Християнство

10 октомври 2018 08:00

Когато сме в Божието присъствие

Нека си представим за миг, че сме пред Божия престол. В присъствието на Всемогъщия Бог. Двайсет и четирите старци са заели местата си. Четирите живи същества също. Ангелите са се подредили по отрядите на техните войнства и цялата тронна зала е изпълн...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Когато благодарността е от сърцето

21 October 2018 08:00

Евангелските църкви празнуват ден на благодарността с отрупани трапези, по модела на техните американски приятели, които имат традиция, датираща от живота на първите заселници в Съединените щати и Канада. Идеята е да се благодари на Бога за Неговото благоволение, което се е изразило в плодородие и благоденствие.   Канадците празнуват през октомври, а американците през ноември, а при нас традицията е избрала този неделен ден. Пред амвоните в църквите си ще видим красив "букет" от природни блага, които са дело на щедрата Божия ръка. Вярвам, че докато Му благодарим, наистина осъзнаваме какво върши Той за нас всеки ден, а и през нощта. Представете си само за миг да отдалечи планетата Земя от Слънцето с един микрон или пък да я приближи до него.   Подобни събития  на общо празнуване неизбежно са свързани с притеснения заради негласното съревнование, защото не всички са благословени еднакво. Едни имат повече, а други не толкова. Тогава се сещам за два примера от Новия Завет. И двата са напълно автентични.   При първия Сам Христос се удиви на бедната вдовица, която даде само две лепти, но това беше всичко, което имаше, и затова Господ я похвали и нейната щедрост възрадва сърцето Му. Вторият случай намираме описан в живота на Ранната църква, в книгата Деяния на апостолите, където ни се казва, че нищо не липсваше на вярващите, защото всичко им беше общо (Деяния 4:32-27).   Няма как да не цитираме и примери от Стария Завет, за да затворим кръга. В книгата на пророк Малахия, последната от старозаветния канон, има един драстичен стих, който можете да прочетете с ума, но може да изречете и със сърцето. Ето го: "Донесете всичките десетъци във влагалището, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, тъй щото да не стига място за него" (Малахия 3:10).   Господ гледа на сърце. Той знае помислите на сърцата ни, познава всичките ни намерения. Знае дали благодарността ни извира от сърцето. Ако е така, тогава ще можем от сърце да изречем заедно с друг един пророк незабравимите думи:   "Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си" (Авакум 3:17-18).   Иначе казано, благодарността поражда радост. Благодарността е състояние на душата, която принадлежи на Христос, въпреки обстоятелствата. Затова апостол Павел напомня за всичко да благодарим.   Можем ли да го направим от сърце?   По-долу споделям вдъхновен акростих, дело на Наталия Станчева, който е отлично заключение на тези кратки размишения:   Блажен съм за това, че с благини дарил си ме. Лишения и да е имало, то не задълго е било. Ако назад в годините, във младостта си, върна се,  Горчиви мигове ще видя, сигурно,  но все съм бил грижливо пазен, на топло сгушен в Твоето крило. О, как желая всички да прославят Тебе, Да тръпнат и треперят: и от страх, и от възторг, А същевременно душите им да пеят, Разбрали най-накрая: Ти си, който даваш им простор. На кръст понесъл греховете ми, Обвит си бил във мерзост, без да заслужаваш. Срам и слабост, самота и смърт Ти сетил си, Така че аз от тях завинаги да съм избавен.   Благодарихме ли за Кръста днес? 

Раят - подарък или награда

20 October 2018 08:00

Библията ни казва, че Раят е мястото, очакващо всеки един, който обича Бога и вярва в Исус Христос, Божия Син. В Писанието се говори много малко за рая. Апостол Павел коментира следното: "Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят". Това трябва да ни накара да сме много внимателни към книги, които описват преживяване в отвъдното. Апстолите Йоан и Павел са били издигнати до небесата и те признаха, че не могат да опишат какво има там. Винаги имайте едно наум, когато започвате да четете книги или слушате изказвания от този род. Знайте, че каквото и да ви кажат, каквото и да прочетете, това, което ще бъде в реалност е много, много по-велико и чудесно. Библията описва Рая като „славата, която има да се открие”( Римляни 8:18) и „ново небе и нова земя” (Откровение 21:1, цитиращ Исая 65:17).    В своето евангелие Йоан говори за съдбата на праведните и тя е „вечен живот.” Повече от всеки друг автор в Библията той говори за вечния живот, като за една настояща реалност, вместо една бъдеща надежда. Ние вече се наслаждаваме на вечния живот (Йоан 3:36), въпреки че при второто идване на Христос, този вечен живот ще бъде осъществен напълно (1 Йоан 3:2).    Павел използва думата „прославяне” (Римляни 8:30), за да опише надеждата на християните, която той също нарича и „славната свобода на Божиите чада” (Римляни 8:22). Това е бъдещата реалност, която в момента може да бъде вкусена от тези, които имат Божият Дух (Римляни 8:4-27). Точно както Йоан, така и Павел вижда тази настояща опитност в Духа като само първата степен или част от нещата, които ще станат (2 Коринтяни 1:22; Ефесяни 1:14). Докато не се изпълни всичко, което Бог е обещал, дори и тези, които имат Духа, са сериозно ограничени относно тяхното познание за Бога (1 Коринтяни 13:10,12).   От друга страна, авторът на посланието към Евреите говори за крайната цел на християнина не като земна награда, а „небесно отечество” (Евреи 11:16). Сега разбираме, защо Исус подканваше учениците си да събират богатства на небето, а не на земята (Матей 6:19-20). Причината, поради която небесното съкровище е толкова важно, е, че то трае вечно, то не може да се развали, нито да се отнеме. Небето е бъдещото проявление на вече настъпилото Божие царство (1 Коринтяни 15:24). Въпреки че християните вече имат предвкус за небесната слава, вярно е също, че "Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят" (1 Коринтяни 2:9). Заради това, ние „с вярване ходим, а не с виждане” (2 Коринтяни 5:7) Това е така, понеже „вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат” (Евреи 11:1).   Много християни си мислят, че целта е да се стигне до Небесния град (да се отиде горе, на небето), но в Откровение 21:1-3 този град е описан по следният начин:  "И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече. Видях и светия град, новия Ерусалим, да слиза из небето от Бога, приготвен като невеста украсена за мъжа си. И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негови люде; и сам Бог, техен Бог, ще бъде с тях".   От тук разбираме, че небесният град не е постижение, но подарък. И той не се състои в това, че Бог ни взима при себе си, а по-скоро, че Бог идва да живее с нас. Затова вечният живот няма да е на небето, а ще е на земята (нова земя). Небесният град е небесен, не защото е на небето, а защото идва от небето на новата земя. Това слизане на Бога сред хората е било първо открито във въплъщението (Йоан 1:14). То ще бъде постоянно и вечно при идването на небесния град. Казаното току-що обръща платонистичната философия с главата надолу, понеже виждаме, че материалният свят не е отхвърлен, напротив, поправен е и сам Бог живее в него.   Такова обещание, такава слава просто не може да се опише с думи. Затова виждаме Йоан да използва метафора след метафора, за да опише неописуемото, за да можем да бъдем мотивирани, да приемем това, което не можем да видим. Ако наречем небето крайна спирка, това ще е подигравка. Апостолът описва небето не като краен стадий, а като вечно пулсиращо от радост и дейности място извършвани в Божието присъствие. Няма храм, няма свещеници. Божиите хора имат директен достъп то техния Спасител. Проклятието, което ни раздели от Божието присъствие .ще бъде премахнато и дървото на живота ще бъде отново достъпно за човека (Откровение 22:19; виж Битие 3:24).   Какво ще правим в Рая? Това е може би въпросът, който най-много интригува хората. Някои си представят, че ще стоим на облачета и ще свирим на арфа. Други казва,че постоянно ще пеем и ще се кланяме пред Божия престол. Трети пък казват, че там ще е съвършената почивка, без да вършим нищо. Това не е вярно. В Библията ни е казано, какво ще правим, когато сме на небето. Това можем да го намерим в историята за човека в Едемската градина. Нека погледнем първите три глави на Битие. Примерно, ние ще работим без да се потим, без да има стрес, без да се изморяваме. Земята няма да има тръни и плевели, няма да има нужда да я напояваме. Просто работата ще ни бъде песен. Ще правим всичко това от любов за Бог и няма да усетим умора или оттегчение. Аз очаквам с голяма радост, денят, когато ще да обработвам градината си, без да се ядосвам, че трябва да пръскам срещу плевели, да вадя троскот или да се притеснявам, че има слана или няма да има хубава реколта. Работата ще бъде радост за мен!   Различните цветове на камъните, от които е съставен градът (Откр. 21:18-21) отразяват разнообразието в рая. Според мен те отразяват разнообразните награди, които ще получим на небето (Матей 25:21-23; Лука 19:16-19; 1 Коринтяни 3:12-15). Папий, който е бил ученик на Апостол Йоан също казва, че ще имаме различни награди. Въпреки тези различния, няма да има никаква завист. Чашата на всеки ще бъде пълна, независимо, че на някои може да е по-малка, а на други по-голяма. Никой няма да изпитва липса на радост, понеже всички ще сме в Господнето присъствие.   А Бог ни е обещал следното: "Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина. И Седящият на престола рече: Ето, правя всичко ново" (Откровение 21:4-5). 

Актрисата Присила Ширър за идентичността на християнина

16 October 2018 08:00

 Актрисата Присила Ширър е известна на българската публика с участието си в християнския филм "Бойна стая" (War Room), където играе главната роля на жена, която е изправена пред предизвиквателството да изгуби съпруга си, но побеждава чрез молитва и постоянстване в изповядване на Божиите обещания. В реалния живот Присила е християнски автор с няколко публикувани книги и често е канена като лектор на женски конференции. Неин баща е известният пастир Тони Евънс, а духовен ментор във вярата на актрисата е дъщерята на евангелизатора Били Греъм, Ан Греъм Лоц. Една от темите на лекциите, изнасяни от Ширър е "идентичността на християнина". В интервю, дадено наскоро Присила споделя, че за всеки християнин определяща трябва да бъде неговата или нейната връзка с Бога, а не расовата, политическата или половата принадлежност. Актрисата разказва: "Ако трябва да сложа определение пред името си, няма да започна с факта, че съм чернокожа жена, актриса или автор, а с това, че съм дете на Бога. Аз съм Негова и твърдо вярвам във всяка дума, която Бог е записал в Неговото слово. Аз приемам с вяра Неговите обещания и ги изповядвам с упование, че ще бъдат изпълени в моя живот." Според Присила Ширър битката за нашата идентичност включва и политическите убеждения на всеки човек. Често пъти християните вземат участие в политически партии и допускат те да определят вярата им или да влияят на убежденията им, което в крайна сметка се оказва разрушително. Ширър пояснява: "Ако вашите политически или етнически убеждения доведат до изопачаване на вярата ви, тогава те са в разрез с Божието слово. Независимо дали ви харесва или не, Христос е дошъл, за да владее, а не да се покорява на вашето мнение или убеждение. Бог никога не показва пристрастие. Той е суверен." Източник: CBN News  

Човешкото безсилие и Божията вярност

15 October 2018 08:00

Еремия пише следното за Божията вярност: „Обаче това си и наумявам, поради което имам и надежда: че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран: голяма е Твоята вярност” Плач Ер. 3:21-23.   Библията ни казва, че каквото мислим в сърцата си, това сме самите ние. Приемаме Господ Исус Христос с вяра в сърцата си. Това е нашата лична опитност с Него. Начало на една промяна в мисленето ни, която се развива до края на живота ни тук. Римляни 12:2 ни учи да не се съобразяваме вече със старото ни мислене (начинът, по който гледаме на света и живота си в него, интересите и целите, които си поставяме и развиваме). Защо да не се съобразяваме с ценностите на света? Старите мисли ни отвеждат в старите навици и живот, вън от общението ни с личността на Светия Дух. Негативните мисли раждат негативни чувства. Така неволно или самоволно се отделяме от Източника на новия живот в нас.   Преди 12 години се сблъсках с много тежки проблеми в собственото ми семейство. В книгата Йов четем как сатана отне най-скъпото притежание на Йов – собствените му деца. Далеч съм от мисълта да съпоставям страданието на този праведник с моите собствени. Използвам тази аналогия само като пример. Вероятно, както Йов, така и ние като родители, влагаме много от собствените си сили и живот, за да отгледаме децата си. Затова можем да разберем и признаем чувствата си на дълбока болка, когато те преминават през тежки житейски уроци.   Внезапно врагът се докосна до психическия и физическия живот на първородната ми дъщеря. Страданието изтощи и нейните, и моите сили. Стресът  доведе до  пълно душевно и физическо изтощение. Получих тромбофлебит, наложи се спешна операция и изваждане на главна вена от крака ми. Две седмици след операцията голяма част от косата ми опада, после опадаха и всичките нокти на ръцете ми. Беше тежък период на търсене, бавно и мъчително проумяване причината за състоянието ми. Подобно на Йов си задавах мъчителни въпроси, правех непрестанни анализи на живота си и накрая, сломена от умора, се обръщах към моя Господ с въпроса: "Защо?"  Познаваме ли този въпрос? Неусетно бях изместила фокуса в живота си: вместо да търся сила и мъдрост от Него, подведена от чувствата си, взех инициативата в собствените си ръце. Болката от тежката реалност ме предизвика да реагирам спонтанно, водена от чувства на страх, вместо да предам целия си товар на Господа.   Месец след операцията и опадане на косата и ноктите на ръцете ми, при наложило се изследване, откриха ракови клетки в тялото ми. Бог допусна болезнен начин, за да ме върне при Себе Си. Проумях  нуждата да разчитам единствено на Неговата намеса. Извиках към Него с цяло сърце. Верният Бог не забави отговора Си. Макар да ни говори винаги, отпадналата ни душа не чува така ясно тихия Му глас. След три месеца предстоеше контролен преглед за раковите клетки. В навечерието на изследването в молитва възложих целия си товар на Него. Бях готова да приема всичко от Неговата ръка, дори и рака, защото знаех, че Той ще ме отведе при Себе Си, в така жадувания от мен небесен дом. В душата ми се възцари мир и тишина.    Станах от молитва, за да продължа с рутинното си ежедневие. Не след дълго, в мислите ми изплува спокойният ясен глас на Бога. Той отчетливо повтаряше и преповтаряше в ума ми: ”А още и плътта ми ще пребивава в увереност”. Познат стих, но не знаех  къде се намира в Библията. Потърсих в Конкорданса и го намерих  в  Псалм 16:9. Псалм на радостта и силната ни, непоколебима увереност в Божията неизменна подкрепа. Думите на Бога ми даваха предварителна увереност в пълното ми изцеление. Приех стиха като лично обещание за мен.       Псалм 16 обяснява причината да сме радостни, да хвалим, славословим Бога за Неговата вярност, независимо от обстоятелствата. Прегледът на другия ден доказа Божието лично обещание към мен. Нямаше следа от раковите клетки. Затова днес прославям верността Му в живота ми пред вас. Сигурно има още работа за мен тук,  преди да се върна при Него. Йов преживя Божията вярност в живота си и отговори на тази вярност: „ Бях слушал за Теб с ушите си (т.е. познавах Те бегло, Господи), но сега окото ми те вижда”  Йов 42:5. Така Йов лично опита и преживя Божията вярност.   Когато внезапно животът ни поднесе изненади, единственият верен път е да продължим да се облягаме на нашия Господ. Вместо да оставяме мисли на тревога и съмнения да ни отделят от Него, нека  си спомним словото Му и се покорим на обещанията Му да ни преведе  през всяка „мрачна долина”. Словото Му е изпитано, вярно и вечно. Земята и небето ще преминат, а с тях и всички бързо променящи се добри, или зли обстоятелства, но Словото на Бога остава завинаги. Във Филипяни 4:8  Павел  увещава окованите не в железни, а в духовните окови на страха и колебанието християни, да се радват. Как? Чрез положителни мисли, гледайки на Христос: „Най-после, братя, всичко, което е истинно, което е честно, което е праведно, което е любезно, което е благодатно – ако има нещо добродетелнои похвално – това зачитайте”.   Понякога ние сме неверни, но Той остава Верен! Прославям Верния Господ, изпитана помощ в зъл ден! „Господ е мой дял на душата ми, затова ще се надявам на Него”. Плач Ер. 3:24.   Всеки човек ще премине през отреденото и крайно състояние на своето тяло: смъртта. „Определено е на човеците да умрат и след това настава съд” Евр. 9:27. Бог, обаче, не пропилява болките, страданията и сълзите ни. Тъкмо в процеса на нашето страдание Той ни среща с живата надежда за един свят без болка – вечния свят! Отнема ни неща, които се клатят, за да ни въведе в тайната на непоклатимите притежания. Той ги е приготвил за нас. Едва в процеса на преминаване през страданието, а не по-рано, Той милостиво и нежно открехва завесата към вечния ни дом. Не повече отколкото можем да понесем в слабата си плът. Тогава мисъл от Словото Му просто добива реалност и става понятна за нас. Оживява. Той ни дава думи и духовно зрение, за да я осмислим, както никога досега. Надеждата ни извисява към Престола Му и сияйната светлина от славното Му лице отмива спомена за болките и скърбите ни.   Така Господ ни подготвя за срещата със Себе Си и новия свят. Приготвя ни за неща, които не могат да се опишат, обяснят и носят само слаб смислов еквивалент на „блаженства”. Скръбта с надежда ни помага да погледнем на страданието от Божия гледна точка, трансформира  скръбта ни в желание да сме по-близо до сърцето Му. Така, почивайки в Неговата вярност, растем в надеждата! Никой не може да ни отнеме нашето небесно обиталище, дори ако се развали земният ни дом. „Защото знаем, че, ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имамо от Бога здание на небесата, дом нерокътворен, вечен” (2 Кор.5:1).   Тази надежда е нашата опора и пристан всред обстоятелствата на този живот. Тя ни предизвиква да погледнем на живота си от перспективата на вечността!  

Четири пречки за нашите молитви

14 October 2018 08:00

Молитвеният живот на християнина е сериозна основа за неговото духовно израстване и благоденствие. Без молитва не се е новородил нито един човек. За молитвата говори Самият Христос,  като ни осигурява молитвен модел. В своето послание до ефесяните апостол Павел коментира, че молитвата е част от всеоръжието на християнина, който не воюва срещу плът и кръв, а срещу духовната действителност, която не е видима, но въпреки това е реална. От житейския опит сме наясно, че не всички наши молитви получават незабавен утвърдителен отговор. Някои отговори се бавят с години, а други изискват толкова време, че отговорите може да дойдат чак след като сме преминали от тази земя. Християните често си здават въпроса кои са причините да не получават отговор на молитвите си, макар да се молят усърдно и да намират обещания в Библията, които да им дават основание да се надяват на божествен отговор. По-долу изброяваме четири често срещани препятствия или причини, които може да спъват молитвения ни живот или да спират духовните благословения от небето, които очакваме в живота си. Връзката с Бога. Сам Христос казва, че Бог е любящ Баща и не би отказал добри неща на Своите деца. Когато говори за този аспект на молитвата, обаче, Той има предвид Светия Дух. Апостол Йоан добавя в своето първо послание, че "ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша" (1 Йоан 5:14). Предполага се, че да искаме неща по Божията воля, трябва добре да Го познаваме и всъщност да просим от Него неща, които биха Му били угодни и биха Го прославили. Тогава стои въпросът: Можем ли да очакваме отговори от Бога за нашите изисквания или очаквания, ако нямаме синовна връзка с Него и не сме дошли при кръста с покаяние и желание за промяна? Той длъжен ли е да ни отговаря?  Съзнателен грях. Грехът, който повярвалите хора съзнателно вършат е втората основна пречка, която затруднява отговорите на нашите молитви. Псалм 66:18 ясно предупреждава: "Ако бих гледал благоприятно на неправда, Господ не би послушал." Едно нещо е да съгрешим неоволно или да се огънем, да паднем, правейки компромис под товара на обстоятелствата и съвсем друго, да живеем в съзнателен грях, който Божието слово открито осъжда. Отново в своето първо послание Йоан съветва и предупреждава едновременно, че, който живее в грях, не го е видял, нито Го е познал. Себичност. Този грях много често остава неосъзнат, особено когато се касае за служение на Бога. Задаваме ли си въпроса с какви мотиви се втурваме в дадена "работа за Бога". Дали искаме да прославим и изтъкнем себе си, и сме водени от плътска енергия, която скоро се изпарява и с годините намалява, или наистина Бог ни е призовал в нелеката служба, която може да има най-различни проявления. Обикновено доказателството за несебично служение е смирението и желанието на човека да остане в сянка или да не приписва на себе си заслугите за дадени успехи, особено ако е свързано с хора. Непростителност. Идеята за прошката неслучайно е заложена в Господната молитва. Там тя е условие за нашата собствена прошка. Не трябва да забравяме, че нашите чувства могат да замъглят реалната представа на нашето съзнание за духовното ни състояние, в което се намираме. Имаме ли омраза в сърцата към хора, които са ни наскърбили? Държим ли огорчение и неприязън? Простили ли сме в действителност или само на теория? Какви чувства се появяват в сърцата ни при вида на хората, които са ни онеправдали. Ако не сме го направили, не трябва да се изненадваме, ако не получаваме отговори на молитвите си. Молитвата е оръжие, което християнинът не трябва да изпуска от ръка. Тя ще бъде ефективна, когато сме се обърнали към Източника на живота с очистени сърца и съвест, със синовна обич към Бога, който е не само наш Спасител, но и Баща, Приятел, Изцелител и Прибежище. Той ни очаква по всяко време. Неговият престол винаги е на разположение. Остава ние като Негови деца да се възползваме от привилегията да Го призоваваме, а Той ни е обещал Своята благовременна помощ. Източник: Charisma News  

Кое е определящо - вестителят или вестта?

07 October 2018 08:00

Атеизмът се разраства повсеместно. Все повече хора отричат съществуването на Бога и смятат за излишно даже да участват в дискусии, които касаят богословието или достоверността на Библията. Като християни, какво можем да направим, ако хората, с които общуваме, са апатични или враждебно настроени към вярата ни и не искат и да чуват за нея? Според президента на Форум за християнска мисъл, Брус Литъл: "Основните познания за Бога и Библията са важна първа стъпка при споделяне на Благата вест, преди да разговаряме с хората за греха и нуждата от спасение." Брус Литъл смята, че изолацията, налагана от дигиталния свят и липсата на комуникативни умения, затруднява споделянето на евангелието със съвременните хора. Когато споделяме вестта спасението в Господ Исус Христос, ние не трябва да забравяме, че, ако хората около нас го отхвърлят, те отхвърлят евангелието, а не нас самите. Трябва да помним, че силата на евангелието се състои във вестта, а не във вестителя. Когато хората ни задават въпроси, трябва да ги изслушваме с голямо внимание, но не трябва да прибързваме с отговора, а по-скоро да се постараем да вникнем в техните разбирания и знания за живота, за да представим вестта за Христос адекватно и съобразено с техния контекст. Зад всеки въпрос се крие дълбокото желание на човека да стигне до осъзнаването на смисъла на живота. Ако успеем да създаден общуване, което да е на подходящо ниво, тогава ще можем да предадем Благата вест по уникален начин, подобно на Исус. Той имаше различен подход, който беше личен. Интересуваше се от хората, техните проблеми, желания и копнежи. Не бързаше да им дава отговори, а по-скоро питаше. Искаше самият човек да стигне до осъзнаване на своя грях, вина, проблем, неразбиране или неадекватност. По тази причина Той говори със Самарянката за живата вода, с Никодим споделя богословски истини, а със слепородения и с Вартимей е внимателен и търпелив, защото иска да снабди нуждите им, а не да натрапва Своята личност. Ние самите бихме имали успех в личното благовестие, ако престанем да го разглеждаме като задача, която трябва да свършим, а го приемем като начин на живот, при който нашето всекидневие е посветено да показва Вестта чрез реална вяра в живия Спасител. Той и днес може да преобразява със сила свише. С други думи, като вестители ние сме отговорни да споделим онова, което ни е възвестено, но нашата отговорност е да бъдем чисти и необременени проводници на вестта, без да се боим от отхвърляне или незачитане. Никой не е по-горен от своя учител. Колко повече християните. Източник: Evangelical focus    

Защо не съм избягал?

05 October 2018 08:00

Нашата епоха е време на безпрецедентна мобилност. Никога до този момент в историята на човечеството хората не са имали повече възможности да променят позицията си във всяка една област – място, където живеят, работно място, професия или семейно положение. Поради чисто технически ограничения или поради друг социален ред във всяка минала епоха тези промени са коствали значително повече усилия, а в много случаи са били невъзможни. Така въпросът за напускането и оставането съпътства съвременния човек през целия живот и касае всяка област от съществуването му. В тази перспектива можем да четем Божието слово и да видим как вдъхновените от Бога хора са действали и разсъждавали.                  В живота на Божиите хора има места, от които трябва да си тръгнат. Понякога това са градове със зла участ, от която Бог избавя Своите. По тази причина семейството на Лот трябваше да напусне Содом. Понякога това е място на угнетение, чиито край е дошъл. След 400 години в Египет, евреите извикаха към Господа и Бог ги изведе от египетската земя чрез Мойсей. След 70 години пленничество във Вавилон, четиридесет и две хиляди евреи последваха Зоровавел и се завърнаха в Ерусалим. В други случаи Божии хора трябваше да напуснат бащините си домове. Така Авраам напусна Харан и последва Божия глас. Яков трябваше да бяга от опасността, която беше надвиснала над него в дома на баща му Исаак. Бог ясно се открива в Библията като Избавител, като Един, който извежда от гнет, робство, нищета или унижение. Бог е избавител на бягащите, на поставените в опасност, на търсещите храна и подслон. Той също така е Бог, Който предизвиква, Бог, Който призовава към промяна и пътуване към непознатото.   От друга страна  човешката плът дълбоко е проникната от бляна за промяна. Удивително е, че описаната в Библията причина за моралния срив на човешката цивилизация в навечерието на Потопа, е „блуждаенето“ (Битие 6:3). Една дълбока вътрешна неудовлетвореност може натрапливо да преследва човек през целия му живот и да го кара непрестанно да сменя градове, държави, професии, работни места, приятели, общности, от които е част и разбира се, партньори, с които е обвързан. В Библията се говори за „досада“, „ роптаене“, „хулене“, „свадливост“ и прочие модели на поведение. Днес трудно си даваме сметка, че същите може да са дълбоко проблемни. Неумението да се обвързваш, да поддържаш връзка, да преодоляваш трудности, е свидетелство за незрялост на човешката личност.   Божието Слово е пълно с примери и образи, които говорят за безусловно обвързване. Обещаната земя е дадена на потомците на Авраам за вечно притежание. Гарантът за Божия завет е  самият Бог. Бог заради Себе си възстановява Израел и Ерусалим (Исая 48:11). Бог мрази напускане (Малахия 2:16). За Него възстановяването на едно семейство е с неизмеримо по-голяма стойност от временното човешко удовлетворение или облекчение.   Бог се прославя в единството на църквата (Йоан 13:35), а разцепленията и партизанствата са дела на плътта. Изглежда етиката на Новия завет препоръчва едно позитивно отношение към труда (Колосяни 3:23) и към обществения ред (1 Тимотей 2:1-3), което макар да не означава пълно одобрение, предполага едно трайно сътрудничество и взаимодействие. Нещо повече, принасянето на траен плод се очаква да спечели одобрението на света ( 1 Петрово 2:12), както и да влияе върху средата и културата.   Така виждаме, че Библията разказва истории за напускане и истории за оставане. Във всички тях Бог се прославя и хората са призовани да погледнат отвъд личния си комфорт, в търсене на Божия призив за живота им и Неговата слава. Може би в живота на всеки човек съществуват места на робство, от които трябва да излезем и места на обещание, които трябва да завладеем (1 Коринтяни 10:11). Едно от големите предизвикателства в нашия живот е разпознаването на тези неща. Ние сме склонни да не достигаме до истинските си мотиви, за да възприемем определено поведение, като прехвърляме отговорността върху Божието слово.   Съпругата, която търпи рецидивиращо домашно насилие, поставяйки себе си и децата си в риск, може да се оправдава, че „Бог мрази напускане“. В действителност, обаче, тя изпитва страх да поеме отговорност за живота си и да се изправи пред нови предизвикателства. Човек, който непрекъснато сменя работата си, без да постигне никакъв резултат, може да твърди, че „не става роб на човеци“, докато в действителност не може да функционира в социална йерархия и има погрешна самооценка. Възможно е човек да води унизително съществуване и да твърди, че няма избор, оправдавайки се с думите на апостол Павел „всеки да остане в това звание, в което е бил призован във вярата“ (1 Коринтяни 7:23), докато всъщност поведението му е продиктувано от леност, апатия или депресия. Във всички изброени случаи, ако искрено ценим Божията слава, сме длъжни да си дадем сметка за истинските ни мотиви и да потърсим промяна.   Винаги ще има хора на Бога, принудени да избягат от семейство, в което цари насилие и невярност. Ще има и притиснати да сменят страната, града, професията или дори църквата, в която са служили, защото това е правилният начин да последват Бога. На тях дължим подкрепа и съчувствие. Но вече споменахме, че сме в епохата на мобилността. Все по-странно ще изглеждат хората, които вярват, че са открили своето призвание, доволни и благодарни от поверените им неща, докато „обработват и пазят“ Божията градина (Битие 2:15).   Много повече неосъзнато, отколкото осмислено днес повечето хора преследват щастието по начин, който е обречен на провал. То им се изплъзва и те не го разпознават. На този фон християните, които избират да се посветят на един човек, „в добро и зло, докато смъртта ни раздели“, неизбежно ще бъдат истинско свидетелство. Това са онези вярващи, които са свободни от егоизма и страха от грижата за децата, докарал демографска катастрофа върху Западния свят. Те разпознават своето призвание и гледат на професията си като израз на Божията любов към света. Тези християни благославят народа си и вярват, че най-доброто предстои (Филипяни 2:15). Те самите са благословение за околните. Светът има нужда от такива хора. България боледува, защото е изгубила тази перспектива.       Може би призивът към това поколение християни в България е да бъдем от хората, които преследват висшата цел и не са изгубили от поглед Пътя, за Божия слава.  

Истината или любовта? Може ли и двете?

04 October 2018 08:00

Рано или късно в църквата ви ще се появят хомосексуални двойки, които може да имат и деца, било то осиновени или родени по някой от съвременните методи за оплождане. Каква трябва да бъде реакцията и отношението на вярващите? Църквата е място, където може да влезе всеки човек. Дали ще остане в нея зависи от отношението, което ще срещне. Как бихте реагирали, ако сте пастир на църква, която кръщава деца (методистка, конгрешанска, презвитерианска, епископална) и при вас дойде гей двойка, която ви помоли да кръстите детето им? В случая не коментираме до колко доктрината "кръщаване на деца" е библейски обоснована или не, а по-скоро какви ще бъдат вашите аргументи, ако се съгласите да извършите исканото. Или пък какво ще бъде обяснението ви, ако откажете? Може би първият въпрос трябва да бъде дали изобщо църквата би приела гей двойка в редиците си. В Своето земно служение Исус каза на фарисеите, че е дошъл да призове на покаяние не праведните, а грешните. Истината е, че днес в света живеят оправдани и неоправдани грешници. Разликата между едните и другите е, че първите разпознават греха и не желаят да го вършат съзнателно, тоест, странят от него. Онези, които отказват да се покаят, се лишават от дара на прошката и вечния живот, които Исус предлага посредством Своята жертва на кръста. В своята книга "Обикновено християнство", К.С.Луис пояснява, че покаянието не е нещо, което Бог изисква от нас, преди да ни приеме. "Всъщност то е описанието на онова, което се случва, когато ние се връщаме при Него." И така, ще кажем ли истината или ще показваме любов? Да уверяваме гей двойки, че вече са приели Божия дар при положение, че продължават да живеят в грях самоволно, няма да отговаря на истината. Ако такива хора искат да участват в тайнствата, например, да бъдат кръстени и да са част от Господната трапеза, тогава трябва да цитираме и предупреждението на апостол Павел в 1 Коринтяни 11. Да показваме любов към хората, без да им казваме истината, не е никаква любов. Всеки, който идва при Христос, трябва да е готов на промяна и очистване. Всеки, който се покайва, има обещание, че ще бъде приет от Христос и впоследствие става член на Божието семейство, както и на местното общество от вярващи.  Всяка църква днес трябва да бъде готова да вземе подобно трудно решение. Въпросът не е дали, а по-скоро кога, защото времето е последно, грехът напредва и се развива със страшна сила, и все някога ще трябва да избирате. Източник: Christian Headlines    

Вярващият и значението на смъртта

30 September 2018 08:00

Смърта ще посети всеки от нас. Библията ясно и точно заявява, че е „определено на човеците веднъж да умрат“  (Евреи 9:27). Това е последното нещо, което ще изпитаме в нашият земен живот. Идеята за прераждането е чужда на християнството и стихът, цитиран по-горе, е потвърждение на тази истина.   Смъртта е прекратяване на физическия живот посредством разделяне на тялото от душата. Това не е пълно унищожение на човешкия живот, понеже душата продължава да живее. Тялото  става инертно, безжизнено.   Исус говори за смъртта като сън (Йоан 11:11, 14). Темата коментира и апостол Павел (1Солунци 4:13; 1 Кор. 15:51). Следвайки тези стихове, някои християни заявяват, че след смъртта, душата е в безсъзнание или в покой (т.е. спяща), във времето между смъртта и завръщането на Христос. Когато използваме понятието "сън" вместо "смърт", това е евфемизъм да опишем починалите християни. Апостол Павел сам казва „предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа“ (2 Коринтяни 5:8).   Човешкото същество, от друга страна, не е живо след смъртта според библейския смисъл за живо същество. Това е така, понеже библейското богословие, за разлика от гръцката философия описва човешката природа като обединение между душа и тяло. Когато този съюз е разрушен, тогава казваме, че е настъпила смърт. Вечният живот в пълното си значение не е разделяне на безсмъртната душа от тялото, а е възкресението на тялото (Йоан 11:21-26).   Съвременният светски материализъм не придава никакво значение на смъртта. Той казва, че нищо няма след смъртта, и, че тя е просто краят на историята на всеки един човек. Важното е да приемем идеите на биологията, а според нея, смъртта слага точка!   Такова виждане за смъртта е доста глупаво, понеже ако смъртта е без значение, то самият човешки живот е без значение. Християнството, от друга страна, гледа на смъртта като имаща голямо значение поради няколко причини:   Бог предупреди Адам, че неподчинение към Божествената воля ще доведе до смърт (Битие 2:27). Когато Адам и Ева не се подчиниха, присъдата и наказанието бяха обявени „понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш” (Битие 3:19). Смъртта е в резултат на грехопадението и заедно с нея грехът се разпространи и влезе в цялата човешка раса, заради неподчинението на Адам (Римляни 5:12, 17). Смъртта е заплатата на греха (Римляни 6:23).   Смъртта не е естествена част от човешкото съществуване. Пелагий е вярвал в това, понеже той не е вярвал в наличието на първороден грях. Вярвал е, че човек, ако се старае, може да живее без грях и че хората  сме родени безгрешни. Заразяваме се с греха едва  в процеса на израстване в този грешен свят. Някои поети дори наричат смъртта „тази хубава нощ.“ Библията обаче е категорична, смъртта е враг: „смъртта, най-последният враг“ (1 Кор 15:26).   Странното е, че именно този враг, смъртта, придава смисъл на нашето земно съществуване. Това е така, понеже смъртта прекратява пробния период, в който човеците избират дали да приемат или отхвърлят пътя на вечния живот, предложен им от Бога в Христос. Моралните избори, които правим в този живот, са от огромно значение и служат или за наше благословение или за наша проклетия. Ако я нямаше смъртта, то тогава нашите морални решения намаше да имат значение, понеже щяхме да отлагаме вечно. Това не е възможно за човека, понеже съдът настъпва веднага след смъртта (Евреи 9:27).   Някои християни вярват, че на човек ще му бъде даден втори шанс за покаяние след смъртта преди Божия съд. Те казват, че понеже Бог е Любов, Той няма как да не позволи да съществува възможност за покаяние и спасение след смъртта. Някои дори намират пасажи като 1 Петрово 4:6, където апостолът пише, че благовестието се проповядва на мъртвите, като казват, че тези стихове свидетелстват за т.нар. "втори шанс". Интересно е, да се отбелележи, че този пасаж въобще не говори за това.   Смъртта не е крайното наказание. За тези, които отхвърлят Божията милост, физическата смърт е само предверие към това, което авторът на Откровение нарича „втората смърт“ (Откр. 2:11, 20:6, 21:8). Тази втора смърт е описана и като „вечно наказание“ (Матей 25:46) и „вечна погибел от присъствието на Господа“ (2 Солунци 1:9). Сам Христос казва, че физическата смърт е само унищожение на тялото, а това, от което хората трябва да се страхуват, е унищожаване и на тялото и на душата (Матей 10:28).   Смъртта е последната стъпка към освещаването на вярващия. Никой не може да избегне болестите и страданията на този живот преди смъртта. Апостол Павел, затворен в Рим, пише за желанието си „понеже имам желание да си отида (умра) и да бъда с Христос, което би било много по-добре (отколкото земният живот)“ (Филипяни 1:23). На друго място, апостолът избира да е извън тялото и да е при Христос (2 Коринтяни 5:8). Смъртта ни води към последната стъпка на нашето освещаване, прославянето, за което Павел говори в Римляни 8:30. То, заедно с възкресението, е наградата, която очаква всеки вярващ при Второто идване на Христос.

Колко струва времето?

28 September 2018 08:00

Времето е може би най-ценният ресурс, с който разполагаме. Kато всеки друг ресурс, обаче, то също е ограничено: 24 часа на ден, 365 дни в годината. Искаме да свършим толкова много неща, а времето все не стига. Понякога дори имаме усещането, че то е излетяло, изгубено, откраднато. Оказва се, че не можем да свършим всичко, което искаме. Трябва да избираме своите дейности, задачи, ангажименти и срещи, за да можем да се вместим в този малък отрязък, наречен живот. Но как да изберем?    Приоритетите ни помагат да определим как ще управляваме времето си. В Колосяни 3:1-3 Павел казва: "И тъй, ако сте били възкресени заедно с Христа, търсете това, което е горе, гдето седи Христос отдясно на Бога.  Мислете за горното, а не за земното; защото умряхте, и животът ви е скрит с Христа в Бога."    И така, християнинът трябва да мисли първо за “горното”, за Божието, именно, защото животът му е в Христос. Ако негов приоритет е земното, то значи той не е умрял и животът му се свежда до временните неща. Следователно, човек нарежда приоритетите си съгласно принципа: дали живее на земята или е в Христос. Ако съм българин, българското е приоритет за мен - аз познавам българската история, купувам български продукти, работя и допринасям за българската икономика. Ако съм американец, ще живея живот според американските стандарти, като работя и допринасям за американската икономика. По същия начин, ако животът ми е фокусиран на земята, то ще мисля за “земните неща” - пари, блага, стабилна работа и др. Но ако съм умряла и животът ми вече е в Христос, то в Него би трябвало да е и моят фокус. Той ще стане мой приоритет във всичко. Исус говори за приоритетите в Матей 6 глава. Той казва: “Първо търсете Неговото царство и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави”.   Христос обещава, че Отец има грижата за всеки елемент от нашия живот. Никой не може да се погрижи за себе си така, както Отец може да се погрижи за него. Колко прекрасно обещание! Но за кого важи то? Стих 24 отговаря на този въпрос: за този, който е избрал да бъде слуга на Бога. Господарят се грижи за своя слуга, за прехраната и облеклото му. Ние имаме добър Господар, който ще ни даде всичко необходимо. Но първото условие е да сме Негови слуги. А слугата няма свой живот. Задачите, които изпълнява са възложени от господаря му. Целта на слугата е да извърши точно това, което господарят му е наредил. Времето му принадлежи на неговия господар.    Какви са твоите цели? Изпълняваш ли задачите, които твоят Господар ти е поставил? С кого съгласуваш графика си? Ако Бог е твоят Господар, запълни времето си с нещата, които Той очаква от теб. Така времето ще е винаги достатъчно. Ако не знаем какво Бог очаква да извършим и не търсим първо Неговия план за нас, се изгубваме и объркваме. Времето ни изтича и оставаме с усещането за пропуснати възможности. Притчи 14:8 казва: "Мъдростта на благоразумния е да познава пътя си, а глупостта на безумните е заблуждение."    Познаваш ли своя път? Пътят на един човек е различен от този на някой друг. Един има призвание да проповядва, друг - да готви, да посещава болни или да чисти. Един ден моят Господар ме праща да разговарям с някого, друг път - да остана сама в дома си и да се моля за този, с когото съм разговаряла, а трети - да не казвам нищо, а единствено да помогна с нещо на същия този човек.    В своя земен път Исус не извършва всичко, което хората очакват от Него. Той заявява, че слуша Отец и изпълнява заръчаното от Него. (Йоан 6:38) И интересно е, че Той не препуска. Времето му е достатъчно за всичко, което трябва да изпълни. Той се спира по пътя си и води дълги разговори с определени хора, когато спътниците Му бързат. На други не обръща внимание. Става и тръгва в най-неочаквани моменти. В други, когато близките Му очакват да побърза да помогне, Той сякаш спира и не прави нищо. А после разбираме, че е отишъл в точния момент на точното място.  И така, на първо място трябва да знаем какво е нужно да извършим. След това, трябва да решим как и кога да го извършим. Исус казва в Йоан 9:4: “Ние трябва да вършим делата на Този, който ме е пратил, докато е ден; иде нощ, когато никой не може да работи”.   Всяка дейност има време, което е подходящо за нейното изпълнение. И за всяко нещо идва момент, когато е късно да се прави каквото и да е. Ако Господ те праща при някой човек, не го отлагай, защото трябва първо да вечеряш. Спомням си една вечер, в която бяхме поканени на рожден ден. Наша позната празнуваше юбилей. Тръгнахме цялото семейство с колата. По пътя се обадиха на съпруга ми с молба да посети тежко болен човек. Докато пътувахме към дома на рожденичката, съпругът ми усети, че трябва да посети болния веднага. Остави ни на мястото и продължи към селото, в което този човек живееше. Пристигнал, помолил се за него, прекарал известно време с близките в дома му. На следващата сутрин се обадиха, за да съобщят, че човекът е починал. Беше толкова важно да отиде в точния момент. На следващия ден щеше да е късно да го посети. Само Бог знае дните на човека. Ако Той те изпрати при някого сега, не отлагай! Утре може да е късно.   В Ефес. 5:15-17 Павел съветва читателите си: "И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупвате благовремието, защото дните са лоши. Затова не бивайте несмислени, но проумявайте, що е Господната воля."    Начинът, по който човек използва времето си, е пряко свързан с мъдростта и определя неговата личност. Ако пилея време за празни занимания или изпълвам с грижи за ежедневието си, рискувам да пропусна съдбата, която Бог има за мен. Ако се стремя да извърша това, което Той очаква от мен, то използвам времето си мъдро и пълноценно. Имаме нужда от мъдрост, за да се научим да управляваме времето си, но и обратно, правилното използване на времето ни помага да израстваме в мъдрост. Мойсей се моли със следните думи: "Научи ни така да броим дните си, че да придобием мъдро сърце" (Пс. 90:12). Всяко време, отделено за изпълнение на точните задачи, време, посветено на изграждане, осмисляне, молитва и търсене на Бога, е време за придобиване на мъдрост.    Как използваш времето си? Придобиваш ли мъдрост или я пилееш? Бог ни е дал времето като ресурс, с който да можем да изпълним Неговия план за нас. Наша е отговорността да използваме този ресурс правилно, така че да принасяме плод и този плод да бъде траен. А ако не ни достига мъдрост, нека искаме от Този, който дава щедро, без да се скъпи.