Християнство

20 януари 2019 07:00

Търновският пастир

В ранното юлско утро Евтимий се събуди с главоболие и тревога, беше спал само няколко часа. Цяла нощ под светлината на малката лоена свещица писа окуражителни и напътствени писма на някои от епископите в църквите в провинцията. Апокалиптични картини ...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

Щрихи от Страдалната седмица

23 April 2019 08:00

Поредната Страдална седмица. В Шри Ланка завърши със сълзи съвсем неочаквано. Христовите последователи, не просто "поклонниците", влезли в църква, за да прославят Спасителя за Неговата смърт и възкресение, обагриха с кръвта си празника, сякаш за да напомнят на света, че тук сме само за малко и просто минаваме за кратко, но няма да останем.   Днес повече отвсякога са актуални знаменателните притчи, казани от Христос в последните Му дни преди кръста. Едва ли случайно ги беше оставил за най-накрая. Убедена съм, че е обратното. Искал е да звучат важно, тържествено. Да бъдат отбелязани и запомнени. Притчата за талантите, различни на брой, дадени на различни слуги, винаги ме е приземявала, когато съм била еуфорична. Разказана е в контекста на една майчина молба. Майката на Яков и Йоан, която ходатайстваше за синовете си. Очевидно те бяха сред талантливите, щом бяха част от приближената тройка от Исусови ученици. Затова тя с основание искаше за тях местата отдясно и отляво на Исус в Царството. Явно беше убедена, че такова царство ще има.   Аз се питам днес кое ме вълнува повече - небесното или земното? Дали съм от тези, които са получили 3 или 1 талант? Дали мога да  оползотворя цели 5, ако случайно ги имам? Дали стискам здраво единствения? Дали не го пазя, след като съм го погребала дълбоко, защото вярата ми недостига? Каква полза от него обаче? И респективно, каква полза от мен самата, ако не си служа с Божия дар?   Какво ще стане, ако имам цели 5 таланта, а използвам само 4, докато петият е заровен, забравен или още не е открит? Дали е възможно това? Възможно ли е Бог да ти е поверил таланти, а ти даже да не осъзнаваш, че разполагаш с тях?    Възможно ли е като хора в плът на земята да се вълнуваме единствено от волята на Отец, а не от нашите собствени желания? Не е ли странно, че в превод думата "талант" касае изключително скъпа златна монета, но на български това обозначава "дарование, способност", дадени от Всевишния? Талантът не е ли Божият начин да покаже Себе Си чрез мен?   Никой не е видял Бога. Така е, ала хиляди очи бяха вперени в Христос, докато висеше на Голгота. Само божествената любов можеше да възкликне: "Прости им, не осъзнават какво вършат." Може ли някой да твърди, че Бог не го обича, докато наблюдава Христос, висящ невинен на кръста? От тогава и до днес безброй души са  "видели" Бога на сън и на яве, не просто на страниците на Словото. Можете да Го съзрете и в усмивката на невинното бебе, в мира, който лъха от умиращата баба и в очите на всяко Божие дете, което живее за Христос всеки ден, на дело, не просто с думи.    Творението Го показва и прославя всеки миг с прелест, която спира дъха и не само в сезона на новия живот.   Моля Го да живее чрез мен, така че поне един Го види. Може и без думи. Носенето на кръста е достатъчно, защото Страдалната седмица е Пътят на Кръста. Цветница не прелива във Великден с безброй радостни възгласи. В центъра е Голгота. Светиите от Шри Ланка, чиято кръв бе пролята, докато празнуваха, вече са в присъствието на Царя.   Да се приготвим! Не знаем нито деня, нито часа, но познаваме Агнеца!  

Плодородната почва

22 April 2019 08:00

В Международния ден на земята си мисля как Бог ни заръча да се грижим за нея. Представям си Го как е създал всичко, сътворил е Адам и Ева, развел ги е из цялата местност, в която ги поставя и когато решава да ги остави малко сами да се радват един на друг и на красотата, която ги заобикаля. Тогава се обръща към тях и усмихнато и спокойно им казва: „Грижете се за всичко. Обработвайте земята и я пазете!“(Битие 2:15) Какво означава да се грижиш за нещо или някого? Да направиш така, че той да се чувства добре в благоприятна или неблагоприятна обстановка.    Много често Исус сравнява човешкото сърце с почва. Нека си спомним притчата за сеяча, например, където Исус показа няколко вида почва. В каменистата почва човекът тотално беше пренебрегнал Божията заповед „обработвай и пази земята“. В почвата с плевели, имаше някакви наченки на обработка, но стопанинът беше мързели по отношение на своето сърце. Сякаш не него ограбваха и нараняваха. В плодородната почва стопанинът постоянно и грижливо се грижеше за своето сърце, като ходеше на служби редовно, където поливаше посятото слово. Четеше своята Библия и подхранваше почвата с необходимите ѝ съставки, хвалеше Бога и ѝ се грижеше по този начин за нея.   Предполагам, че на всеки вярващ се е случвало да се отдалечи от Бог несъзнателно. Ежедневни задачи, надбягване с графика, тичаш да заведеш децата на градина, от там тичаш за работа, там ядеш на крак, защото сроковете те притискат, в края на работния ден тичаш обратно да вземеш децата от градина, после да се завъртиш вкъщи и когато се обърнеш, е станало 12 часа, а ти имаш чувството, че току-що си станал. И изведнъж осъзнаваш, че не си се молил днес (смотоляването „благодаря, че ме събуди, пази ни“ не е молитва, а ритуал, нямащ нищо общо с близко общение между близки приятели или баща – дете), не си чел Словото, не си престоявал просто така в присъствието на Най-великия, за да се насладиш на спокойствието и мира, които е приготвил за теб днес. Не си ходил на служба, защото нямаш сили или „времето е само за разходка, нека покорим онзи връх“. Осъзнаваш, че си охладнял.   Да, знам я мантрата „не ходя на църква, но аз много вярвам в Бога“. Тотална лъжа. Любима лъжа на сатана, за да държи Божиите деца от близко общение с други вярващи, които биха освежили душата му. Хвалението и поклонението биха припомнили сладостта от това да си в Божието присъствие. И аз имах такъв период. И, както притчата, която Исус разказа за онзи господар, който искаше да изтръгне лозето, защото не даваше плод, но слугата му се помоли, като му каза“ „Остави и тази година да разкопани наоколо, да обработя, да се погрижа и ако не е даде плод, тогава я изхвърли и изгори“, така и за мен Бог изпрати да се погрижат.   „Обработването“ на почвата започна с изгарящо желание да пея и слушам единствено и само хваление и поклонение. Измъчвам се физически, когато се налага да слушам светска музика. Другото, което се промени, е ставането доста по-рано от сутрешното ми ставане, за да чета Словото Му. Мисълта, че няма да чета, беше мъчителна. А времето, прекарано в четене, разбиране, осъзнаване, беше прекрасно.   Никой стопанин не хвърля боклуци в земята, която обработва, защото тя няма да му даде добър плод. Ще произрасте боклук, ако изобщо изкара нещо. Никой не хвърля химикали, а ползва най-добрите торове, с които да подхрани земята си. Защо тогава си мислим, че като храним сърцето си с боклуци, това ще ни държи в добра кондиция, близки до Бога и пример за подражание? Защото с какво ще сме по-различни от хората от света, ако сме като тях?   И продължавам да си мисля: излиза, че Международният ден на земята всъщност е ден за почистване на сърцето ми и спазване на хигиена на приемане на правилните източници за облагородяване на моята „почва“, както Бог ми е казал да правя.   

Когато Царят плаче

20 April 2019 08:00

В християнската традиция има много празници. В навечерието сме на поредния. Протестантите обичат да казват, че всеки ден за тях е празник. Остава да ви попитам какво празнувате днес. Питате ли се какво е празнувал Христос? Добре е да си припомним, че Той не дойде, за да обслужва човешките традиции, а да изпълнява Божията воля.    Часът наближаваше и Христос влезе в Ерусалим за пореден път, но само Той знаеше, че ще е последният. Дори учениците Му не подозираха това. Те се надяваха на постове и служби в царството, докато Христос за пореден път в живота Си изпълни Писанието, този път пророкувано от Захария (9:9).   За мен лично първото предизвикателство в този пасаж е свързано с предоставянето на ослицата и нейното малко, които бяха дадени на Христос безусловно от един безименен дарител. В онези тежки времена ослицата и нейното магаренце струваха цяло състояниe - бяха средство за транспорт, за работа, за прехрана. Техният собственик се лиши от добичетата доброволно и предполагаме с радост, защото вероятно първо беше предал себе си на Бога и разчиташе на Неговата милост.    Така че първият въпрос към нас днес е: "Как ще отговорим на Христос, ако ни поиска нещо скъпо за нас? Ще Го попитаме ли защо Му трябва и кога ще си го получим обратно? А ако поиска нещо особено важно за нас? Най-трудно е да дадеш душата си, сърцето си. Винаги можеш да попиташ: Защо не поиска от съседа? Той има много повече от мен, няма и да усети, че му липсва. Проблемът с нас, хората е, че винаги искаме да сме на печалба. Какво щеше да стане, ако и Бог разсъждаваше като нас?   Христос поиска нещо като Владетел на вселената, защото и хората, и животните Му принадлежаха, Той беше техен творец. Той го направи, за да изпълни пророчеството. Едно е ясно, че ако сме свързани с Него, няма да задаваме въпроси, а ще изпълняваме безпрекословно, макар че Бог няма против да Го питаме винаги и по всяко време. Той обаче познава и мислите, и мотивите ни. Следващите участници в тази незабравима сцена са хората, които вървяха преди и след Исус, и поставяха клони и дрехи по пътя Му, така че да мине по килим от палмови клони. Ние сме блажени, защото знаем не само началото, но и края на историята. Ако бяхме там, към коя ли група щяхме да принадлежим?   Във времето на земния живот на Исус, Той имаше открити последователи, имаше ученици, които бяха призовани по име, имаше и тайни симпатизанти, както и отявлени врагове. За съжаление и самите ученици до последния момент не искаха да приемат истината за един смирен Месия. Те очакваха Царя, който ще им осигури мирен и щастлив живот. Затова и викаха "Осанна!", тоест "Спаси ни сега! Омръзнало ни е от гнета на римляните. Искаме си наш Цар и Избавител, така че да живеем в мир."    Какво се оказа? Тези, които слагаха клони и дрехи отзад и отпред, бързаха да го сторят, за да бъдат забелязани от бъдещия цар, защото в най-скоро време сигурно щяха да имат нужда от Неговото благоволение или услуги, или поне така смятаха те. Какво се случи, обаче, когато техните очаквания се провалиха само след 4-5 дни? Защо Го изоставиха? Очевидно техният план се разминаваше с този на Бога, а Божият план включваше кръста. Това определено не беше по вкуса им. Дни по-късно Исус наистина се озова в двореца на Ирод, но като затворник, а не като претендент за престола, както те се надяваха.    Но защо бяха всички тези поклони? Защо изобщо се покланя човек? Сещам се за поне за 3 причини: СТРАХ, ЛИЦЕМЕРИЕ И ИНТЕРЕС. Някои хора от тълпата се покланяха от страх заради вероятността Христос да е следващият Цар, който ще носи меча. Други го правеха от лицемерие, защото пророкът Исус имаше сериозна репутация, а трети вече крояха планове да владеят като наместници на Месията. Остава въпросът: Кой беше дошъл, за да се покланя от любов? Любовта минава през кръста. Няма ли любов, няма кръст. Любовта е свързана с кръста.    Какво да кажем за учениците? Те сложиха дрехите си върху магарето, което Христос яздеше, за да Му бъде по-меко и удобно, а и за да Му спестят миризмата от животното. Вместо тази миризма да се просмука в дрехата на Христос, тя щеше отиде върху наметките на учениците. С други думи те пожертваха своя комфорт и хигиена, за да бъде удобно на Учителя им. Все пак предстоеше влизане в столицата на най-важния празник, където щяха да се срещат с най-различни хора. Учениците обаче помислиха първо за удобството на Учителя си и чак после за себе си.    На последно място ще се спрем на истината, записана от Лука в 19:42. Докато влизаше в Йерусалим за последен път, Исус плака за града с думите: "Ако би знаел днес какво служи за твоя мир?" Защо плака Христос, докато множеството празнуваше? Защото единствено Той знаеше края на историята. Исус обичаше Своя народ, обичаше и великия Ерусалим, чието име означава "град на мир". Какво щеше да послужи за мира на Ерусалим? Кога ще се настани мир в него? Писанието има отговор и за това, с думите на пророк Захария: "Когато погледнат на Онзи, когото прободоха, когато заплачат за Него, както плаче някой за едничкия си син" (12:10). Всичко друг е фалш, всички надежди, възлагани на огромни армии и велики съюзници, дори и в съвременен план, са само човешки.    Кое служи за моя мир? Христос в сърцето. Не само Той да е с мен, но и аз да бъда с Него, да отида, където и да ме отведе. Ако бях там, щах ли да остана под кръста? Щях ли да предложа да бъда бичуван вместо Него или поне да понеса няколко от ударите, макар и не всички?    На Палмова неделя хората се радваха и празнуваха, а Христос плачеше. И днес Христос идва между нас. Знаем ли кое съдейства за нашия мир? Можем ли да кажем: Влез и владей в сърцето ми!. Няма да правя нито повече, нито по-малко, а само това, което Ти искаш от мен. Твоите мисли и планове нека бъдат мои! Дори и страданието е благословение и дар от Бога.   Ако нямаш мир, си далеч от Христос. Не се бойте от огнените изпитания. Празник ще бъде, когато Христос влезе в сърцето и владее там, докато ме заведе в небесното Си Царство. Аз зная в Кого съм поярвал и съм уверен, че Той е силен да опази това, което съм Му поверил - себе си, дома си, служението си. Дори да не отговаря на молитвите ми, пак ще Го обичам и ще Го чакам. Който загуби живота си, ще го намери! Който се насили, ще влезе в Царството! Ако успея да премина земния си живот смирен и кротък като Христос, ако Го следвам, защото Той е единственият ПЪТ, тогава ще наследя царството Му и ще царувам с Него!

Реален ли е Сатана?

19 April 2019 08:00

В своята книга "Писмата на душевадеца" Кл. Ст. Луис ни припомня две от грешките, които допускаме, когато разсъждаваме за личността на дявола. Едната е да му даваме повече власт, отколкото заслужава - с други думи, може да прави, каквото си иска. Втората е да отричаме изцяло неговото съществуване и тогава той отново върши своите зли дела, въпреки човешкото неверие. Съвременните хора днес обикновено си представят дявола, облечен в червено трико, с рога и опашка. Дори и да отричаме неговото съществуване обаче, не можем да отречем делата му: разбити сърца и домове, насилие, войни и разврат. Дори и онези, които отричат реалността на Сатана, трябва да признаят съществуването на сатанизма. В много страни на Запад има сатанински църкви, които растат много по-бързо от християнските. В Библията лукавият е известен с имената "Сатана" и "дявол". Първото име означава "обвинител" и се среща 34 пъти в Писанията. Второто означава "клеветник" и се среща 36 пъти в Новия завет.  Сатана е известен още като "старовременната змия", "дракон" и "лукавия" или "злия". В Йоан 8:42-47 намираме страховито описание на дявола, представено от Самия Исус. Кои са основните неща, които не трябва да забравяме: Сатана има претенции върху всяка неспасена душа. В Йоан 8:44 Исус споменава, че всички негови врагове са чада на лукавия. Сатана е "богът на този свят" (2 Коринтяни 4:4), "князът на този свят" (Йоан 12:31), който владее това покварено поколение (1 Йоан 5:19). Християните живеят в свят, доминиран от сатана. Ние сме войници, които са на вражеска територия, в една окупирана земя. Сатана заслепява човешките умове за Истината. Той е "лъжец и баща на лъжата" (Йоан 8:44). Ето защо човек, който не е приел Светия Дух, не може да разбере Божиите истини (2 Коринтяни 2:14). Сатана иска да грабне и открадне посятото Божие слово от сърцата на онези, които го слушат (Матей 13:1-9). Сатана лъже относно Божиите думи. От Битие глава 3 до днес дяволът се опитва да заблуждава човека относно същността на Божиите думи. Този, които цитираше Библията, за да изкуши Исус (Матей 4:1-11), няма да остави и нас, а ще използва същия похват, за да ни въведе в заблуждение. Дяволът е убиец от самото начало (Йоан 8:44). Сатана е "рикаещ лъв, който търси кого да погълне" (1 Петър 5:8). Онези, които му служат, ни атакуват по физически, емоционален и сексуален начин, за да ни погубят. Техният господар си е поставил за цел да унищожи цялата човешка раса, но преди всичко желае да съсипе децата на Бога. Сатана управлява демоните. Демонските сили са включени в армията на лукавия, за да нападат и воюват срещу Божия народ в опит да го победят и отклонят от Истината.  В своята същност лукавият се противи на Бога във всичко. В Йоан 8 глава четем как религиозните водачи, подбудени от дявола планираха смъртта на Исус. Докато Бог е светлина, сатана е тъмнина. Бог е свят, дяволът е източник на грях и поквара. Бог ни обича, сатана ни мрази. Бог даде Своя Син за нас, сатана би взел душата ви. Бог е наш Баща; дяволът е наш враг. Как да му се противопоставим? Не му давайте място! Сатана е реален, но той е победен. Христос дойде, за да съсипе делата на дявола (1 Йоан 3:8). Когато умря на кръста, Исус победи греха. Когато възкръсна, победи смъртта. Един ден сатана ще бъде хвърлен в огненото и жупелно езеро, за да прекара там вечността (Откровение 20:10). Сатана няма да царува в ада, там той ще носи своето наказание. Съпротивете му се с Божията сила! "Покорявайте се на Бога, съпротивете се на дявола и той ще бяга от вас" (Яков 4:7). В момента, в който сте изкушени, изберете да му се съпротивите и се въоръжете с Божията власт.  Изповядвайте вашата победа в Христос! Нашият Баща ни обещава, че никога няма да допусне изпитание, без да ни даде сила и изходен път, за да издържим (1 Коринтяни 10:13). Когато врагът ви атакува, позовете се на Божието слово и на победата, извоювана от Христос за вас, Носете Божието всеоръжие! Атаките няма да престанат. Очаквайте ги! Помнете, че не сте сами! Бог ви е дал всички необходими оръжия, за да се съпротивите и да излезете победители: "И накрая ви казвам: бъдете силни в Господа и с неговата велика мощ. Носете пълното снаряжение, дадено от Бога, за да можете да устоите на хитрите планове на дявола. Защото ние се борим не срещу човешки същества, а срещу управниците, срещу властите, срещу могъщите владетели на този тъмен век, срещу злите духовни сили в небесните владения. Затова вземете пълното снаряжение, осигурено от Бога, за да сте способни да устоите, когато дойде злият ден, и да продължите да стоите, след като сте направили всичко възможно. Стойте силни! Завържете истината като колан на кръста си и си сложете като броня праведността. Обуйте краката си с готовността да съобщавате Благата вест за мира. И преди всичко вземете вярата като щит, с който ще можете да угасите всички огнени стрели на лукавия. Вземете спасението като шлем, а също и меча, който дава Духът. Този меч е Божието послание. Молете се в Духа по всяко време с всяка молитва и искайте всичко, от което се нуждаете. За да извършите това, винаги бъдете нащрек и никога не преставайте да се молите за всички Божии хора" (Ефесяни 6:10-18). Следващият път, когато дяволът ви напомни вашето минало, припомнете му какво го чака в бъдеще. Източник: CBN News Превод: Петя Зарева  

Защо поех риска да вярвам?

18 April 2019 08:00

На малката планета, населявана от елитни шахматисти, малцина изповядват вяра в Исус Христос. Ако някой разбере, че си от „суеверните“, „плиткоумни идиоти“, сигурно фейсбук профилът ти ще забълва злостни коментари. Най-редовно получавам имейли от непознати хора, които ме поучават колко опасно е да следвам Христос. От съжаление или от погнуса, те просто недоумяват как може вторият в световната ранглиста шахматист за 2017 година, да бъде толкова „слабоумен“. Уверяваха ме, че споделянето на вярата ми ще повлияе на спонсорството, подкрепата и поканите за участие в турнири. Казваха ми, че ако прекарвам време в четене на Библията, молитва и посещение на църква, представянето ми неминуемо ще се влоши. Умоляваха ме да си мълча. Заявиха ми, че когато благодаря на Бога публично, изглеждам нелепо и смешно.   Защо поех тази рискована крачка?   Филипините, където съм израснал, е страна на хора, търсещи Бога. Непрекъснато се споменава за Бога, почти във всякакъв контекст. Всички вярват, че Той съществува, дори и да не са склонни да твърдят нещо повече. Като дете ме учеха, че трябва да съм добър човек, за да ме благослови Бог с храна и работа, които са изключително важни в такава бедна държава. Това обаче ме объркваше, защото сякаш лошите получаваха повече от добрите. Познавах много известни мошеници, които ходеха на църква, кичеха се с религиозни символи, имаха татуировки с Исус или разпятието – и си бяха доста богати.   Повечето популярни вярвания и практики касаеха много по-малко поклонението на Бога, отколкото умилостивяването на божеството на късмета. Според една легенда, ако потъркаш дадена част на някоя статуя, ще бъдеш благословен. Ако извършиш грозно престъпление, можеш да направиш голямо дарение на някой светец или да се влачиш на колене до олтара, молещ за опрощение.   Като дете реших да играя на сигурно: рецитирах правилните думи и от време на време се прекръствах. Нямах обаче никаква осъзната връзка с Бога. Всъщност, най-много се боях, че Той ще ме прати в ада. Дълбоко в себе си, цялото нещо ме се струваше абсолютно безсмислено.   Играя шах от шест-седемгодишна възраст. Отначало за мен това беше просто забавна игра, която можех да спечеля. Годините минаваха и продължавах да печеля. Във Филипините обаче шахматистите не се радват на особена подкрепа. Като цяло, предпочитан е баскетболът. Има много отлични шахматисти в страната ми, но шахът се счита за игра на бедните. Властните, заможни хора, които биха могли да подпомогнат шахматистите да преуспеят в обществото, просто ги игнорираха. Въпреки това продължих да играя и представям страната си в регионални турнири, опитвайки се да припечеля някакви пари. За да станеш елитен шахматист, трябва да инвестираш в развитието си, а аз не можех да си позволя да наема треньор или осигуря сериозна подготовка. Учех се от изрезки от вестници, защото родителите ми нямаха пари да купят истински книги.   Когато станах на 16, изпаднах в депресия. Макар да осъзнавах, че притежавам специален талант да играя шах, не виждах смисъл да го развивам. Дали се трудя упорито или не, никой не го беше грижа. Нямах реална надежда да преследвам кариера на професионален шахматист. От отчаяние спрях да уча и рейтинга ми тръгна надолу. Един ден почувствах внезапен подтик да замина. Бях на 18 и вече бях живял самостоятелно 2 години. Получих предложение да се включа в шахматния отбор на малък американски университет. Реших да го приема и най-малкото, да получа степен като подготовка за бъдещето.   След това се запознах с хората, които щяха да станат мое приемно семейство. Те бяха християни. Започнах да летя до Минесота всеки две седмици. Приемната ми майка Лотис усещаше, че не съм щастлив. След известно време ме запита какво искам да правя с живота си. Отвърнах, че обичам да играя шах, но не мисля, че съм достатъчно талантлив да превърна това в професионална кариера.   „Откъде си сигурен“ – каза тя. „Никога не си имал лукса да се посветиш изцяло на играенето на шах. Винаги си се притеснявал как да спечелиш пари, как да осигуриш следващото си хранене, тревожел си се даже къде ще живееш.“ Лотис ме насърчи да се концентрирам само върху шаха следващите две години – семейството обещаваше да ме подпомага с всичко по силите им. Казаха ми, че ако няма напредък, винаги мога да се върна към учението.   До края на 2014 вече бях напуснал колежа, преместих се да живея в дома на приемното си семейство и започнах своята професионална кариера като шахматист. Най-важното беше, че вече имах лична връзка с Исус Христос. Стана толкова бързо, че се връщам назад във времето и сам се чудя как се случи.   Приемните ми родители бяха посветени християни и бяха наясно, че вярата ми не е зряла като тяхната. Те никога не ме осъдиха за това, но настояваха да живея като член на семейството, спазващ известни правила в дома. Трябваше всяка вечер да си чета Библията и да ги придружавам на църква през уикенда. През първите няколко месеца заспивах по време на всяка служба – не защото ми беше скучно, а понеже бях стресиран от всички промени в живота ми.   Нямах нищо против да ходя на църква и някакси успявах да извлека истинска мъдрост от проповедите. Много се заинтригувах и от Библията, която ми подариха. Когато имах въпроси, питах родителите си и отговорите им винаги бяха простички, но много смислени. Те ме учеха как сам да откривам отговори в Библията и да проверявам чрез нея това, което чувах от другите. Библията беше окончателният авторитет, по-дълбока и по-мъдра от интернет и по-предана от всичките ми приятели.   Не след дълго вече практикувах вярата си по-интензивно. Новото ми семейство нарича християнството „религията на мислещия човек“. Те ме насърчаваха да задавам въпроси, да търся отговори и да се боря с това, което открия. Междувременно наблюдавах как живеят, обръщах внимание как прекарват времето си и харчат парите си. Те работеха много, винаги помагаха на хора в нужда и се стараеха да се опълчват срещу всяка проява на неморалност. Знаех, че искам да имам този живот, на който те се радваха: простичък, изпълнен с доволство и страхопочитание към Бога.   Хората в света на шахмата понякога искат да знаят дали според мен Бог прави така, че да печеля мачовете. Да. И понякога също прави така, че да ги загубя. Той е Богът на шахмата и най-важното, Богът на всичко. Дали печеля или губя, отдавам слава на Него. Разбира се, тежко ми е, когато не получа това, което искам, също както се чувства дете, чийто баща казва „не“. Но дори когато не разбирам Божиите пътища, аз съм уверен, че Той вижда много повече и много по-надалеч от мен.   Вместо да се притеснявам за бъдещето, слагам фокус върху работата, дадена ми от Бога. В този момент това е шахът, и аз го изучавам прилежно и го играя възможно най-добре. Дали ще стана световен шампион някой ден? Само Бог знае със сигурност. Междувременно зная, че Той е щедър и любящ баща, обсипващ ме с повече благословения, отколкото мога да заслужа. Чувствам удовлетворение, като играя мач за мач и се упражнявам да благодаря за ежедневния ми хляб.   Източник: Christianity Today Превод: Наталия Станчева  

За влиянието на една борбена християнка

15 April 2019 08:00

Новият християнски филм "Най-добри врагове" (Best of Enemies) разказва за Ан Атуотър, чернокожа американка, родена и израснала в многолюдно семейство. Бащата е дякон в местната църква, но печели мизерни средства, така че всички деца работят на полето, за да се изхранват. Докато работи за белите фермери, Ан получава храна единствено от задния вход и едва след като белите господари са се нахранили. Така от детска възраст ѝ е втъплявано, че чернокожите са долна категория хора и нуждите на белите винаги са на първо място. През петдесетте години на миналия век младежките години на Ан също минават в условия, които се считат за под прага на бедността. В дома ѝ няма прозорци, но тя споделя, че може и без тях, защото и в стените, и в покрива на дома им има достатъчно дупки. В момент, когато е изправена пред опасността да остане без дом и се обръща за помощ към социалните служби, Ан се среща с Хауърд Фулър и получава възможност да работи за християнската организация, наречена "Операция пробив". Организацията има за цел да помага на хората, живеещи в бедност да преодолеят мизерията, като им дава възможност да се образоват, за да си намерят работа. Постепенно Ан стига до лидерски позиции в организацията. Тя отива от врата на врата в гетото на чернокожите, за да им помага със съвети или идеи, как да си намерят работа, да изхранват семействата си, за да не останат на улицата. Целта на Ан е да научи хората да придобият най-елементарни умения, за да не живеят в мизерия. Ан знае, че бюрокрацията сегрегира и дискриминира чернокожите, и затова влага всичките си усилия, за да създаде система, чрез която чернокожите да имат равен достъп до социални услуги и работа. През 1971 година се разразява скандалът с училищата в Дърам, където все още цари сегрегация на чернокожите. Въпреки Закона за десегрегация на училищата от 1960 година, на практика учениците и студентите редовно стигат до сблъсъци и насилие поради невъзможност да решат проблемите с расизма. Ан Атуотър е представител на местната общност от страна на чернокожите, която трябва да работи съвместно с лидера на "Ку Клукс Клан", К. Елис, за решаване на проблема. От своя страна Елис прави всичко възможно, за да дискриминира чернокожите, не допускайки те да имат равен достъп в областта на образованието и живота на общността. В процеса на общата работа обаче Елис е повлиян от принципите и личностните качества на Ан Атуотър, както и от нейната силна вяра. Впоследствие той споделя: "Ние сме двама души, които са толкова различни, защото сме от двете страни на оградата. Аз съм бял, а тя е чернокожа. Но и двамата искаме децата ни да живеят в свят, в който не цари хаос и насилие. Аз не я познавах и можех само да я мразя. Не можех да си представя, че можем да имаме нещо общо." Докато се принудени да работят заедно, Ан и Елис успяват да открият общото помежду си и за всеобщо учудване в крайна сметка стават приятели. Елис се старае да загърбва своите расистки убеждения и с помощта на Ан прави всичко необходимо, за да работи за доброто на децата и младежите в Дърам. Елис си дава сметка, че чернокожите деца не пречат на белите и че в крайна сметка и едните, и другите имат подобни проблеми, които нямат нищо общо с цвета на кожата им. Посвещението на Ан е толкова силно и категорично, а вярата ѝ е толкова въздействаща, че до края на съвместната им работа, Елис променя своите убеждения и се отказва да бъде водач на расистката организция "Ку Клукс Клан". Атуотър и Елис успешно завършват проекта и в крайна сметка успяват да постигнат много за преодоляване на сегрегацията в училищата в Дърам. Те излизат с предложения към местните власти в училищната управа да има представители и на бели, и на чернокожи ученици и студенти. Предлагат се и промени в уилищните програми, както и извънкласни дейности, които предвиждат дискутиране на проблемите с расизма и насилието, за да бъдат те предотвратени, преди да са възникнали. До края на живота си Ан продължава да работи в помощ на мизерстващите семейства в общността. През 1975 година е избрана за дякониса в своята църква. Тя и К.Елис остават приятели до края на живота си. Източник: Christianity Today Превод: Петя Зарева  

Божият гняв

14 April 2019 08:00

В теориите за спасението често избухва истинска война относно мястото на Божия гняв. От една страна има хора, дори и проповедници, които твърдят, че Бог мрази не само греха, но и грешника, който го върши. Марк Дрискол, бивш пастир на 20 000 Mars Hill Church многократно е правил подобни изказвания. Но дори в по-умерения случай, когато се твърди, че Бог мрази греха, но обича грешника, възникват въпроси.   От друга страна има хора, които въобще отричат Божия гняв, виждайки библейските текстове, които говорят за него като чист антропоморфизъм, и смятайки подобна характеристика недостойна за Бога. Според тях Бог е винаги обичащ и никога не е гневен. Проблемът е в самите хора, които не желаят да се обърнат към Бога и да приемат Неговата любов, не в необходимостта да се намери решение на проблема с гнева. Друг начин да се изрази подобна идея е като се каже, че Божият гняв е свързан с естествените негативни последствия, които самият грях докарва върху своя извършител. Според автори като Дод и Джоел Грийн това е значението на Римляни 1 глава.   Когато се обърнем към ранното християнство, можем да видим, че то доста единодушно и рязко отрича възможността Бог да се гневи. Това твърдение обаче е направено в един много специфичен контекст. Първите вярващи изказват голяма част от своите разбирания през призмата и речника на гръцката философия. Последната на свой ред вижда гнева като pathe т.е. страст. Думата не може да се преведе като емоция, макар че е виждана като противна на разума и винаги се разбира в изцяло отрицателен смисъл.   Следователно колкото по-свободен от страсти е даден човек, толкова по-съвършен е той, а за Бога като напълно съвършен започва да се говори като за „безстрастен“ (apathe – макар че в наши дни думата апатия се използва в доста различен смисъл). Поради тази причина, когато виждат в Библията описания на Бога като гневен, ранните християни приписват това на особен начин на изразяване, наречен „антропоморфизъм“ или по-скоро „антропопатизъм“ (anthrōpopathos) – приписван на човешки характеристики (страсти).   Последното е разбирано като един вид слизане на Бога до човешкото ниво на изразяване (synkatabasis), за да може да бъде разбрано поне в някаква степен това, което Той желае да им каже. Просветените тълкуватели обаче много добре разбират, че един от водещите тълкувателни принципи – характерен едновременно за гръцката (Ксенофан), еврейската (Филон Александрийски) и ранната християнска традиция (Ориген, Йоан Златоуст и др.) – е за Бога да се мисли единствено това, което е „достойно“ (theoprepōs).   Очевидно е, че подобно виждане за гнева изключва възможността той да бъде свързан с Бога. Той е свързван (както и днес) със загуба на самоконтрол, необуздан изблик, помрачаване на разсъдъка, реакция от наранена гордост, жестокост, непостоянство и променливост или лош характер – неща, които наистина са недостойни за Бога.   Разбира се, когато говори антропоморфично за Божия гняв Библията има за цел да стресне и по този начин да коригира грешниците, както твърди напр. Ориген. Но това все още не означава, че зад понятието не стои нищо – все пак самата същност на антропоморфичния език е свързана с идеята за предаване на някаква истинна идея. Както посочва Джеймс Пакър: „Когато Писанието говори за Бога с антропоморфизми, това не означава, че ограниченията и несъвършенствата характерни за нас – грешниците, спадат към качествата на нашия свят Създател; по-скоро естествено е обратното, че те не Му принадлежат."   „Гневът на Бога е съвършенството на Божия характер,“ пише Пинк. Като такъв той е свързан с редица други Божии атрибути.  Във връзка с Неговата святост това е враждебната Му реакция към злото. Във връзка с Неговата справедливост той винаги е безпристрастен.   Гневът е нещо, което хората сами избират за себе си като се отдалечават от Бога (Йоан 3:18-19) и отхвърлят Неговата прошка, милост и любов. Той не е нещо, което Самият Бог желае по отношение на човека. „В крайна сметка всичко, което Бог прави като осъждащо действие….е за да му посочи и да го доведе до пълното осъзнаване на избора, който е направил…. Божието… отношение е върховното право на свобода и то е напълно противоположно на своеволното и безотговорно причиняване на болка, с други думи на жестокостта.“   Накрая Божият гняв е тясно свързан с Божията любов. Той е „колкото израз на личното, емоционално отношение на Триединния Йехова, толкова и проява на Неговата любов към грешниците.“ С други думи, Божият гняв е проява на Божията любов – любов толкова голяма и силна, че отказва да направи какъвто и да е компромис с греха, който деформира и разваля Неговото прекрасно творение и твърдо решена да се справи с Него. Или по думите на Томас МакКол: „Святата любов е „източникът“ на Божия праведен гняв. Гневът не е същностен за Божията природа – Бог би бил Бог и без него. Божият гняв е реакцията на Неговата свята любов към греха.“ (Forsaken: The Trinity and the Cross, and Why It Matters. IVP Academic, 2012).   Тази взаимовръзка и хармония на атрибутите означава, че Божият гняв не може да бъде виждан като източник на някакво противоречие в Бога. Една от често срещаните форми е картината, в която Божият гняв желае наказанието на грешниците, Божията любов и милост желае тяхното спасение, а Христовата смърт на кръста се явява решението на така създалото се противоречие. Божиите атрибути не влизат в противоречие един с друг. Това, което Бог (и дори Божия гняв и святост) желае е справянето с греха, не наказанието на грешника. В този смисъл може да се каже, че дори Божият гняв, виждан в правилна светлина, е причина за надежда, а не за отчаяние. Смисълът не е, че каквото и да правим, накрая всичко ще бъде наред, а че дори гневът на Бога търси как да ни измъкне от ситуацията, в която сме се оказали поради своя бунт. Бог не получава възможност да ни обича, след като ни е изкупил – точно обратното е вярно. Той ни изкупва понеже ни обича. И Той се гневи и мрази греха именно поради Своята любов към нас. Още по-малко пък следва Божият гняв да бъде представян като причина за разделяне на самата Троица – сякаш Бог Отец желае наказанието на грешника, но Исус го обича и жертва живота Си, за да „задоволи“ гнева на Отец. Подобна образност е дълбоко подвеждаща и в същността си дори богохулна.   Казаното не се променя и от факта, че систематичното богословие и християнските изповеди на вярата (виж напр. Уестминстърската изповед) описват Бога като „безстрастен“. Думата, както посочихме, не означава лишен от емоции или чувства. Тя изразява постоянството на Божия характер и действия, които не са зависими и променливи от обстоятелствата и вътрешното разположение на личността, както често се случва с хората. Подобно разбиране оставя достатъчно място, както за емоции в Бога, така и за възможност Той да промени Своя начин на действие в отговор на промяната у хората, с които общува. Последното, разбира се, е много различно, както от промяна на характера, така и от изненада в Бога, Който не може да предвиди подобна промяна в хората или в Себе Си.   Виждан по този начин Божият гняв все още има място в християнското мислене – вкл. в разглеждането на теориите за изкуплението. Правейки това обаче ние трябва да се уверим, че разбираме правилно за какво говорим.

Идоли под прикритие

13 April 2019 08:00

Днес никой не се покланя на златни телета и не строи статуи от дърво, на които да принася жертва, но това не означава, че съвременните вярващи са пощадени от изкушението да служат на идоли. Често пъти идолите са хитро замаскирани от благовидни мотиви. Да се опитаме да открием или разпознаем някои от тях, когато се вгледаме в живота на съвременните християни и църкви. Жан Калвин пише: "Човешката природа е фабрика за идоли. Унищожете един и на негово място веднага се появява друг". Планиране и стратегия. Планирането как да се вършат нещата е страхотно и безспорно всяка църква се нуждае от стратегия или така наречената "визия". Но проблемът е, че такива планове не могат да заменят доверието ни в Бога и Неговата воля за живота ни. Чували ли сте поговорката "Направете карта на бъдещето си с молив, но дайте гумичката на Бога"? Не забравяйте да оставите място за Бога, докато кроите своите планове. За предпочитане Той да е в центъра на всички наши начинания. Умения и дарби. Търсите ли съвършенство? Ако сте така обсебени от усъвършенстване на дарбата си, че не я използвате за Божия слава, вие на практика боготворите уменията си. Не попадайте в този капан. Бог ни е дал всички дарби, за да Му служим за изграждане на Тялото Христово, църквата. Често обаче се изкушаваме да смятаме, че нашите умения могат да заменят Божията свръхестествена работа в живота на хората.   "Колкото повече, толкова по-добре". Западната култура обича да налага мисленето, че "размерът" определя стойността на дадено нещо. С други думи, ако дадено нещо е по-голямо, автоматично означава по-добро. В същото време някои лидери идеализират голямата църква или непременно се стремят да постигнат тази "химера". Размерът не е признак за стойността на църквата. Така или иначе ние трябва да помним, че Бог осигурява растежа и Той прибавя души към Своето царство, като употребява големи и малки (Деяния 2:47).   "Бройки или статистика". Напоследък статистика се прави за какво ли не: доброволци, посещаване на църква, брой на кръщения, дарения и др. По-лошото е, че тези статистики могат да станат толкова важни за християните или църквите, че те да определят "настроението". Статистиката не ти казва колко струваш. Макар и данните да са полезни сами по себе си, прекомерното анализиране не е от полза. Да внимаваме църквите ни да не се превърнат в места, където е по-важна статистиката, отколкото е животът с Бога. Например, вместо да броите броя на кръстените за една година хора, помислете как да измерите  дали щедростта на вашата църква към бедните е променила живота в общността, в която живеете.   "Деноминации и съюзи". Възможно ли е да смятаме, че нашите стратегически партньори (независимо дали са партньорски църкви, деноминацията, лидерите и пр.) са в ролята на наши спасители, когато имаме проблеми или трудности от различен характер? Тъжно е да се каже, но нашата принадлежност към определена църква или деноминация също може да бъде източник на гордост. Християнските съюзи са нещо добро, но не могат да ни спасят. Само Бог го прави. Това касае принадлежността към което и да е вероизповедание. Не то спасява, а Христос.   "Още и още...". Човешката природа е склонна да иска още. Независимо дали се касае за повече служители, финансови средства или ресурси, ние, хората непрекъснато се стремим към повече. Всичко, което имаме е дар от Бога. Нека да го приемаме и оценяваме именно така. Нека бъдем добри настойници. Добре е да помним, че Църквата е притежание на Христос, а не на църковните служители. Направете всичко възможно за Божия слава с това, което ви е дадено, вместо да се фокусирате върху онова, което мислите, че ви липсва.   "Прогрес". Всички търсим равитие и растеж само нагоре. Никой не би се радвал на застой или връщане назад. Някои служители изпитват безпокойство, когато не наблюдават растеж. Ако това е така, тогава не уповаваме на Господа. Напредъкът на църквата не може винаги да се измерва с възходящи показатели на църковно членство (както може би предпочитаме). Бог може да иска да ни преведе през възходи и падения. Добре е да помним, че Бог може би иска да растем духовно в доверие към Него, именно в периода на застой, като признаем, че нашият успех не се дължи на усилията, старанията и дарбите ни, а на Неговата милост (1 Коринтяни 1 26-31).   Източник: Cross Walk  Превод:Петя Зарева

Учим ли се от греховете на миналото?

12 April 2019 08:00

В своето послание до вярващите в Ранната църква, апостол Юда, който е брат на Господ Исус Христос, предупреждава християните да не забравят ярките примери от миналото, за да не повтарят грешките на техните предци. Той споменава 3 случая, описани в Библията, които говорят за непокорство и бунт към Бога, и трябва да бъдат пример за нас. Неверието на древните евреи Бог изведе евреите от Египет с мощна ръка, след чудеса и знамения, в които Той доказа величието Си (Псалм 136:12). Докато ходеха из пустинята, евреите бяха под закрилата и грижата на Бога, който им осигуряваше вода, храна и защита. Въпреки това народът роптаеше много често, обикновено за битови неща, недоволен беше от водачите и искаше да се върне в земята на робството. Докато Мойсей беше на планината с Бога, евреите успяха да убедят Аарон да им направи идол, на който да се покланят. Божият гняв пламна и около три хиляди евреи намериха смъртта си в подножието на планината Синай (Изход 32:28).  Евреите недоволстваха и от манната, предоставената от Бога храна. Чашата преля, когато съгледвачите, които отидоха, за да проверят състоянието на Ханаан, дойдоха с лъжливи сведения и само Халев и Исус Навиев бяха верни на Божието слово (Числа 14:4). Впоследствие само те влязоха в Обещаната земя (Изход 14:29-30, 35). Бог беше верен на обещанията Си през цялото време и изпълни думата си, но неверните хора понесоха пследствията от своите грехове и непокорство. Гордостта на падналите ангели В стих 6 от своето послание апостол Юда ни напомня за ангелите, които загубиха своето място в небето, защото последваха сатана. В своята книга пророк Езекиил  (28 глава) говори за падението на царя на Тир, което е алегорично описание за случилото се с Луцифер, който иска да заеме мястото на Бога. Впоследствие е хвърлен на земята заедно с ангелите, които го последваха. Апостол Юда споменава този случай, за да покаже, че дори и ангелите не са пощадени от наказание, когато са непокорни на Бога и се провалят в спазване на заповедите Му (2 Петър 2:4). Английският автор Клайв Стейпълс Луис пише следното в своята известна книга "Обикновено християнство": "Поради гордост дяволът стана дявол; гордостта е в основата на всички останали пороци. Гордостта е пълен антипод на отношението и ума на Бога." Божието слово ни предупреждава, че Бог мрази горделивите и те трябва да понесат своето наказание (Притчи 16:5). Нека да внимаваме и да се пазим от всяка проява на гордост, защото последиците ще ни струват скъпо. Сексуалните извращения на Содом и Гомор "Както и Содом, Гомор и околните им градове, които, подобно на тях, се предадоха на блудство и изпадваха в противоестествени пороци, са поставени за пример като носят наказанието на вечния огън (Юда 1:7). Градовете Содом и Гомор са се превърнали в нарицателни имена за разврат и сексуални извращения. В Битие глава 19 четем подробно цялата история за унищожението на тези два града. Техните жители имаха избор да се отвърнат от греховете си, но не го направиха и Божият гняв не закъсня. Юда предупреждава християните, за да внимават за поведението си. Ако ангелите не бяха пощадени, то хората няма да имат извинение, след като Бог се е погрижил да им осигури благата вест и спасението. Апостол Павел предупреждава: "Който мисли, че стои, да внимава да не падне. Никакво изпитание не ви е постигнало, освен това, което може да носи човек" (1 Коринтяни 10:12-13). Павел не само предупреждава. Той добавя и Божието обещание за изходен път. Бог в Своята милост се грижи да ни предупреждава за наше добро, така че да не допускаме грешките на хора и небесни същества, които са си навлекли погибел заради бунт и непокорство. Избираме всеки ден. От Божия страна ни е дадено всичко. Източник: CBN News Превод: Петя Зарева      

Молитвата - разговор, без който не можем

12 April 2019 08:00

Не се ли молим - няма живот в нас. Кога дишаме? Когато започнем да се задушаваме ли? Не, медицината ни казва, че човекът прави между 10 и 18 вдишвания само за 1 минута. Ако търсим Бога заради Него Самия, защото Той е най-драгоценният и нищо друго не ни задоволява, обогатява и радва, тогава ще можем да се молим на всяко място. Без определено време и ритуал. Без значение в каква поза се намираме.   Когато душата ни боледува, тогава молитвата е много трудна. Ако аз общувам с Бога, хората ще видят промяната в мен. Ние имаме нужди, проблеми и болести. Исус нямаше, но пак се молеше, защото молитвата е общение, наслаждение в присъствието на Бащата, усещане за Неговата сила, любов и грижа.   За да ни бъде Бог Баща, Той трябва да ни е родил и ние да знаем, че сме Негови деца, но и да приличаме на Него, както децата ни приличат на нас. По какво ще приличаме на Него, след като сме всички различни? По Духа, който е у всички Негови деца.   Бог имаше план за Своя Син Господ Исус Христос и Христос го вършеше с радост. Той има план и за теб, и за мен. Знае какво ми трябва. Знае, че днес трябва да ми даде хляб. Бог мисли за теб и за мен. Той се грижи, Той снабдява, Той защитава. Нищо не може да Го изненада и да Го спре.    Дали моите мисли са Неговите мисли? Дали съм сигурен, че всичко, което Той допуска, е за мое добро и позволено от Него?   Вижте как Бог се грижи за Своя Син - роди се в обор, израсна сред грешни хора, беше заведен в пустинята и изкушаван. Ще гледам ли дали другите деца Негови имат повече неща от мен и могат повече от мен?    Може да съм сам, но ангелите, властите и силите виждат и знаят, чуват моите молитви и аз не се боя да кажа: "Господи, обичам те!" Този, който търси Господа, ще бъде опазен, защото всеки, който се моли, се свързва с Царя на царете.    Имаш ли номера на Бога в списъка ти с контакти? Поставил ли си го на бързо набиране? Най-малкият в Божието царство е по-голям от всички пророци, защото има непрекъснат достъп до Бога и може да изтича при Него, няма значение дали е болен, здрав, щастлив или озадачен.   Отивай и първо Го прослави! Ако Го направиш, значи Го обичаш и си приел волята Му за себе си. Не бързаш да кажеш: "Дай ми!"   Всички страдания, които Христос претърпя, бичуване и смърт, бяха с тази цел - да можем да си говорим с Бога и да намираме наслада в общението с Него по всяко време, без значение кой какво мисли за нас, защото Той е Спасителят на душите ни и Му е драго да разговаря с нас винаги. Достъпът до престола Му винаги е налице!