Християнство

08 ноември 2018 07:00

Благодарите ли за ангелите?

Празниците са създадени, за да се празнуват. В християнския календар на днешния ден ще прочетете „Архангеловден“. Онези, които носят имена на ангели, ще очакват да ги поздравяваме и ще се чувстват специални. Повече от наясно съм, че в едн...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Чрез болка и скръб към мир и надежда

15 November 2018 07:00

Отива си близък човек, приятел, сестра в Господ Исус Христос. След по-малко от два месеца - отново загуба, отново близък човек, сестра в Господа. И скръбта те сковава, сърцето вие от болка, силите те напускат! Не ти се говори! Не ти се слуша! Не си нито добър събеседник, нито добър слушател! Нямаш сили да задаваш и въпроси!  А в същото време приятелите около теб имат нужда да бъдат насърчени, привдигнати, изтръгнати от същата скръб и болка. Смъртта никога не е справедлива, но е реалност.   Когато чух диагнозата „рак“, в сърцето ми оживя стиха в Римл. 8:28 : „Всичко съдействува за добро на тия, които обичат Бога“. Не се съмнявах в истината на това слово. Вярвах, че Бог работи за доброто във  всяка ситуация. В същото време, докато гледах страданията на сестрите, си мислех, че този стих ми се даде преждевременно. Струваше ми се, че би било прекалено лесно, а  всъщност никак не беше. Чувствах се зле, толкова много ме болеше! За да помагам на другите, трябваше да се справя със собствената си болка.   Не ми беше достатъчно просто да знам, че всичко е за добро. Нужна ми беше утеха от Бога. Когато техните болки приключиха,  моята се усили още и още. В началото не разбирах, че това добро е в перспектива. Може би много от християните вярваме, че има правилен и неправилен начин да се справим със скръбта и болката. Когато си повтарях стиха от Римл. 8:28, стигнах до извода, че ако се доверя на Бога, ще приема, че всичко, което се случва, е за добро. Няма да се боря с моите чувства, като задавам безброй въпроси на Бог. Ако приемех незабавно, че Той действа в полза и за доброто на сестрите, бих приела ситуацията. Може би щях да пропусна скръбта, но което е по-важно, бих спряла диалога с Бога.   Днес разбирам, че преминавайки през скръбта и болката, на мен ми беше нужно да разговарям с Бога в молитва. Този процес на диалог с Него всъщност ме доведе до истинско приемане и увереност в Неговия план. В действителност здравословната скръб и болка не са нито бързи, нито толкова прости, колкото си мислим. Незрялото приемане на ситуацията, през която преминаваме, може да доведе до объркване. Ще осъзнаем, че ние самите не разбираме собствения си живот. Ако много бързо се примирим и приемем, че всичко ще бъде добре и по-добре, ще прекратим да се молим, да говорим на Бог за нашите желания и мечти.   Мисля си за Йов.Той не стоя и чака, за да види намесата на Бога, но задаваше въпроси, разговаряше с Него. И въпреки това, Бог го счете за непорочен и праведен, както никой друг! Когато неговите приятели му даваха бърз съвет в отговор на неговия проблем, той отговори в Йов 13:3 :„Но аз ще говоря на Всемогъщия и желая да разисквам с Бога.“ Йов представи печалта и болката си пред Бога, и Той му отговори! Ако Йов беше послушал приятелите си, и беше приел, че всичко е по негова вина, той не би говорил с Небесния си баща!.   В Псалм 22 Давид вика към Бога: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Защо стоиш далеч и не ми помагаш, Нито внимаваш на думите на охкането.“ В друг превод четем: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил - далеч от избавлението ми, от думите на стона ми?“   Този псалм показва битката между човешките чувства и истината за Бога и Неговите обещания. Резултатът от тази битка е обновяване на силите ни в Божиите обещания и Неговия план. Понякога отговорът на Бога не е много насърчаващ, но е доста смиряващ. Може да ни каже: „Ти нищо не знаеш!“ Ще Му отговоря: "Да, Господи, аз нищо не знам! Затова Ти се доверявам напълно, защото Ти всичко знаеш, всичко можеш.    Сам Господ Исус Христос не отиде на кръста, без да премине през Своята скръб:  „Отче, ако щеш, отмини Ме с тази чаша; обаче, не Моята воля, но Твоята да бъде. И яви Му се ангел от небето и Го укрепяваше.  И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята“ (Лука 22:42-44). Исус знаеше, че Неговата смърт на кръста ще донесе спасението на света, но въпреки това си позволи да преживее и изрази скръбта и болката си, които понесе в изпълнение на Божията воля.   Без значение колко изтощителна, объркваща, болезнена  може да бъде скръбта и болката ни, Бог ни дава сили да израснем над нашите емоции. Разбира се, ако продължим общението си с Него в молитва, ще сме готови да чуем Неговия глас. Резултатът ще бъде приемане на ситуацията, което ще ни доведе до състояние на мир, надежда и вяра! Това прави и Давид в Псалм 13:   „Докога щеш, Господи, съвсем да ме забравиш? Докога ще криеш лицето Си от мене? Докога ще имам борба в душата Си, болки в сърцето си всеки ден? Докога ще се превъзнася неприятелят ми над мене? Погледни, послушай ме, Господи Боже мой; Просвети очите ми, да не би да заспя в смърт; Да не би да рече неприятелят ми: Надвих му, и да се зарадват противниците ми, когато се поклатя. Но аз уповавам на Твоята милост; сърцето ми ще се радва в спасението Ти. Ще пея Господу, защото се е показал щедър към мене.“  

Хвалението - благословение и огнена отговорност

14 November 2018 07:00

Ако има някой в Христовото тяло, който да бъде пример за чистота в сърцето и чистота в живота, това трябва да е лидерът на хвалението. Мъжът или жената, които водят Божиите хора в Неговото присъствие трябва да са образец за свят живот. Все по-често се чува за лидери на хваление, които пият алкохол след богослужение и се хвалят със „свободата си в Господа“. Някои църкви дори наемат неспасени музиканти да свирят в хвалението само заради таланта им. Как е възможно да се случва това в Божия дом?   Преди няколко месеца млад мъж коментира подигравателно и непочтително на личната ми страница във Фейсбук. Впоследствие научих, че изобщо не го интересувал Исус или Божието Слово. Бил атеист, но баща му ходел на църква, в която имали нужда от китарист и го наели, за да бъде част от хвалебната група.   Започнах да осъзнавам, че все по-често в хвалението участват музиканти, които нямат връзка с църквата или по-лошо - с Христос. Очевидно за подобни лидери не е важно служението да е помазано. Важното е шоуто да продължи. Важното е да правим всичко с отлично качество. Много добре знам как един слаб музикант или лоша озвучителна система могат да провалят цялата служба. Аз съм музикант, спасен на 16 години, който е загърбил Христос и в продължение на години е бил под властта на хероина. Бил съм барабанист в рок-група през 1971 година и много добре знам каква е силата на музиката. Познавам и благословението на помазаната музика, след като се върнах при Бога с покаяние. Вярвам също, че работникът заслужава своята заплата. Зная, че служителят трябва да бъде компенсиран за работата си. Но също така вярвам, че малко квас заквасва цялото тесто. Убеден съм, че духът на света и духът на поклонение на Бога са несъвместими.   Един пастир ми разказа как е изпратил част от неговия хвалебен тим на обучение в една църква. Тя била известна със своето служение за обучение на хвалители. Всички се върнали с "проблем с пиенето". Отрезвяващо е осъзнаването, че в Стария завет беше забранено на свещениците да пият вино или силно алкохолно питие, преди да влезнат в Божието присъствие и да служат. Точните думи са: “Не пий вино или силно питие ти и твоите синове в шатъра за срещане, за да не умреш!" (Левит 10:9).   Какво се крие зад това предупреждение? Не можем да знаем със сигурност, но еврейската традиция предполага, че двамата синове на Аарон са били пияни, когато кадели неразрешен тамян в Божието присъствие и са били погълнати от огън. Вижте Левит 10:1-2, но първо прочетете Левит 9:23-24. Жертвата, която принасяше Аарон в покорство, беше погълната от огън; синовете на Аарон, действащи в непокорство, бяха погълнати от огън. Ето защо няколко стиха по-надолу Бог предупреждава синовете на Аарон да не пият вино или друго питие, преди да влезнат в шатъра, за да служат. Какво научаваме от тази драматична случка?   Няма да влизам в дебат дали е разрешено вярващите да пият и каква точно е мярката. Не твърдя, че ще бъдат поразени, ако направят нещо грешно по време на поклонение и хваление. Твърдя обаче, че Божието присъствие е свято и свещено. Нямаме право да Го омаловажаваме с невярващи хвалители, които да ни водят в поклонение и с музиканти – наемници.   В Изход глава 30 Бог заповядва на Мойсей да направи свещено масло за помазване, с което да помаже всички вещи от скинията. Аарон и синовете му също бяха помазани (Изход 30:23-38). Това масло беше толкова свято, че с него нямаше право да се помазва никой, който не е свещеник. Всъщност законът ни учи, че, „ако някой външен се помаже с него, ще бъде премахнат от людете" и „който направо от това масло, за да го ползва като парфюм, ще бъде премахнат от людете“ (Изход 30:33,38).    Нека водачите на хваление и певците идват с прясно помазание и нека водят Божиите хора в сърдечна среща с Господ Исус. Не можем да си позволим да играем игри с присъствието на Бога (Евреи 12:25-29).   Превод: Люба Канелова  

За кого бие камбаната?

12 November 2018 07:00

Вестта за новия проектозакон, който властимащите искат да приемат, първоначално ме учуди.  Нали след 10 ноември 1989 година получихме свобода на словото, свобода да се събираме, свобода да работим с чуждестранни мисионери? Тази свобода е прекрасна за живота ни по вяра и не очаквахме връщане назад. Първите мисли, които дойдоха в съзнанието ми, бяха свързани с Римляни 8:28: „Всичко съдейства за добро...“ Свободата, на която се радвахме в изминалите почти тридесет години беше нещо добро. Какво ще е доброто обаче, ако сега протестите ни останат незабелязани?   До момента доброто се изразява във факта, че вчера можахме свободно да излезем и да изразим мнението си, а именно – НЕ сме съгласни с това, което държавниците дружно кроят. Обаче, забравяме ли една основна истина: „Целият свят лежи в лукавия“ (1 Йоан 5:19. Такива като мен, с бели бради, сякаш забравиха какво се случваше преди 30 години. Сега обаче спомените ясно изплуват. Отново са свързани с библейски стихове: „Ако Мене мразеха и вас ще мразят...“ (Йоан 15:18).   Нима очакваме да ни харесват и аплодират, защото казваме истината? Кога истината е била одобрявана и толерирана? Нима самият Пилат уж не питаше „що е истина?“, а в същото време си тръгна, преди да е чул отговора?   Каква е моята истина в момента? Разбира се, че не искам затворени църкви и изгонени мисионери. Питам се дали съм готов да жертвам, както жертвах някога, без да мисля за утре. Не мислех даже и за края на деня, а само за настоящия момент. Дори следващият час не ми принадлежеше.   Звучи ли ви пораженски? Тук отново връхлитат спомените. Готов ли съм да стоя в мазетата на полицията, заплашван, без да зная дали ще изляза от там, подобно на Асия Биби и стотиците християни в Китай, Корея, Иран и Пакистан?   Когато си роден в „гонената църква“ и с носталгия си спомняш „детството“, си готов да откриеш там доброто, и да бъдеш благодарен за него. Благодарен на Бога, който ти е Баща и в случая обича еднакво както мен, така и Асия Биби.    Ще се връщаме ли назад или ще вървим напред? Наясно ли сме всички с посоките? Време ли е да си дадем сметка дали използвахме/използваме благовремието с всички възможни средства? Дали отговорите ще бъдат еднозначни?   Ясно е, че въпросите са повече от отговорите. Може би е време да навием будилника... или да си вдигнем кръста?   „В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 15:33)   Отново бих отишъл на молитвено шествие, стига да е възможно.   Продължавам да се моля Господ Исус Христос да извърши волята Си и зная, че тя е най-добрата. Свободата е вътре в мен. Никой не може да ми я отнеме!  

Страдащите християни - една болезнена реалност

10 November 2018 07:00

Християнските филми са обречени да бъдат възприемани противоречиво. От една страна, в нашата култура има твърде много неосъзната обиденост на Бога, която е скрита под повърхността. Сякаш множество хора, които се считат за атеисти, дълбоко в себе си водят някакъв спор. Те се самоубеждават и утвърждават, че Бог не е добър.  Това като че ли най-добре проличава в раздразнението, с което се посреща разказа  за християнския Бог в публичното пространство. Всъщност, ако сме истински атеисти, не трябва ли да реагираме с безразличие или дори с любопитство, както са любопитни разказите за източните религии и техните духовни практики?   От друга страна, самите християни винаги реагират разнопосочно. И това е обяснимо, тъй като преживяването на Бога е лично и интимно, всеки вярващ изгражда определени представи, към които е дълбоко привързан. Киното визуализира и обективизира  неща, които човек е „виждал“ само с духовните си очи, с инструментите на абстрактното мислене. Понякога изграденият от християнското кино образ е вдъхновение и откровение, докато за други влиза в дълбоко противоречие с преживяната духовна опитност и е повод за огорчение.   От тези реакции нямаше да направи изключение и излезлият през 2018 година филм „Павел, апостол на Христос“, ако беше добил масова популярност у нас, подобно на „Страстите Христови“ или „Колибата“. С бюджет от 5 млн. долара и приходи от разпространение 23 млн. филмът представлява търговски успех, но е твърде далеч от популярността на най-масовите християнски продукции, а у нас остана практически незабелязан. Филмът е художествен опит да бъде продължен отвореният край на книгата Деяния на апостолите.   Ето и фабулата накратко: Църквата в Рим е подложена на чудовищно гонение и насилие, пред което събитията от 7, 8 и 12 глава от Деяния на апостолите изглеждат като прелюдия. Апостол Павел (Джеймс Фолкнър) е затворен в Мамертинската тъмница и няма възможност да окуражава изнемогващата църква. Лидерите на общността Прискила и Акила (Джоан Уоли и Джон Линч) са раздирани между избора да напуснат Рим заедно с цялата църква или да останат в града, за да продължат служението си към света, обричайки се на сигурна гибел. В тази обстановка в града пристига Лука (Джим Кавийзъл) с мисията да запише историята на апостол Павел и да предаде послание към страдащата църква в града. Лука се сдобива с разрешение да посещава апостол Павел.  Префектът на затвора Мавриций (Оливър Мартинес) се досеща, че посетителят също е от преследваната общност, но въпреки това доктор Лука първоначално е оставен да извършва своите визити необезпокоявано.   В този сюжет сценаристите (Терънс Берден и Андрю Хайет) и режисьорът (Андрю Хайет) вплитат темите за християнската съпротива на злото като съзнателно придържане към ненасилие. Налице е драмата от преценката докъде стига лоялността към родината, когато условията за живот станат непоносими. Разбира се, показан е и начинът, по който вярата пробива път към невярващото сърце, когато е съпроводена от безкомпромисно християнско свидетелство. Поне за мен обаче ключова в посланието на филма се явява темата за уязвимостта на християнина. Колко раним е той спрямо миналото във вътрешния си свят и в своите най-интимни и скрити преживявания, дори когато безкомпромисно е скъсал с него.   Последният проблем е разгледан в контекста на мистериозния „трън в плътта“, за който Павел споменава във 2 Коринтяни 12:7. Той служи за разгръщане на дръзкото изследване на парадокса за „съвършената сила“, която се „показва в немощите“. Зрителят е подтикнат да се замисли и за пълнотата на изкуплението в смъртта на светиите, когато се „обличаме още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота“.   Огромна заслуга на филма е, че няма нито едно клиширано благополучно разрешение на мъчителна ситуация. Християнската общност е дълбоко депресирана от жестокостта, която ежедневно се стоварва върху техни братя и сестри. Християните загиват агонизирайки, а не тържествувайки над гонителите си. Църквата напуска Рим, отправяйки се към място, където свидетелството ѝ ще бъде прието без такава непреодолима съпротива. Акила и Прискила са лидери, които се колебаят и търсят съгласието на общността, като излагат пред нея дилемата си искрено и уязвимо.   Апостол Павел не влиза в ролята на главнокомандващ в своите последни седмици живот. Лука лекува, като прилага своите естествени познания и няма чудодейни изцеления. Изправени пред най-пленяващо свидетелство за вярата, невярващите не падат на колене пред Господа, а запазват вътрешното си решение и преценка за преживяното за момент, в който ще намерят подходящ психологически комфорт за такъв избор.   Може би този прагматизъм и реализъм е продиктуван от посвещението на филма: „На страдащите християни от 21 век“. Днес християнинът от свободния свят трудно си дава сметка за непреодолимата преграда, пред която са изправени преследваните християни в ислямския свят, в страните с тоталитарни комунистически режими или намиращите се в територии с военни конфликти. Потопени в  ужасяващо насилие, непоносимо унижение и натрапливото усещане за провал, страдащите християни заслужават именно послание, което бяга от ефектните избавления и щастливите развръзки.   Независимо дали ще възприеме художествените решения на сценаристите и режисьора на "Павел, апостол на Христос", струва си зрителят от свободния и благоденстващ свят да си даде сметка за своята пристрастеност към  задължителния „хепи енд“. Християнинът трябва да се отърси от инфантилната представа за един толкова загрижен за неговото щастие и благополучие Бог, че практически всяка необратима загуба и дълбока болка стават немислими. Независимо дали нашето поколение или поколението, което възпитаваме, някога ще се сблъска с подобни преживявания, Божията слава изисква да имаме реалистична представа за действителността на страдащите християни.           

12 истини за живота от Ан Ламот

05 November 2018 07:00

За първи път научих за писателката Ан Ламот, докато четох книгата на Реджина Брет „Бог никога не спи“. Впечатление ми направи една споделена история, твърде забавна и колоритна, че да се забрави. Братът на Ан Ламот имал да пише проект за училище на тема птици. Макар че имал три месеца на разположение, той все отлагал писането и ден преди крайния срок десетгодишното момче стояло с отчаян поглед и пълни със сълзи очи пред празния лист, без да е написало нито дума. Тогава баща му седнал до него и ласкаво го посъветвал: „Просто карай птичка по птичка, приятел. Прочети за пеликаните и после напиши за тях със свои думи. След това научи за синигерчетата и ни разкажи за тях със свои думи. После гъските. И така, птичка по птичка.“ По-късно разбрах, че прочутата фраза „птичка по птичка“ се е превърнала в нещо като визитка за Ан Ламот и така тя е озаглавила една от най-популярните си книги, често посочвана като задължителна в курсовете по творческо писане.   През април 2017 г. Ан Ламот е поканена да изнесе беседа на конференция на TED (Technology, Entertainment and Design) – прочута съвременна платформа с водещо мото „Идеи, които си струва да се разпространят“. Въпреки че се чувства не в свои води да говори на форум, посветен на технологиите, развлечението и дизайна, авторката радушно приема поканата и говори за вярата, живота и здравословното отношение към себе си и другите. Зад простичкото заглавие на речта й „12 истини, които научих за живота и писането“ стоят дълбоки прозрения, над които си струва да се замислим. С мъдрост и чувство за хумор тя ни поднася своя честен списък с нещата, за които твърди, че е сигурна в този несигурен свят.  Всяка истина е парадокс. Животът е едновременно скъпоценен, необяснимо красив дар, който е и невъзможен тук, от въплътената страна на нещата. Почти всичко тръгва да работи отново, ако го изключиш за няколко минути – включително и вие! Няма почти нищо друго извън нас самите, което да ни помогне трайно. Не можем да купим душевен мир и покой и да ги предложим на тези, които обичаме най-много. Те трябва сами да намерят своя собствен път, свои собствени отговори. Невинаги помагаме реално. Помощта ни често е токсична. Да помагаш означава завоалирано да контролираш. Всеки е по своему сломен, отчаян и съкрушен, дори хората, които на пръв поглед са постигнали всичко. Нека спрем да сравняваме своята душа с нечия чужда външност. Можем да наречем Бога „дара на отчаянието“. Б-О-Г : Благото от Горчивината. Бог е това, което ни остава, когато сме изчерпили всички възможни добри идеи. Да се опитваш да промениш другия е безплодно усилие, но пък грижата за теб самия е от радикално значение. Това е като глътка свеж въздух и е истински дар за света. Всяко преживяване е лично ваше и трябва да го разкажете. Ще е ужасно да се събудите един ден и да осъзнаете, че не сте написали онова, което е дърпало ръкавите на сърцето ви – вашите истории, спомени, мечти и песни, със свои собствени думи. Отървете се от илюзията, че светското признание и успех ще ви изцели и ще запълни надупчената ви като швейцарско сирене душа. Няма как да стане. Но ако пишете или вършите нещо в полза на другите, удовлетворението ще дойде. Семейството е трудно нещо, независимо колко ценно и изумително може да е за нас. Земята е училище за прошка. Започва с това да простиш на себе си, а може и да започнеш и на семейната трапеза, с това да простиш на най-близките си. Благодатта е като духовна смазка или помощни плувки за ръце. Тайната й е, че Бог обича теб точно толкова, колкото и всеки друг. Благодатта ни променя и изцелява нас и света ни. Просто извикай „Помощ“, въоръжи се с търпение и чакай. Благодатта ще те намери точно където си, ала няма да те остави там, където те е намерила. Добро име за Бога е „не аз“. Емерсън е казал, че най-щастливият човек на Земята е този, който се учи от природата как да се покланя на Твореца. Хубаво е да излизаме често навън и да поглеждаме нагоре. И накрая: смъртта. Удивление и ужас. Християните обичат да гледат на смъртта като на радикална промяна на адреса. Това е така, но е непоносимо, когато малцината, без които не може да живеем, умрат. Никога няма да превъзмогнете загубата и независимо какво ви съветва културата, не сте длъжни да го правите. Когато загубите близък, не запечатвайте напълно сърцето си. Според Ленърд Коен: „Има пукнатини във всичко и точно през процепите може да влезе светлината.“ Смъртта е свещена както раждането. Не се бойте! Няма да сте самички. Както е казал Рам Дас: „В края на краищата ще осъзнаем, че всеки просто изпраща другия до вкъщи.“ Ан Ламот споделя преживяното през призмата на своята християнска вяра. Дали някое от нейните разсъждения няма да ни провокира и говори точно на нас, днес?    Стъпка по стъпка, неумолимо вървим напред, за да преминем един ден към онова, което очаква всички ни. Ден след ден се ниже неизбежно, но от нас зависи ще живеем ли разумно, с покорство към Бога и в поклонение. Птичка по птичка: колко мъдрост се крие в това търпеливо да изпълняваме волята Му, без значение какви ни е призовал да бъдем в този живот, за да Му служим най-плодоносно. Благодат върху благодат: най-великата реалност, извоювана от Исус Христос на кръста и дадена ни даром – да благодарим и помълчим в благоговение.   Източник: TED.Talks.com

Изкупваме ли благовремието?

03 November 2018 07:00

В предишната статия "Дебнат ли ни опасности в брака?" говорихме  за опасностите, на които е изложен бракът на служителя. Има ли начин да ги заобиколим? Ако съм служител, няма ли начин да не попадна на тези “препъни-камъни” и да съчетавам спокойно и успешно работа, служение и семейство? Всички се надяваме да открием ключа към успех в брака, който да реши всичките ни проблеми и да ни предпази от подобни в бъдеще. Уви, универсален ключ не съществува. Не можем да постигнем успех, без да положим усилия. Във всяка сфера от живота ни трябва да работим усърдно, да бъдем мъдри и внимателни, за да избегнем подводните камъни, да преодолеем трудностите и да постигнем желаните цели. В семейството не е по-различно.    Има обаче един елемент, което е ключов за здравите отношения в брака и семейството. Той не е уникален и специален за тази област на живота ни. Става въпрос за нещо, което инвестираме във всичко, което е важно за нас, ала пропускаме в тези сфери от живота ни, които не ценим толкова много. Това е времето. Когато говорим за семейството, има три области, за които трябва да отделим специално време. В противен случай, малко по малко огънят ще изгасне и ще се чудим какво се е случило с нас, къде се е изгубила обичта и грижата.   Време за децата   Помолете детето ви да нарисува семейството си. Кого ще нарисува? Мама, татко и аз (сестричката или братчето, ако има такива)? От тази рисунка може да разберете много - дали времето, което прекарвате с детето или децата, е достатъчно за тях, дали те са щастливи с вас.  Децата имат огромна нужда от нашето нераздвоено внимание. Често сме толкова ангажирани, че не можем да отделим и 10 минути за тях. А когато се приберем у дома, вече сме твърде уморени. Но нуждата на децата от нас не намалява.  Те изпитват необходимост да говорят за всичко, което ги е развълнувало през изминалия ден, за радостите, страховете, успехите и провалите си. Докато децата са още малки, имаме идеалната възможност да спечелим доверието им, като ги изслушваме и им показваме колко важни са за нас. Децата имат нужда и да се забавляват с родителите си, да играят с тях, да се смеят, а понякога и да плачат. Именно в играта те научават толкова много за живота и отношенията, как да се справят с победите и загубите, но най-вече, колко са ценни и важни за родителите си. Но тийнейджърите имат не по-малко нужда от вниманието на родителите си. В този сезон от живота, когато приятелите са толкова важни за тях, когато, за да порастнат, е нужно да започнат да се отделят и да стават все по-независими, за тях е нужна здравословна среда на доверие и сигурност в семейството. А тя се случва именно, когато знаят, че родителите им са насреща, за да ги изслушат, подкрепят и насърчат.    Един уикенд със семейството, в който заедно пътуваме, спортуваме или просто се забавляваме вкъщи, е прекрасен начин да покажем на всички у дома колко са важни за нас. Половин или един час вечерта, в който да поговорим с децата и още повече - да ги изслушаме, ще им даде послание, че са по-ценни от телевизора, интернет или всяко друго нещо, на което даваме часовете си преди да заспим.   Време за партньора   А как да поддържаме огъня във взаимоотношенията със съпруга или съпругата? Отново, като отделяме време за това. Близостта се изгражда с поддържане на взаимоотношения. А те - с време заедно. Ники и Сила Лий в своята “Книга за брака” казват: “Лишаването на един брак от време, прекарано заедно, е равностойно на лишаване на човек от въздух или на растение от вода”. Колко може да издържите без въздух? Някои растения могат и да оцелеят по-дълго без вода, но в края на краищата пак ще умрат. Същото е и с брака ни. Помните ли първите си срещи? Предполагам, че сте броили часовете и минутите до момента, в който ще се видите отново. А когато сте били заедно, времето сякаш е летяло и не сте искали да се разделяте. Колко много неща е имало, с които да запълните това време заедно и колко пусто сякаш е било времето, когато любимият не е до теб. Времето заедно е било толкова важно. А как е сега? Дали не си се оставил на инерцията, знаейки, че партньорът е до теб, без значение колко усилия ти полагаш за това? Често, в забързаното ежедневие, опитвайки се да посрещнем нуждите на всеки, който поиска това от нас, забравяме да отделим време за най-важния човек до нас, този, с когото сме свързали живота си. Мислим си, че той (или тя) ще разбере, познава ни, няма за какво да се притесняваме. Но всъщност по този начин, малко по малко, се отдалечаваме един от друг. Започнем ли да си говорим единствено за ежедневните задължения, рискуваме един ден да се окаже, че живеем с непознат, с когото ни свързва именно това същото ежедневие. Моят съпруг е най-добрият ми приятел. Аз искам да съм част от живота му и той да е част от моя. За да бъде така, ние имаме нужда от време, в което да разговаряме, да разкриваме отново и отново един на друг душите си. А в забързаното ежедневие е трудно да отделим това време. Затова е нужно да планираме. Един обяд или вечеря сами двамата, един час вечер, няколко часа в седмицата, един ден в месеца, два или три дни в годината, в които да сме съвсем сами, ще ни припомнят защо сме избрали да свържем живота си именно с този мъж или тази жена, ще разпалят топлината и романтиката, ще ни привържат още по-силно един за друг.    Време за Бога   Ако искам да съм интимна със съпруга си, е нужно да отделя време за него. А ако искам да имам близки и интимни взаимоотношения с Бог? Често християните забравят, че близостта с Бог се изгражда именно във времето, прекарано с Него. Нито едно богослужение, служение, работа за Бога или прочетена книга за Него не може да се сравни с времето в молитва и изучаване на Неговото слово. Имаме нужда да останем в присъствието Му, да Му говорим и да Го слушаме, за да можем да опознаем сърцето Му. И колкото повече Го опознаваме, толкова повече се приближаваме и душата ни започва да копнее да Го зарадва. Забелязали ли сте, че когато прекарвате повече време с някой човек, постепенно започвате да приличате на него: започвате да използвате същия език, да харесвате същите неща, да реагирате по един и същ начин на определени събития, ценностната система на двамата става подобна? Ако искам да приличам на Христос, трябва да прекарвам време с Него. Именно времето с Него ще ме научи да съм като Него, ще променя ценностите ми, мислите ми, думите ми, поведението ми. Това е време за мен, време в което Бог извайва характера ми, учи ме на Неговите тайни. Това е време за почивка, в която се отпускам и се наслаждавам на присъствието Му. Във времето на молитва ще науча какви са плановете на Бог за мен, какво Той очаква да свърша или не. Както казва Бил Хайбелс: “Решенията, които променят целия курс на живота ви, обикновено идват от светая светих.” Във времето насаме с Бога се уча да различавам важните от маловажните неща. Тогава няма да запълвам графика си с безсмислени ангажименти, заради които непрестанно бързам и времето все не ми стига.    И така, нужно е да планираме в графика си време за семейството, време за партньора, но преди всичко време, което да прекарваме с Бог. И всъщност това планирано време не е ангажимент, който изморява. Това е време на почивка, възможност, която Бог ни дава да се насладим на най-ценното, което Той ни е дарил - най-близките ни и Себе Си.   

Будни или блудни християни?

01 November 2018 07:00

Преди година търсех будните вярващи в статията ми „В търсене на будните“. Сега е време да запитаме дали са останали будни християни или в църковните общества преобладават блудни християни. Такава мисъл не е приятна. Ние знаем, че блудството, физическо и духовно е грях и строго се осъжда в Библията (Осия 6:10, Галатяни 5:19, 1 Солунци 4:3). И ако физическото лесно го разпознаваме, и сме готови да осъдим всеки, който е съгрешил, то духовното сме склонни да оправдаваме, а и трудно го разпознаваме.   В Библията Бог често се възмущава от Своя народ. Неведнъж нарича възлюбените Си „чада на блудство“, а Израел - „блудница“. В Словото тези думи са пропити от Божия гняв. Можем да усетим и Божията скръб, че някой, създаден като венец на творението и призован да показва превъзходството на Този, Който го призова от „тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9), се осквернява, живеейки не като буден и трезв служител, очакващ Господаря Си да се върне (Лука 12:32-40), а като човек, отдал се на блудство и нечистота (Ефесяни 5:3).   Как можем да различим, че в църковните общества днес има немалко блудни християни? По отношението ни към греха. Много от нас са се превърнали в майстори на оправданието и на компромисите. Научихме се да размиваме границите между правилно и неправилно, позволено и неполезно. Преди няколко години употребата на алкохол сред християните беше тема табу в църквата. Учеха ни, че дори глътка спиртно питие, осквернява християнина. А днес? Наскоро един служител поиска темата на следващото общо младежко събиране да е свързана с християните и алкохола, понеже неговите (а за съжаление и моите) наблюдения са, че това става все по-сериозен проблем.    Днес вече не се питаме дали е позволено и полезно да се употребява алкохол, а се опитваме да определим колко може да „носи“ християнинът.  Помислете и за причините, заради които немалко християни напуснаха църковните общества. Знам, някои от тях са огорчени. Други възмутени. Трети смятат, че в църквите няма добра духовна храна и са пълни с лицемери, изключвайки себе си, разбира се. Мисля, че една от характеристиките на ранната църква, а и на будните християнски общества е, че копнеят да бъдат заедно, за да общуват с Бога. А днес много хора копнеят да бъдат самотни духовни войни.    Библията ни учи да не преставаме да се събираме, още повече, когато виждаме, че „денят наближава“ (Евреи 10:25). Църквата е едно от най-добрите места, където човек може да носи нечии теготи, да отдава почит, да се старае да живее в мир и разбирателство. Църквата е място, където се учим да служим един на друг и да носим отговорност. Но днес е пълно с интернет-християни, със служители, които служат на себе си и не искат да зачитат някой друг. Църковните общества са се превърнали в места, където много хора се черкуват, погъделичквайки духовните си сензори, но не и да се посветят, въпреки недостатъците, несъгласията, лицемерието, или може би точно заради всички тези реални „петна“.   Един от любимите ми автори, Макс Лукадо, разказва интересна история за „Проповедника с лошите новини“ (книгата „Нежни гръмотевици“). Писателят го срещнал в самолет. Седели един до друг и разбрали, че и двамата служат на един Бог. Проповедникът с лошите новини твърдял, че „църквата е изгубена, вързана от Ада и болна по сърце“. Докато били във въздуха, той се представил като евангелизатор, който разбужда църквата, пълна със заспали християни, такива, които не се молят, не обичат околните и не ги е грижа за нищо. По думите му днешната църква е твърде богата, мързелива, разглезена и апатична.   Отговорът на писателя: Напомняне, че „Божията вярност никога не е зависела от верността на Неговите деца“, че Той е верен,  дори когато ние не сме. Уверение, че Бог е по-велик от нашите слабости и че именно те разкриват Неговото величие. Насърчение, че колкото и да са малко будните християни и колкото и да се е увеличил броят на блудните християни, не трябва да се отказваме, не трябва да вдигаме ръце и да се предаваме. Бог не се е отказал и не е вдигнал ръце от нас. Трябва да се доверим, че Този, Който е започнал добро дело в нас, ще го довърши.   Означава ли това, че трябва да продължим да бъдем блудни?   Не, трябва да се събудим и да се отречем от компромисите и греховете си, да се покаем и да се върнем към живота, който Бог ни е призовал да живеем, а именно - да бъдем добро свидетелство. Хората да се възхищават на Него, когато наблюдават нас.   Исус се обръща към Своите последователи, като им напомня, че е важно кое е ценното за тях, кое е съкровището им (Лука 12:34). Тези думи идват веднага, след като Христос е говорил за безпокойството и страховете, снабдяването на нужди и търсенето на Божието царство. После илюстрира темата за сърцето и ценното за нас, заръчва ни да приличаме на хора, които са будни и „чакат Господаря си”.    Не обичаме да чакаме, защото сме нетърпеливи, но за Бог едни от качествата, които са ценни в децата Му, са търпението и постоянството. Да чакаме Бог като бъдем будни и трезвени и не се отклоняваме от тесния път, който Той очерта чрез живота и смъртта Си. Не е лесно, но в това има обещание. Виждаме го в стиха: „Блажени ония слуги, чийто господар ги намери будни, когато си дойде; истина ви казвам, че той ще се препаше, ще ги накара да седнат на трапезата и ще дойде да им прислужи” (Лука 12:37).    Представяте ли си каква огромна чест е някоя високопоставена личност да стане от своето място и да прислужи на обикновени хора като нас? Малко вероятно е някой да се смири толкова много. А Творецът, Господарят на душите ни е обещал да възнагради онези, които са будни и търпеливи, и уповават на Него. И не само това, но Той вече го направи, измивайки нозете на Своите ученици.    Какво ще Му дадем в замяна? Верността си. Да бъдем верни в посвещението си - будни християни, а не блудни. Второто е лесно, докато първото е по-трудно, защото изисква усилия и ни изважда от комфорта да не се различаваме от останалия свят.   Будни или блудни, какви християни сме?  

Как да използваме силата на кръста срещу злините на лукавия?

26 October 2018 08:00

Лошата новина е, че злото живее в човека. Добрата новина е, че в Своята милост Христос е победил лукавия чрез смъртта си на кръста. Сега Той ни предлага своята праведност и ние можем да я приемем чрез вяра. На кръста Христос победи "началствата, властите и силите на тъмнината" (Ефесяни 6:12). Злото вече няма власт над онези, които са облечени с Христовата правда.  Павел съвсем накратко описва за нас тази славна истина във 2 Коринтяни 5:21: "Защото Бог направи за нас грешен Онзи, който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога". Когато приемем Исус Христос, ние се отъждествяваме с Него. На кръста Христос извърши две съществено важни неща. Първо, Той понесе нашите грехове и стана грешен заради нас. Второ, когато ние потърсим прошка за греховете си и се доверим на извършеното от Господ Исус Христос, Той ни вменява Своята собствена праведност. Представете си, че четете книга със заглавие "Животът на Исус Христос". Когато я разтворите, тя описва Неговото съвършенство, чистота, святост и праведност. Това е една възхитителна книга. Сега си представете друга книга със заглавие "Животът на (поставете вашето име)". Тя включва всички ваши грехове, нарушени обещания, предателства или аморални постъпки, или пък дела на непослушание.  Време е да си представите как Христос взима в ръце и двете книги, и маха кориците им. След това взема съдържанието на Неговата книга и я поставя между кориците на книгата, която носи заглавието с вашето име. Вие я отваряте и в нея вече няма грехове и престъпления. Всичко, което ще намерите в нея, е списък положителни качества и добри дела. Книгата е толкова прекрасна, че даже Бог ѝ се възхищава. Ето, това е начинът да се справим с греха и злото в живота си. Положете вашето доверие в завършеното дело на Господ Исус Христос. Той ще извърши останалото! След като чрез вяра сме приели Христовата праведност, сега ние на практика трябва да я приложим в живота си. Ние трябва да вземем решение да живеем близо до Божието слово, като следваме Христовия пример, защото кръстът ни дава силата да сторим това. Ако всеки ден живеем по този начин, злото няма да има място в живота ни. Ще живеем с увереност в Божията любов и Неговите добри мисли за нас. Такова едно сърце няма да се бои от лукавия и злите му планове. Източник: Charizma News

Кой ще отиде в небето заради вас?

25 October 2018 08:00

  В Книгата Деяния на апостолите 20:24, апостол Павел казва, че за него е важно да изпълни мисията си, а именно да разнася вестта за Господ Исус Христос и Неговата благодат, която му е поверена лично от Бога. Обърнете внимание, Павел не казва, че най-важното е да се ожени, да си намери най-високо платената работа, да си изплати къщата или да се пенсионира, а да изпълни поверената му мисия. Ако Христос е умрял на кръста за вас и вашето спасение, а вие пропилеете живота си само в земни неща, това ще бъде огромна загуба. Вие сте на земята, защото Бог има план за живота ви. Част от този план е да разказвате на другите за Него. Някой е казал на самия вас за Христос, нали? Вие познавате Спасителя, защото някой ви е споделил за Него? Помните ли този човек? На кого ще разкажете вие? Ако някой е умрял за вас, няма ли да искате да знаете всичко за този човек. Исус е умрял за всеки човек на земята и очаква онези, които вече са спасени и Го познават, да разказват Благата вест на останалите. В свободното си време хората седят пред телевизорите, пият, забавляват се и животът им преминава, без да научат най-важната вест, която касае тяхната вечност, но трябва някой да им каже. Във 2 Петър 3:9, Библията ни казва, че Господ не желае никой да погине, но желае всеки да дойде до покаяние и затова забавя Своето идване. Ако ние искаме да благодарим на Бога за Неговата жертва, можем да живеем без грях и да показваме любов към околните, но преди всичко да им кажем какво Христос е направил за тях. Ето някои идеи: Припомнете си кога за първи път чухте Благата вест? Кой ви разказа за Христос? Какви бяха първите промени, които започнахте да забелязвате у себе си, след като научихте за жертвата на Господ Исус? Какво ви спира да споделяте благовестието с хората около вас? Ако се затруднявате да говорите свободно, напишете свидетелството си на лист хартия и го научете добре, заедно с няколко стиха от Библията, за да имате готовност да разкажете на някого при първа възможност. Бъдете източници на надежда, молитва и насърчение. Нима не искате на небето да се срещнете с хората, на които сте разказали спасителната вест за Христос? Източник: Charisma News

Когато благодарността е от сърцето

21 October 2018 08:00

Евангелските църкви празнуват ден на благодарността с отрупани трапези, по модела на техните американски приятели, които имат традиция, датираща от живота на първите заселници в Съединените щати и Канада. Идеята е да се благодари на Бога за Неговото благоволение, което се е изразило в плодородие и благоденствие.   Канадците празнуват през октомври, а американците през ноември, а при нас традицията е избрала този неделен ден. Пред амвоните в църквите си ще видим красив "букет" от природни блага, които са дело на щедрата Божия ръка. Вярвам, че докато Му благодарим, наистина осъзнаваме какво върши Той за нас всеки ден, а и през нощта. Представете си само за миг да отдалечи планетата Земя от Слънцето с един микрон или пък да я приближи до него.   Подобни събития  на общо празнуване неизбежно са свързани с притеснения заради негласното съревнование, защото не всички са благословени еднакво. Едни имат повече, а други не толкова. Тогава се сещам за два примера от Новия Завет. И двата са напълно автентични.   При първия Сам Христос се удиви на бедната вдовица, която даде само две лепти, но това беше всичко, което имаше, и затова Господ я похвали и нейната щедрост възрадва сърцето Му. Вторият случай намираме описан в живота на Ранната църква, в книгата Деяния на апостолите, където ни се казва, че нищо не липсваше на вярващите, защото всичко им беше общо (Деяния 4:32-27).   Няма как да не цитираме и примери от Стария Завет, за да затворим кръга. В книгата на пророк Малахия, последната от старозаветния канон, има един драстичен стих, който можете да прочетете с ума, но може да изречете и със сърцето. Ето го: "Донесете всичките десетъци във влагалището, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, тъй щото да не стига място за него" (Малахия 3:10).   Господ гледа на сърце. Той знае помислите на сърцата ни, познава всичките ни намерения. Знае дали благодарността ни извира от сърцето. Ако е така, тогава ще можем от сърце да изречем заедно с друг един пророк незабравимите думи:   "Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си" (Авакум 3:17-18).   Иначе казано, благодарността поражда радост. Благодарността е състояние на душата, която принадлежи на Христос, въпреки обстоятелствата. Затова апостол Павел напомня за всичко да благодарим.   Можем ли да го направим от сърце?   По-долу споделям вдъхновен акростих, дело на Наталия Станчева, който е отлично заключение на тези кратки размишения:   Блажен съм за това, че с благини дарил си ме. Лишения и да е имало, то не задълго е било. Ако назад в годините, във младостта си, върна се,  Горчиви мигове ще видя, сигурно,  но все съм бил грижливо пазен, на топло сгушен в Твоето крило. О, как желая всички да прославят Тебе, Да тръпнат и треперят: и от страх, и от възторг, А същевременно душите им да пеят, Разбрали най-накрая: Ти си, който даваш им простор. На кръст понесъл греховете ми, Обвит си бил във мерзост, без да заслужаваш. Срам и слабост, самота и смърт Ти сетил си, Така че аз от тях завинаги да съм избавен.   Благодарихме ли за Кръста днес?