пилеем годините, отредени за знания – губим 20 точки. Взимаме лекомислени решения – губим точки. Живеем по начин, който застрашава  и отслабва здравето ни – губим точки. Оставяме егоизма и себичността да определят приятелската ни среда – губим точки. Обвързваме се във връзка, която не е ориентирана към бъдещето – губим доста от точките. Точките започват застрашително да се стопяват. Онова, което е било чудесен капитал, предполагащ огромни възможности, застрашително изчезва пред очите ни.    Слава Богу, точките могат да се възстановяват. Започваме да учим – печелим точки. Учим не просто нещо ексцентрично и модерно, а специалност, която предизвиква уменията и усилията ни и е високо ценена на пазара на труда – печелим много точки. Посвещаваме се да мислим за отношенията си с другия пол в перспектива на честна и отговорна връзка – печелим много точки. Преодоляваме нашия естествен свян и егоизъм и започваме да участваме в служения – идват още много точки. В един момент виждаме, че младият състезател не играе сам. Една невидима Ръка побутва неговата да премести правилните фигури и богатството от точки изумително нараства, далеч надхвърляйки първоначалните 100. Всички наблюдаващи играта знаят и вече са уверени – този състезател ще направи запомняща се игра. Ще има много ресурс, който да надгражда, с който да започва нови неща, да експериментира смело и разбира се – да бъде щедър, раздавайки на други.   В това видение Господ е на страната на младите хора, а така е и в истинския живот. Това ни подсказва, че е време и ние да застанем на тяхна страна. Да започнем да виждаме техния огромен ресурс, да се изпълним с респект към чистите им съвести, към техните необиграни емоции и преди всичко към тяхното призвание. Защото те ще правят нещата по-добре от нас и днешните ученици ще бъдат наши учители. Чрез тях Бог ще довърши урока за благодатта в нашия живот и ще научим уроците, които не успяхме напълно да разберем, за да бъдем зарадвани и утешени във всичко. А това означава днес да започнем внимателно да правим място за нашите млади братя и сестри. Да започнем да делегираме, да се научим да питаме – много и непрекъснато, за всяко нещо. Да позволим младите хора да преобразяват общностите ни, като внимателно се настройваме на техните честоти. Младите хора са способни да носят отговорност и да упражняват мъдро делегирана власт, и утрешната самота е делът на онзи, който отказва да го разбере.   Ето че отново идва студентският празник. За разлика от много изкуствено създадени празници, този ден е ппсветен на един удивителен човек – свети Климент Охридски. Някога съвсем млад, той се включил в екипа на своите велики учители, за да се превърне в спасител на тяхното дело. Той е осъществил всичко онова, за което вратите пред Кирил и Методий са се оказали затворени. Някога Кирил и Методий са проявили мъдростта да се посветят на младите хора около себе си, предавайки се в услуга на изграждането на тази сплав от знания, умения, благородство и дързост. С всички тези ресурси техните ученици впоследствие ще преобразят България.   Защото християните първо се наричаха ученици. А Господ обича учениците.  

От Николай Чудотворец до Дядо Коледа

06 December 2018 07:00

Време е за шаран. Някои ще го сготвят на фурна с орехи и резени лимон, а други ще заложат на тигана. Може би ще има и такива, които ще запалят скарата. Ще попитате защо ви занимавам с Николай Чудотворец именно в "Евангелски вестник", където темата за светиите не е най-актуалното четиво в 2018 година. Предстои да ви обясня.   Когато човек е роден и израснал в евангелско семейство, но в социалистическо общество и са му забранявали да празнува Рождество Христово, у него непременно има една носталгия по празника. Спомените включват нощни бдения, където "празнуването" всъщност представляваше молитвено събрание, което продължава 3-4 часа. Разбира се, всичко това без песни и украси, но когато си на 16, а ходиш на "забранена църква", украсата е последното, което те вълнува. Дните около истинския празник  Рождество даже бяха работни, да не би някой да се сети за какво става дума. За сметка на това се величаеше Нова година с интересния, но неразбираем образ на Дядо Мраз и Снежанка, варианти на руския Дед Мороз и неговата вярна помощница, Снегурочка, които познавахме още от детската градина.   Демократичните промени настъпиха и Дядо Мраз се превърна в Дядо Коледа без много обяснения. Сега може да се види най-редовно в реклами на "Кока-кола" именно и най-често по "Коледа". Едно обаче не се е променило. Всяка година българският народ продължава да яде шаран на 6 декември и да отправя поздравления до приятели и познати с името Никола(й) и неговите производни. Впрочем не зная дали сте наясно, че Николай всъщност е руският вариант на красивото българско Никола (име с гръцки произход), което проучванията посочват като четвъртото по популярност мъжко име в България.   И тъй, вече съм добра запозната и със Западната култура, и нейните традиции. Всъщност не е нужно да я проучвам, защото е достатъчно да изгубя време пред телевизора около предстоящите празници, за да се натъкна на един замаскиран богохулен факт. Става дума за Дядо Коледа. Милият закръглен старец, със снежнобяла брада, коса и мустаци, пухкава червена роба и калпак, както и послушни елени, теглещи разкошна вълшебна шейна. Ще запитате какво става с Николай Чудотворец. Все пак той беше първи в заглавието. Така си е. За тези, които не са чели житията на светиите, съвсем накратко ви запознавам с биографията на светеца:   Никола е роден през 270 година, в град Мира, днешна Турция, в знатно и състоятелно семейство. Чичо му, който бил епископ на град Патара в Ликия, подготвял своя племенник за духовен сан. В мъчителните за християните години, докато владеели императорите Диоклециан и Галерий, Никола служел като епископ в Мира. Бил свидетел на много страдания, но Господ опазил живота му. На Първия вселенски събор в Никея, през 325 г. Никола бил толкова възмутен от еретичните идеи на Арий, че му ударил плесница в израз на негодувание. Най-силно се възмущавал от връщането на християните към езичеството. Християнската традиция разказва, че раздавал имота си на бедните и се грижел за онеправданите.   Има няколко чудни истории за Никола, който хвърля кесии със злато през прозореца в дома на беден баща с три дъщери, за да им осигури зестра. Легенди се носят как светецът възкресил 3 деца, съсечени с брадва и върнал към живот един умрял младеж, паднал от мачтата на кораб. Разбира се, прочута е и историята за корабокрушението, при което Никола запълва с един шаран дупка в пробит кораб и така избавя всички пътуващи в него. Вече знаете защо толкова шарани стават жертва именно на Никулден. Светецът умира на 6 декември 343 година на 73 години. Части от мощите му са подарени на различни православни църкви. Подобна частица се съхранява и почита в храмовете на името на „Св. Николай Чудотворец“ в София и в Созопол.    Да се върнем обаче към нашето съвремие и накратко да обясним как Николай Чудотворец се е превърнал в Дядо Коледа. Поради изброените по-горе чудеса, свързани със светеца, той е покровител на децата, моряците, бедните и др. През Средновековието 6 декември (денят на смъртта му) се превръща в празник, в който децата получават подаръци в памет на свети Никола и неговата щедрост. В хода на Реформацията, когато преклонението към светиите и молитвите към тях отпадат, празникът е преместен на 24 и 25 декември. Идеята на Мартин Лутер е вниманието да се насочи към Христос, затова датата на празника е сменена, но подаръците за децата остават. Това обаче не лишава св. Никола от неговата популярност. Точно обратното.   Така стигаме до Дядо Коледа, който се появява в Англия, по времето на Хенри VIII. Англия изцяло престава да празнува деня на Никола на 6 декември и премества празника на 25 декември, като негов символ става веселият старец с червена роба, който пръска радост навред и изпълнява желания. Популярността на Дядо Коледа в Англия до голяма степен се дължи и на известната повест на Дикенс "Коледна песен", където популярният герой Скрудж е разведен из улиците на Лондон от духа на Коледа, облечен в зелена шуба, който дарява хората с радост и щастие.   В Холандия, Белгия и Швейцария името на добрия старец е Санта Клаус и неговата основна задача е да дарява добрите деца с подаръци, като ги оставя в обувките им пред вратата, като награда, че са били послушни през годината. В Германия образът на Дядо Коледа се свързва с езическия бог Один. Именно от него е заимствана идеята за белобрадия старец, който лети в небето, с вълшебна шейна, теглена от 6 елена и обикаля света, за да раздава подаръци на добрите хора.    Съвременният образ на Дядо Коледа се утвърждава в Новия свят, където се стичат преселници от всички европейски страни, носещи със себе си своите обичаи, традиции и чествания. И тъй като културата на Съединените щати е ориентирана към комерсиалност, а рекламата е в основата на търговския успех, новият образ на св. Ник отлично се вмества в плановете за печалба. Така стигаме до 21 век, където св. Никола не само е покровител на Москва и Амстердам, но и вече ще намерите монети, които носят неговия образ в страните Беларус, Лаос, Полша, Румъния, Русия и др.  Дядо Коледа си има и адрес, така че хиляди дечица всяка година му изпращат писма със своите желания, а Канада твърди, че този адрес е на тяхна територия. От 1982 година насам 13 000 пощенски служители в Канада имат задачата да отговарят на детските писма от името на Дядо Коледа и така играта продължава.   Мисля си обаче за истинския свети Никола, епископ на Мира, за неговото посвещение на Христос и за неговата непримиримост към ересите и езичеството. Питам се какво ли би било неговото отношение към факта, че името му се използва за комерсиални цели. Чудя се още: какво ли би казал Николай Чудотворец днес за това, че в съвременната ни комерсиална култура Христовото раждане, което е дело на съвършеното Му смирение и отъждествяване с всеки един от нас, е изместено от пародиен образ, пълна противоположност не само на Спасителя, но и на самия светец. Ако Никола удря плесница на Арий, защото не може да понесе мисълта Исус Христос да бъде принизяван до "сътворено същество, което стои по-ниско от Отца", какво ли щеше да стори с образа на Дядо Коледа, който всъщност е западна версия на собствената му личност?   Идолите са навсякъде, но те първо се раждат в сърцата ни. Неслучайно втората заповед е "Не си прави кумир!" На поредния празник е време да се запитам отново и отново: Кой владее на престола в моето сърце? Имам ли други богове? Разпознавам ли идола, когато го срещна, независимо дали се е породил в сърцето ми или се усмихва отсреща? Ще заблуждавам ли детето си с "вяра в чудесата", чийто автор е някой друг, а не Господ Исус Христос? Ще наскърбявам ли Божия Син, който остави славата Си, за да дойде и умре за мен, като се възхищавам на комерсиални образи с езически произход, за да бъда в тон с всеобщата суета?   Не, не искам да ви отнемам радостта от празнуването. Напротив, много бих искала тя да е свързана с правилния Източник.    "В Твоето присъствие има пълнота от радост. Отдясно на Теб всякога веселие, Господи!"

Божият образ в мен - илюзия или реалност?

01 December 2018 07:00

„Аз съм отражение на Всевишния. Божият образ в мен е причината да бъда сътворен. Това е целта на моето съществуване“ А. Тоузър    Думите на Тоузър, цитирани по-горе, звучат особено категорично и предизвикват десетки въпроси. Очевидно е, че авторът им говори от личен опит и преживяното от него може да потвърди казаното. Следват обаче личните въпроси, насочени към мен.   Възможно ли е да отразявам Бога, без да съм Го виждала? Портретът Му не виси в Лувъра, Ермитажа или Лондонската художествена галерия. Някой може да ми препоръча катедралата „Св. Петър” в Рим, но самото ѝ име сякаш не вдъхва доверие. Ясно е, че ще се връщам към името.   Всевишният и аз. Доколкото зная, Него никой никога не Го е виждал. Чувал Го е, със сигурност! О, да, безброй пъти и с най-различни нюанси в гласа – от нежен, умиротворяващ шепот до гръмотевици, които шокират. Подобен глас предполага необятна и неописуема личност, но все пак личност, нали? Личност, която си има име/имена.    Сякаш откривам първото, което ни свързва – ИМЕТО!   ВСЕВИШНИЯТ, може да Го наречем и Всевластен, Всемогъщ, Вседостатъчен, Всесилен, Вседържител. Представката е достатъчна, за да подскаже характера на личността Му. За по-ясно може да добавя „Все во все”. Той е Все во все, а аз съм една прашинка от второто „все”, която обаче е изключително специална, защото носи Неговото дихание. Трябва да стесня кръга обаче и да подходя по същество.   Ще призная, че на моменти името и знанието за личността не са достатъчни. Аз съм материална и ми е трудно да се отъждествя с някого, когото не мога да прегърна. Какво става с отражението тогава? Излиза, че Всевишният си остава недостижим, а старанията ми да се обличам като Него, са пълна загуба на време, защото така и не зная любимия Му дизайн или модел. Или пък не? Дали при Бога модата се сменя?    Всевишният, аз, отражение, причина, смисъл...   Защо е толкова важно за хората да бъдат актуални, напредничави, авангардни, а защо не и популярни, когато назовават Всевишния с "нови" имена (напр., „Вселенски разум”, „Оня там”, Дънов, Буда и пр.)? Питате ли се дали това е богохулство?   Питате ли се защо ЕДИНОРОДНИЯТ СИН на Всевишния Бог никога не е бил описван с думи (в лице и тяло)? Какво им е пречело на вдъхновените евангелски автори да го сторят? Какво ги е възпирало, така че да говорят само за Неговите дела и думи, без да споменат какъв цвят са били очите Му? Дали носът му е имал правилни очертания? Дали се е усмихвал често? Не помня да съм чела някъде, че Исус се е смял, макар че иронията Му е безпогрешна. Бил е поканен поне на едно сватбено тържество и на немалко празненства, където вероятно се е забавлявал. Със сигурност се е усмихвал любящо и когато е прегръщал децата, които са идвали при Него.   Защо така ярко помня пасажите, в които Той плаче? Сякаш за нас като хора е по-лесно да се отъждествим с един страдащ Бог, отколкото с такъв, който се радва. Защо Господният Служител е "навикнал на скърби и печал"?   Зная, че милиони хора се възмущават и презират Всевишния, намирайки метода Му на изкупление за отвратителен. Било "гнусно, ужасно и неприемливо да пожертва Сина Си заради някаква човешка сган", било в разрез с всякаква етика. Сигурно. Отказвам да споря. Но защо тогава, именно в моменти на агония, се сещам за СИНА на Всевишния, на Когото искам да приличам, ако наистина съм Негово дете. Припомням си и за пирона, забит в прободените Му крака, за дупките в ръцете и после за прободената гръд.   И през ум не ми минава, че и след милион светлинни години ще мога напълно да се отъждествя с Него и ще Го разбера напълно. Все пак, Той беше изоставен заради мен, а аз, дори и когато изпитвам непоносима болка, мога да разчитам на приятели, семейство, лекари. И все пак, именно Той и единствено Той дойде, за да покаже характера на невидимия Бог. Ангели и пророци не успяха.   Едно зная: когато нося кръста си безотказно, Го виждам все по-ясно и сълзите в очите Му са все по-реални за мен. Почти мога да Го докосна. А, между другото - Той трябваше да издържи болката докрай и без упойка. И за какво? Със сигурност и днес стотици хора задават тези въпроси. Нашето човешко знание е ограничено. Онова, което Писанието ни казва, е, че Синът изтърпя болката заради безкрайната любов на Твореца Баща. След като е запечатал образа Си в мен, Той би направил всичко, за да ми се усмихва във вечността. Аз ще Му повтарям колко Го обичам и не ще престана да твърдя, че Той ме обича безусловно. Ще си повтарям, че БОГ никога не рискува и при Него няма „може би”.    Колкото повече стоя в присъствието Му в молитва и чрез пребъдване в Словото Му, толкова повече околните ще виждат образа Му в мен, подобно на Мойсей, чието лице светеше на слизане от планината Синай. Няма връщане назад. Но ако само говоря красиво, а в живота ми няма "кръст", тогава Неговият образ в мен ще е само илюзия, която макар и атрактивна, няма да има притегателната сила на истинската Любов.   Благодаря Му за избора, който ми дава и в новия ден. Благодаря Му, че не е приключил с мен, щом още съм тук и днес имам поредната възможност да приличам на Него повече, отколкото вчера.   Днес погледнахте ли в огледалото? Какво видяхте там?

Очакваме ли Княза на мира?

27 November 2018 07:00

Остават точно четири седмици до Рождество Христово. Днес църквите на Запад празнуват първия Адвент (advent - "идване", Adventus - "идващ", от лат.) на приближаващия Рождествен празник.   В Античността "адвент" е наричана церемонията по посрещане на императора. Тъй като Рождество е празник на посрещането на Царя на царете, четирите недели преди Неговото идване, са наречени адвенти. В много църкви "адвентите" се отбелязват със запалване на свещ, която символизира светлината на идването на Спасителя.   Както знаем въплътеният Божий син е описан като „Княз на мира“ (Исая 9:6). Мисля, че е важно подготовката за Неговото посрещане да е съобразена именно с идеята за мира. Разбира се, украсяването на коледната елха или запалването на адвентната свещ са топли, красиви и мили обичаи, които свидетелстват, че нашето наследство е изградено около семейната обич и топлина.    Но много по-важно е да бъдем омиротворени и ако може, да бъдем и омиротворители във всички малки и големи войни и конфликти, в които пряко или косвено сме въвлечени. Това не означава, че трябва да се примирим със злото, несправедливостта и насилието, които често са причина за много от малките и големи конфликти.   По мое мнение това означава, на първо място, че сме способни да се смирим и да потърсим в себе си нашата част от отговорността нещата да вървят в лоша посока. На второ място, ние признаваме, че искрено желаем доброто и мира на онези, които са се проявили в живота ни като дразнители и дори противници.   Като последователи на Христос ние истински желаем заедно да застанем в съвета на Княза на мира и да потърсим и да приемем мира на Неговото царство.   Готови ли сме да Го посрещнем?

Живо ли е богословието?

25 November 2018 07:00

Могат ли християните да обяснят своята вяра? Могат ли да обяснят вярата си в Бог Отец и да продължат с обяснение на спасителната си вяра в Христос? Тук не говорим за философско изложение на вярата, а за основни християнски доктрини, които касаят Библията, спасението, Троицата, Христос. Можем ли да ги обясним, ако някой ни помоли за това? Дали просто казваме: „Обичай Исус и обичай другите, това е всичко.”    Хора, които биха използвали израза по-горе, несъмнено знаят „за християнския вървеж”, но не са наясно с „християнското мислене”. Техният живот е бил кръстен, но не и техният ум. Те са посветили сърцето си на Христос, но дали познават основите на християнската история и богословие? А дали познават библейската история? Някои са по-заинтересовани да се научат да изцеляват, преди да могат да обяснят "Христологията" (доктрината за богочовека Христос).   Не ме разбирайте погрешно – любовта е висша добродетел. Важна добродетел е и правилното използване на Писанието, както и правилното излагане на Божието чудно спасение. В края на краищата, първата и най-важна заповед е: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.” Ние често забравяме израза "всичкия си ум". Въпросът е дали набожността е по-важна от богословието. Любовта към Бога и ближния се е превърнала в духовна мантра. Сякаш няма място за подчинение към Него, за слушане на Неговия глас. Какво да кажем за по-сложните нюанси на Божиите очаквания спрямо човека?   Ако сме истински християни, ние трябва да можем да обясним богословски кой е Исус. Той е Божият Син. Той е Бог. Той е Месията. Той е Божият агнец. Всичките тези понятия се намират в Библията. Те имат дълбок, изключително сериозен богословски смисъл. Ние не само трябва да усещаме Бога, както правят последователите на Ню Ейдж. Ние трябва и да можем да познаем Неговата същност, до степента, открита ни в Библията. Ние не само трябва да обичаме Бога. Трябва да Го познаваме.   Нуждата от набожност и богословска дълбочина е оргомна в църквата. Обществата ни са пълни с хора, които имат огромна любов към Бога, но съдържанието на тяхната вяра е нищожно. Те не могат да обяснят вярата си, и когато се премине на по-виското, интелектуално ниво на обяснение, те остават безмълвни. Наскоро разговарях с един приятел от друг град, с когото изучаваме Библията и го попитах: „Защо според теб, Исус е наречен Божият Агнец?”  Той ми каза: „Защото Исус е нежен и мил, като агънце.” Когато му обясних различните разбирания за „Божий агнец” въз основа на по-задълбочено изучаване на Словото, той не можеше да повярва, че толкова много неща могат да се научат.   Скоро слушах аудио проповед, в която проповедникът много авторитетно заявяваше, че човек, който има проблем (депресия по-специално) е обладан от демони и не може да бъде кръстен в Духа. Според въпросния проповедник такъв човек бил съгрешил. В един от клоновете на църквата ни имаме жена, която страда от депресия, но е кръстена със Светия Дух и си върши задълженията като майка, съпруга и един от ръководителите на църквата. Съгласен съм, че понякога, за някои болести, Библията казва, че са демонично влияние, но на други места, много ясно, същата книга заявява, че това е болест или "трън в плътта". Причината не се свежда до грях или демонично влияние. Представяте ли си, колко болка може да причини подобно твърдение у хора, които имат здравословни проблеми (психически или физически)? Можем ли да сме убедени, че болестта е по тяхна вина, или се дължи на демонично влияние? Става дума за хора, които сериозно си изпълняват задълженията, които са поели пред Бога и хора, които имат себе си Божият Свят Дух.   Как да си обясним това? Много от проповедите ни са насочени към лична опитност с Бог и просперитет, вместо дълбоко екзегетично изучаване на текста. Проповедите ни са често като психологичен сеанс, който успокоява хората, вместо да ги кара да се задълбаят в Писанието и да открият кой всъщност е Бог. В миналото Бог ни се е откривал чрез пророци и съдии, но сега ни се открива чрез Своя Син. Сега ние можем да изучаваме Словото Му, да разберем какво означават думите на Бога: "Аз Съм, който ще бъда”. Това е възможно чрез изучаване на Божието слово и водителство чрез Светия Дух.   "Върху това имаме да кажем много неща и мъчни за поясняване, защото сте станали тъпи в слушане.  Понеже докато вие трябваше до сега, според изтеклото време, и учители да станете, имате нужда да ви учи някой изново най-елементарните начала на Божиите словеса, и достигнахте да имате нужда от мляко, а не от твърда храна. Защото всеки, който се храни с мляко, е неопитен в учението за правдата, понеже е младенец; а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото" Евреи 5:11-14.

Семейството - радост и изпитание без почивен ден

20 November 2018 07:00

Семейството е приоритет на Бога. Затова Господ го създаде. Един мъж, една жена и колкото деца искат по Божие благоволение. Тогава се пълни душата на човека. Тогава човек се чувства цял. Тогава разбира, че това е смисълът на живота.    За това и всеки човек се стреми в даден момент от живота си да създаде семейство. Наскоро прочетох едно твърдение на Ан Ламот, която казва, че „семейството е трудно нещо, независимо колко ценно и изумително може да е то за нас."  Не мога да кажа, че е толкова трудно. Може би най-трудни са първите години, когато се напасват характерите. Когато се учиш да споделяш живота и пространството си с друг. Когато аз и съпругът ми имаме една и съща прицелна точка, а именно да се стремим да приличаме на Бога (Матей 5:48), тогава нещата придобиват съвсем друг вид. Тогава осъзнаваш, че ти и твоят човек наистина сте едно цяло и се чудиш защо не сте се срещнали по-рано.    Сега, ако кажа, че няма трудности, ще излъжа. Разбира се, и ние си имаме нашите малки или големи слабости, и тук не говоря за изяждането на буркан течен шоколад за два дни. Повече от нормално е понякога да има неразбиране, раздразнение, но важното е как ще бъде преодоляно то. С кой дух ще продължиш да работиш – с Божия или със светския. Ще излезеш ли от коловоза, в който ежедневието иска да те вкара, или ще живееш живия живот с Твореца на живота.    Ще кажете: „Моля, не ми рисувай толкова розови нещата. Къде остави децата?“ Не съм ги забравила. Децата са дар. Децата са утеха. Децата понякога са влудяващо диви, но те са изразеното Божие доверие в плът към нас. Точно за това, за нас, със съпруга ми децата са приоритет. Няма нищо по-красиво от това да гледаш децата ти да растат с теб, да се развиват покрай теб, да виждаш себе си в тях, да виждаш Бога в тях. Да ги чуваш как се смеят, да виждаш как чрез тях Бог те пречупва и те прави онзи, който Той иска да бъдеш, да ги наблюдаваш как ходят в Господния път (3 Йоан, стих 4).   И ние, като останалите родители, сме изправени пред периода „тийнейджърство“, съпътстван с всички интересни и понякога неприятни преживявания. Сигурно знаете, че тийнейджърите „знаят“ всичко и гледат с невъобразима досада на вас. Също така все още обясняваме на десетгодишното си дете всичко, което ни пита. А бебето... За бебето сме целият му свят.    Наскоро дъщеря ни ми каза нещо, което много ме впечатли и ме накара да се усмихн. И аз като Мария, си запазих тези думи в сърцето. Поводът не е кой знае какъв, чисто битов. Та, тя каза: „Не ме интересува с каква коса ще си, важното е да имам семейство!“   Семейството е мястото, където човек си взима почивка.    

Матей - бирникът, който стана писател

17 November 2018 07:00

Евангелистът Лука съобщава в началото на своя разказ, че много хора са предприели да пишат повести за живота и делото на Исус Христос на земята. Това показва, че в средата на 1 век е имало много творби, претендиращи, че отразяват истинската история на земния живот на Господа. Възможно е някои от тези творби да са точни и верни по отношение на истинността на описанията, но това не е достатъчно да бъдат част от канона на Божието Слово. Измежду всички писания, само четири получиха тази привилегия. Едно от тях е повестта на Матей, която бележи началото на Писанията на канона на Новия Завет.     След като писаното от Матей намира място сред боговдъхновените писания, следва, че човекът, който е бил употребен, за да бъде написана тази повест, заслужава внимание. За него се знае малко. Самият той в евангелието си е много лаконичен. Казва само, че Исус го среща на брега на Тивериадското езеро и го призовава. Матей веднага откликва на този призив, изоставя всичко и тръгва след Него, ставайки част от Дванадесетте апостоли на Господ Исус Христос. Това лаконично описание може да ни даде много ценни уроци.   Събирачите на данъци, или, както са наречени в Новия завет "бирници", не се ползвали с уважение от народа. И не без основание – те били главното оръжие на властниците, чрез което държали хората в страх и подчинение. Императорът нямал възможност сам да обхване огромната територия на Римската империя. За това той назначавал и овластявал хора, които се ползвали с авторитет сред населението. Те отговаряли за изпълнение на решенията му, в това число и събирането на данъците. Веднъж в годината той ги събирал при себе си, за да им обяви решението си. Те нямали никакво право на избор – нямали механизъм за намаляване на данъка. Но имали възможността да направят така, че те да платят по-малко. Това ставало чрез манипулации с имотите, но най-вече с натоварване на обикновените хора с повече данъчна тежест. За да съберат данъците те назначавали свои подизпълнители, наричани куриалии, които получавали неограничена власт и възможности да съберат данъка. Именно това били бирниците – обикновени хора от народа, които имали властта дори да смъкнат кожата от гърба на бедните селяни, но да доставят на управника исканата сума. Тези хора са всявали страх и ужас, когато се появявали в някое малко селце.    Матей по всяка вероятност е бил именно такъв човек. Когато Исус го призовава, животът му коренно се променя. Той става един от Неговите апостоли, които са в основата на създаването на Църквата. Но най-голямото негово деяние е написването на каноничната повест, която познаваме като Евангелието на Матея. В това евангелие Исус е представен като Месията, Божият Помазаник. Човекът, свикнал да се покорява на жестокия Ирод Антипа, вижда в лицето на благия Исус от Назарет истинският Цар. Може би е бил отвратен от жестокостта на империята и в призива на Господа той вижда възможност да започне нещо ново. Какво е видял Исус в сърцето му не е казано, но може би бирникът Матей е бил дълбоко отегчен от жестокостите, които системата го принуждавала да извършва над неговите събратя. Очевидно е бил готов да захвърли всичко, да се откаже от властта и привилегиите, които е имал, за да поеме по един труден път.   От друга страна, Исус не му държи сметка за миналото. Той директно му казва да тръгне след него. И макар хората да не виждат нищо повече от един бирник, Господ в Своето всезнание  е прозрял, че този човек е в състояние да направи един дълбок богословски анализ на Неговия живот и по един брилянтен начин да покаже, че Той е Царят на Израел, обещан в Стария Завет.   Впечатляваща е готовността, с която Матей взима най-важното решение в живота си. Решение, което от мразения бирник го превръща в автора на първото Евангелие в Новия Завет. И дори Матей да не знае, че неговото име две хиляди години по-късно ще се споменава с нещо важно и значимо, Исус вижда всичко, вижда Неговите дарби и заложби, вижда, че мястото му не е сред бирниците, и го поставя там, където той успява да реализира истинските си способности.   И тук, въпросът, който стои пред нас днес е, готови ли сме като Матей да изоставим мястото си на лукс и удобство и да последваме Исус? Ако имаме тази готовност, Той вижда в сърцата ни и ни изпраща там, където чрез нас да извърши велики дела.   

Чрез болка и скръб към мир и надежда

15 November 2018 07:00

Отива си близък човек, приятел, сестра в Господ Исус Христос. След по-малко от два месеца - отново загуба, отново близък човек, сестра в Господа. И скръбта те сковава, сърцето вие от болка, силите те напускат! Не ти се говори! Не ти се слуша! Не си нито добър събеседник, нито добър слушател! Нямаш сили да задаваш и въпроси!  А в същото време приятелите около теб имат нужда да бъдат насърчени, привдигнати, изтръгнати от същата скръб и болка. Смъртта никога не е справедлива, но е реалност.   Когато чух диагнозата „рак“, в сърцето ми оживя стиха в Римл. 8:28 : „Всичко съдействува за добро на тия, които обичат Бога“. Не се съмнявах в истината на това слово. Вярвах, че Бог работи за доброто във  всяка ситуация. В същото време, докато гледах страданията на сестрите, си мислех, че този стих ми се даде преждевременно. Струваше ми се, че би било прекалено лесно, а  всъщност никак не беше. Чувствах се зле, толкова много ме болеше! За да помагам на другите, трябваше да се справя със собствената си болка.   Не ми беше достатъчно просто да знам, че всичко е за добро. Нужна ми беше утеха от Бога. Когато техните болки приключиха,  моята се усили още и още. В началото не разбирах, че това добро е в перспектива. Може би много от християните вярваме, че има правилен и неправилен начин да се справим със скръбта и болката. Когато си повтарях стиха от Римл. 8:28, стигнах до извода, че ако се доверя на Бога, ще приема, че всичко, което се случва, е за добро. Няма да се боря с моите чувства, като задавам безброй въпроси на Бог. Ако приемех незабавно, че Той действа в полза и за доброто на сестрите, бих приела ситуацията. Може би щях да пропусна скръбта, но което е по-важно, бих спряла диалога с Бога.   Днес разбирам, че преминавайки през скръбта и болката, на мен ми беше нужно да разговарям с Бога в молитва. Този процес на диалог с Него всъщност ме доведе до истинско приемане и увереност в Неговия план. В действителност здравословната скръб и болка не са нито бързи, нито толкова прости, колкото си мислим. Незрялото приемане на ситуацията, през която преминаваме, може да доведе до объркване. Ще осъзнаем, че ние самите не разбираме собствения си живот. Ако много бързо се примирим и приемем, че всичко ще бъде добре и по-добре, ще прекратим да се молим, да говорим на Бог за нашите желания и мечти.   Мисля си за Йов.Той не стоя и чака, за да види намесата на Бога, но задаваше въпроси, разговаряше с Него. И въпреки това, Бог го счете за непорочен и праведен, както никой друг! Когато неговите приятели му даваха бърз съвет в отговор на неговия проблем, той отговори в Йов 13:3 :„Но аз ще говоря на Всемогъщия и желая да разисквам с Бога.“ Йов представи печалта и болката си пред Бога, и Той му отговори! Ако Йов беше послушал приятелите си, и беше приел, че всичко е по негова вина, той не би говорил с Небесния си баща!.   В Псалм 22 Давид вика към Бога: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Защо стоиш далеч и не ми помагаш, Нито внимаваш на думите на охкането.“ В друг превод четем: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил - далеч от избавлението ми, от думите на стона ми?“   Този псалм показва битката между човешките чувства и истината за Бога и Неговите обещания. Резултатът от тази битка е обновяване на силите ни в Божиите обещания и Неговия план. Понякога отговорът на Бога не е много насърчаващ, но е доста смиряващ. Може да ни каже: „Ти нищо не знаеш!“ Ще Му отговоря: "Да, Господи, аз нищо не знам! Затова Ти се доверявам напълно, защото Ти всичко знаеш, всичко можеш.    Сам Господ Исус Христос не отиде на кръста, без да премине през Своята скръб:  „Отче, ако щеш, отмини Ме с тази чаша; обаче, не Моята воля, но Твоята да бъде. И яви Му се ангел от небето и Го укрепяваше.  И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята“ (Лука 22:42-44). Исус знаеше, че Неговата смърт на кръста ще донесе спасението на света, но въпреки това си позволи да преживее и изрази скръбта и болката си, които понесе в изпълнение на Божията воля.   Без значение колко изтощителна, объркваща, болезнена  може да бъде скръбта и болката ни, Бог ни дава сили да израснем над нашите емоции. Разбира се, ако продължим общението си с Него в молитва, ще сме готови да чуем Неговия глас. Резултатът ще бъде приемане на ситуацията, което ще ни доведе до състояние на мир, надежда и вяра! Това прави и Давид в Псалм 13:   „Докога щеш, Господи, съвсем да ме забравиш? Докога ще криеш лицето Си от мене? Докога ще имам борба в душата Си, болки в сърцето си всеки ден? Докога ще се превъзнася неприятелят ми над мене? Погледни, послушай ме, Господи Боже мой; Просвети очите ми, да не би да заспя в смърт; Да не би да рече неприятелят ми: Надвих му, и да се зарадват противниците ми, когато се поклатя. Но аз уповавам на Твоята милост; сърцето ми ще се радва в спасението Ти. Ще пея Господу, защото се е показал щедър към мене.“  

Хвалението - благословение и огнена отговорност

14 November 2018 07:00

Ако има някой в Христовото тяло, който да бъде пример за чистота в сърцето и чистота в живота, това трябва да е лидерът на хвалението. Мъжът или жената, които водят Божиите хора в Неговото присъствие трябва да са образец за свят живот. Все по-често се чува за лидери на хваление, които пият алкохол след богослужение и се хвалят със „свободата си в Господа“. Някои църкви дори наемат неспасени музиканти да свирят в хвалението само заради таланта им. Как е възможно да се случва това в Божия дом?   Преди няколко месеца млад мъж коментира подигравателно и непочтително на личната ми страница във Фейсбук. Впоследствие научих, че изобщо не го интересувал Исус или Божието Слово. Бил атеист, но баща му ходел на църква, в която имали нужда от китарист и го наели, за да бъде част от хвалебната група.   Започнах да осъзнавам, че все по-често в хвалението участват музиканти, които нямат връзка с църквата или по-лошо - с Христос. Очевидно за подобни лидери не е важно служението да е помазано. Важното е шоуто да продължи. Важното е да правим всичко с отлично качество. Много добре знам как един слаб музикант или лоша озвучителна система могат да провалят цялата служба. Аз съм музикант, спасен на 16 години, който е загърбил Христос и в продължение на години е бил под властта на хероина. Бил съм барабанист в рок-група през 1971 година и много добре знам каква е силата на музиката. Познавам и благословението на помазаната музика, след като се върнах при Бога с покаяние. Вярвам също, че работникът заслужава своята заплата. Зная, че служителят трябва да бъде компенсиран за работата си. Но също така вярвам, че малко квас заквасва цялото тесто. Убеден съм, че духът на света и духът на поклонение на Бога са несъвместими.   Един пастир ми разказа как е изпратил част от неговия хвалебен тим на обучение в една църква. Тя била известна със своето служение за обучение на хвалители. Всички се върнали с "проблем с пиенето". Отрезвяващо е осъзнаването, че в Стария завет беше забранено на свещениците да пият вино или силно алкохолно питие, преди да влезнат в Божието присъствие и да служат. Точните думи са: “Не пий вино или силно питие ти и твоите синове в шатъра за срещане, за да не умреш!" (Левит 10:9).   Какво се крие зад това предупреждение? Не можем да знаем със сигурност, но еврейската традиция предполага, че двамата синове на Аарон са били пияни, когато кадели неразрешен тамян в Божието присъствие и са били погълнати от огън. Вижте Левит 10:1-2, но първо прочетете Левит 9:23-24. Жертвата, която принасяше Аарон в покорство, беше погълната от огън; синовете на Аарон, действащи в непокорство, бяха погълнати от огън. Ето защо няколко стиха по-надолу Бог предупреждава синовете на Аарон да не пият вино или друго питие, преди да влезнат в шатъра, за да служат. Какво научаваме от тази драматична случка?   Няма да влизам в дебат дали е разрешено вярващите да пият и каква точно е мярката. Не твърдя, че ще бъдат поразени, ако направят нещо грешно по време на поклонение и хваление. Твърдя обаче, че Божието присъствие е свято и свещено. Нямаме право да Го омаловажаваме с невярващи хвалители, които да ни водят в поклонение и с музиканти – наемници.   В Изход глава 30 Бог заповядва на Мойсей да направи свещено масло за помазване, с което да помаже всички вещи от скинията. Аарон и синовете му също бяха помазани (Изход 30:23-38). Това масло беше толкова свято, че с него нямаше право да се помазва никой, който не е свещеник. Всъщност законът ни учи, че, „ако някой външен се помаже с него, ще бъде премахнат от людете" и „който направо от това масло, за да го ползва като парфюм, ще бъде премахнат от людете“ (Изход 30:33,38).    Нека водачите на хваление и певците идват с прясно помазание и нека водят Божиите хора в сърдечна среща с Господ Исус. Не можем да си позволим да играем игри с присъствието на Бога (Евреи 12:25-29).   Превод: Люба Канелова