Християнство

10 февруари 2019 07:00

Евангелието преобразява животи в „затвор на чудесата“

Ел Салвадор е малка държава в Централна Америка (само 6 милиона души), където престъпността е особено висока. Когато обаче евангелието достигне в затворите, където е пълно с осъдени престъпници, то предизвиква промяна, която е трайна и категорична. ...

източник: www.evangelskivestnik.net
Виж повече

 
Свързани новини

„Борба и триумф“ - нов филм за християни олимпийци

15 February 2019 07:00

На всеки четири години светът се вълнува от Олимпийските игри и в продължение на две седмици малки и големи следят с вълнение спортните прояви на техните сънародници, с надеждата за медали и победи. Християнската международна спортна организация "Атлети в действие" е заснела филм за борбата и постиженията на четирима олимпийски медалисти, които са християни. Филмът цели да покаже, как вярата на християните спортисти е изиграла съществена роля за техните успехи. Той носи заглавие "Борба и триумф" и описва живота на Лорин Уилямс, Даниел Диас, Ли Ян и Уилсън Кипсънг. И четиримата са олимпийци, извоювали медали и победи, но първо са преодолели сериозни житейски предизвикателства. Лорин Уилямс е сребърен медалист на 100 метра от Олимпиадата през 2004 година, но в крайна сметка целият отбор е дисквалифициран. На следващата олимпиада, през 2008 година, нейният съотборник не успява да ѝ предаде щафетата, и тимът отново е дисквалифициран. Лорин е уморена и разочарована, като решава да пропусне следващата олимпиада. Междувременно посещава група за изучаване на Библията и животът ѝ драматично се променя. Тя започва да тренира усилено, за да се включи в американския отбор по бобслейд и успява да завоюва сребърен медал на олимпиадата в Сочи през 2014 година. Лорин споделя: "Много е трудно да се подготвяш усилено с надеждата да завоюваш злато, а да трябва да се задоволиш със сребърно отличие. Аз намирам баланса в увереността, че познавам Господа, обичам Го и съм убедена, че Той не желае да се покланям на златния медал, като го превръщам в идол." Бразилският плувец Даниел Диас е участник в параолимпийските игри. Като дете Даниел бил подложен на тормоз и растял с проблеми, защото е роден с малформации на ръцете и на десния крак. Докато наблюдавал параолимпийските игри в Атина, видял, че има възможност да участва като състезател в четири плувни дисциплини и започнал да тренира усилено. Започнал, когато бил на 16 години. Във филма Даниел разказва: "Сякаш чух Бог да ми шепне: Това е твоята дарба. Използвай я, за да разказваш на хората за Мен." През 2008 година той пътувал до Пекин, където се състезавал в Параолимпийските игри и спечелил 9 медала, повече от всички останали състезатели. На следващите параолимпийски игри, през 2012 година в Лондон, Даниел имал честта да развява флага на Бразилия, като спечелил 6 златни медала и постигнал 6 олимпийски рекорда. Даниел споделя: "Сега разбирам защо Бог ме е създал така. Той иска да Му служа и да Го следвам. Всички мои постижения ще избледнеят, но Божията любов към мен никога няма да се промени." Ли Ян е треньор на националния отбор на Китай по бягане с кънки и притежава най-много отличия от всички треньори в този спорт. Тя самата е завоювала 4 олимпийски медала преди да се отдаде на треньорската работа. Докато живеят и работят в Съединените щати, Ли и съпругът ѝ стават християни. По-късно тя приема да ръководи националния отбор на Китай. Ли споделя, че първоначално китайските спортисти не ѝ се доверявали, но тя успяла да ги спечели с увереността, че нейната сила идва директно от Христос. Тя казва: "Исках всички спортисти, които обучавам, да знаят, че съм различна. Аз принадлежа на Бога и ги обичам, защото черпя от Христовата любов." Уилсън Кипсанг е маратонец от Кения, който тича още от малък. Когато завършил училище, Уилсън започнал работа като полицай и по покана на негов приятел, тръгнал на църква и повярвал в Христос. Започнал да участва в маратони, първо в Париж, после във Франкфурт. На олимпиадата в Лондон, през 2012 година Уилсън участвал в националния отбор на Кения и завоювал бронзов медал. Той разказва: "Бог ми е дал толкова много таланти. Той иска не само да ги използвам за Него, но и да ги умножавам." Използвайки своите дарби на предприемач, Уилсън построил хотел, който осигурява работа на 25 души, а с част от печалбата започнал да строи църква и училище за нуждите на вярващите в град Итен.  Уилсън пояснява: "Когато Библията ни казва да търсим добро за другите, ние трябва да дадем всичко от себе си, за да изпълним това поръчение. Когато Господ ни казва да обичаме ближния си, трябва да положим всяко старание и да обичаме, както Христос ни е възлюбил. Това е целта на моя живот." Източник: "Евангелски фокус" Превод: Петя Зарева  

Християнски рапъри печелят най-големия музикален конкурс в Германия

01 February 2019 07:00

Братята от групата O’Bros спечелиха тазгодишното състезание за SPH (spa/punk/heardcore) музикални формации, провело се в Германия, като победиха стотици други групи след концерти на живо в няколко немски града.    Твърди се, че това е най-големият конкурс по рода си в Европа. Двамата млади хип-хоп рапъри Макси (22) и Алекс (21) са посветени християни, съобщава немското списание Pro. Музиката, изпълнявана от Макси и Алекс, има за цел да насърчи други млади християни „да живеят вярата си открито и да се гордеят с нея“. Рап музиката улеснява споделянето на ясни послания, „чрез които може да докосне директно сърцата на слушателите“, споделят в интервю младите изпълнители.    Двамата братя от Мюнхен имат представления на живо, в които се състезават срещу други банди. Участвали са в концерти, организирани в над 70 града. Всички участници са оценявани от професионално жури. Повече от 200 поддръжници на християнската група присъстват на финалния концерт.   Макси и Алекс имат за цел да споделят Исус с онези, които не притежават Библия. Братята християни са споделили, че тяхната вяра в Бога е причината, поради която създават музика. Тяхната вяра определя и текстовете на техните песни, в които се говори за ежедневни неща:    „Светът се нуждае от Исус“, смятат младите музиканти. Целта им е да живеят „ръководен от духа начин на живот, който показва, че са посветени последователи на Исус Христос, и успяват да предадат евангелското послание в съвременната култура“.    На въпроса дали мечтаят ли за професионална кариера в музиката, братята отговарят: „Ако Бог отвори врати, тогава ще минем през тях“.   Източник: Evangelical Focus Превод: Петя Зарева

Да се приготвим като Христова невяста!

23 January 2019 07:00

Уважаеми читатели, за нас е привилегия да споделим с вас интервюто с Лъчезара Йосифова, журналист, общественик и сътрудник на ЕВ, която само преди дни имаше личен празник - рожден ден. Вярваме, че ще бъдете благословени и вдъхновени от онова, което има да сподели за себе си.   Евангелски вестник: Моля те, разкажи ни повече за личния си живот, който много от читателите не познават, макар да те знаят като известна личност и отличен професионалист.   Лъчезара Йосифова: Повярвах в Господ Исус Христос преди 27 години и, както казва Библията, за мен Той стана личен Спасител, Изкупител, Освободител, Изцелител, Снабдител, Най-добър Приятел и Съветник във всяка сфера на живота ми. По професия съм журналист, сега съм ПР на Института за принципи на правото. Работила съм за различни български медии, включително в първия опозиционен вестник „Свободен народ“. Член съм на Съюза на българските журналисти и на Международната федерация на журналистите. Завършила съм журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и съм специализирала в Германия. Сътрудничила съм с колеги германци и швейцарци политически кореспонденти, имам около 1000 срещи и интервюта с интересни личности от различни държави, включително президенти на нации, колеги журналисти, хора от изкуството, бизнеса, спорта и други. Работя и за различни християнски издания. За мен „Евангелски вестник“ е особено ценен. Тук съм публикувала и доста интервюта през последните около 20 години! Да ви се връща доброто в претъпкана мяра, скъпи колеги и читатели!!!    Евангелски вестник: Читателите на ЕВ те познават задочно от твоите нтервюта, с които обогатяваш нашите рубрики. Би ли разказала за другите ти служения?   Лъчезара Йосифова: Имам интервюта и с много християнски служители и мисионери, благовествала сме на стотици хиляди хора чрез светски и християнски медии, както и в лични срещи с хора от близо 25 държави. От 16 години ръководя  международна християнска верига „Приятели“. В нея се молим за близо 1000 християни в разнообразни служения, някои от тях мисионери, които са рискували и рискуват живота си за Евангелието в трудни държави като Северна Корея, Иран, Ирак, Пакистан, Египет, област Кавказ и други. Имаме чудесни свидетелства за Божия слава и наша радост!    Евангелски вестник: Моля те, разкажи ни за твоето поетично творчество!   Лъчезара Йосифова: Имам досега две стихосбирки - „Кладенец в небето“ с художник |Борис Димовски и „Вяра, надежда и любов“ с художник Емануил Бозов. И на двете редактор е Цанко Лалев, носител на нацонални награди за поезия. Благодаря и на художниците, и на редактора от сърце! Подготвила съм третата си стихосбирка „Звездопът“, но за това по-нататък... Имам публикувани стихотворения в Антологията на българската християнска лирика „Небе за земята“, в двуезичния сборник на български и немски език „Преодолени граници“, списание „Благовестител“, във вашия вестник, когато излизаше като печатно издание, във Фейсбук, вестник „Софийски университет“ и други.                Евангелски вестник: Какво е твоето лично послание за читателите за прохождащата 2019 година?   Лъчезара Йосифова: Скъпи читатели, нека имате много сили, здраве, радости, сбъднати мечти по Божията воля! В забързаното ежедневие да не забравяме най-важната задача на последното време, да се приготвим от Христово тяло да станем Христова невяста за най-великата сватба в историята на Вселената, която Библията описва. Преди 2000 години Господ Иисус Христос дойде като изкупителна жертва за нашите грехове, но втория път ще дойде на земята, и това време е много скоро, като Праведният Съдия и Небесният Младоженец.   Евангелски вестник: Кои са любимите ти стихове или библейски пасажи, които те вдъхновяват?   Лъчезара Йосифова: Поздравявам ви с мои любими стихове – Откровение на Йоан 1:12-16 и 19:7-9, както и с „паролата“ на нашата международна християнска верига -  Псалм 91!    Евангелски вестник: Би ли споделила някоя от твоите творби като поздрав за читателите на Евангелски вестник?   Лъчезара Йосифова: С удоволствие. Поздравявам читателите със стихотворението по-долу. То ще бъде публикувано и в книгата на Илия Миланов „Четвъртият мъж“, която предстои да излезе от издателство „Игъл“. Редактор съм на книгата и това стихотворение съм посветила на брат Илия и екип „Благовестие“ - при тях бях за първи път в евангелска църква през юни 1992 г.!      Еделвайсите на вечното време   “Изброява числото на звездите, нарича ги всички по име.” Псалм 147:4   Всеки ден в нас се разбиват вълните на нови и стари, на толкова митове. Слънца-портокали към нас се търкалят, а мене боли ме и нощем, и заран... ИИСУСЕ, колко сляпа съм била! Не звездни куршуми, а с Твоята силна ръка Ти ни сочиш звездите -  еделвайси на вечното време… Ти ни сочиш от Твоето Слово дар небесен да вземем.   Благословение като звезден поток се стича върху косите ви, напоява сърцата ви, искри във очите ви... Добре, че ви имам, приятели! Заедно с мене и вие дочакахте след мигове, лумнали от мисли и спомени, една надежда – като небето огромна е...   От Антология на българска християнска лирика  

Когато мюсюлманин срещне любовта на Христос

23 January 2019 07:00

Фарадж е на 12 години, когато баща му, който е мюсюлманин, напуска дома им в Ню Йорк, като го отвежда в Палестина, за да преоткрие корените си. Но колкото повече се моли и практикува обредите на исляма, толкова повече младият човек се съмнява.    „Ако се молите на Аллах, и не виждате никакъв отговор от него, тогава трябва да си зададете въпроса дали някой слуша или отговаря на тази молитва.“ В стремежа си да познава Аллах, Фарадж расте разочарован и ядосан.  „Много бях ядосан“, разказва той във видео, озаглавено „Пътят до Исус“, „защото ние дойдохме в Израел като семейство, изминавайки толкова път от Америка до Близкия изток, но Бог, който дойдох да опозная, въобще не ми отговаряше.“   Фарадж се запознал със съседите, които живеели на втория етаж в тяхната сграда. Те били евангелски християни. Той ги наблюдавал и забелязал, че те имат радост и мир, докато той нямал нищо? Така изминали 18 месеца в търсене на истината, която Фарадж определя като „криза в търсене на самоличността“. „Бях обучаван да стана добър мюсюлманин, но исляма, който открих, ме шокира,“ казва Фарадж.  „Вместо да намеря Бога на исляма, аз открих Исус.“   Съседите от горния етаж се усмихвали много. Били щастливи. Показвали му любов. Фарадж виждал образа на техния Бог, изписан на лицата им и това го притеснявало. Един ден той започнал да спори с бащата на християнското семейство, който бил сляп. Фарадж го конфронтирал с въпроса: „Защо Исус не те излекува, ако е истински Бог?“ Човекът му обяснил всичко, което Исус е направил за него. Говорили си четири часа. Фаррадж бил заинтригуван, но не бил готов да се откаже от вярата, в която бил възпитаван.   Няколко седмици по-късно семейството го поканило в Макдоналдс, но имало  уловка: първо отивали на църква. Попитали го дали ще дойде ли с тях? Фарадж се съгласил. В църквата наблюдавал как всички щастливи християни издигат ръцете си и прославят Бога, пеейки на някого, когото истински познавали. Той бил шокиран да види, че тези хора са щастливи и наистина живи в Исус. Но тогава в ума му прозвучали тежките предупреждения срещу изоставянето на исляма. Знаел какво го очаква, ако се отрече. Той бил привлечен от светлината, но в душата му имало борба.   Фарадж излязал от църквата и отишъл да се помоли, принасяйки своите ислямски молитви. Не се почувствал никак добре. Той разказва: „Когато опиташ нещо толкова сладко и след това вкусиш нещо толкова горчиво, горчивият вкус става още по-горчив. Така се случи и след тази молитва. В този момент бях толкова ядосан. Завърших молитвите си на колене, със сълзи, които се търкаляха по лицето ми. Изрекох думите: Който и да си, независимо дали си Богът на Корана, аз Те моля да направиш нещо, защото се чувствам изгубен. Опитвам се да си върша работата, а не се получава. Опитвам се да се държа за исляма със зъби и нокти, но без резултат.“ Той продължил молитвата си с думите: „Но ако Исус е истинският Бог, който  прави тези хора щастливи, аз съм готов да повярвам, и да приема истината. Готов съм да Го намеря.“   На следващия ден, Фарадж отишъл, за да говори със слепия християнин от втория етаж. Той се опитал да му каже, че иска да стане християнин, но страхът не му позволявал да  произнесе думата „християнин“. В продължение на 40 минути, той се опитвал, но можел само да произнесе звука „х“. Накрая съседът му казал, че трябва да си тръгне, но ако иска да вземе решение за Христос, трябва да го направи незабавно.   Фарадж събрал цялата си сила, съсредоточил енергията си и изрекъл думите: „Искам да стана християнин“. Два дни по-късно в определеното време, Фаррадж приел Исус в сърцето си и се родил отново. Чувството било неописуемо. „Буквално исках да скоча, да крещя, да крещя от радост“, казва той. „Не исках християните да мислят, че съм луд. Буквално трябваше да сдържам духа си. Бях свободен. Лицето ми се промени напълно. Животът ми се промени.“   Когато родителите му открили истината три години по-късно, те не били никак щастливи. Бащата довел семейството си далеч от „покварения“ Бруклин в родината си, за да върне сина си към корените в исляма. Вместо това, синът му станал „неверник“ и „богопротивник“. В онази част от света, където убийствата на честта са обичайно явление за онези членове от семейството, които се отричат от исляма, реакцията на бащата била сдържана. Той просто се отрекъл от сина си.   Фарадж изгубил семейството си, приятелите си и културната си идентичност. Останал на улицата. „Никак не е лесно, защото ако беше лесно, досега всички мюсюлмани щяха да са приели Исус и тогава целият свят щеше да е различен“, пояснява Фарадж. „Това, което мога да кажа със сигурност, е, че този процес си струва битката. Семейството ми се отрече от мен, моите хора и култура ми обърнаха гръб. Загубих всичко, което познавах и обичах. Ако нямах истински Спасител, щях да си загубя ума или щях да се самоубия."   Но Фарадж имал мощен Спасител, който щял да се погрижи за него чрез Своя народ, църквата. Днес, Фарадж ръководи служение, което има за цел да насърчава мюсюлманите, които се борят като него.   „Има Един, който ми дава сила,“ казва той.   Източник: CBN News Превод: Петя Зарева  

Търновският пастир

20 January 2019 07:00

В ранното юлско утро Евтимий се събуди с главоболие и тревога, беше спал само няколко часа. Цяла нощ под светлината на малката лоена свещица писа окуражителни и напътствени писма на някои от епископите в църквите в провинцията. Апокалиптични картини му се явяваха вече и насън, и наяве. Турците ревяха пред стените на града вече трети месец и заплашваха, че ако защитниците не предадат града доброволно, всичко живо ще премине под турския ятаган. Патриархът не беше ял от три дена и едва стоеше на краката си. Избелялото му расо се беше протрило отпред на колената от постоянната молитва:  „Боже, ако е възможно, направи чудо, за да ни отмине тази чаша, но не както ние искаме, а нека да бъде според Твоята воля! Давай сила в ръцете на бранниците и сломявай духа на нечестивите агаряни! Спаси народа български!“    Въпреки многодневния пост и бдение, които бяха изтощили тялото му, Евтимий беше успял да запази живия блясък в очите си и това окуражаваше всички, с които разговаряше. Царят му беше предложил да се евакуира заедно с някои от най-верните телохранители от свитата си, ала той отказа с думите: „Моето място е при моето стадо!“    Пастирът се оттегли в килията си в усамотение и молитва. Всичко вече беше предрешено. Евтимий знаеше, че това не е краят на неговия народ. Той си припомняше писанията за мъките и страданията на евреите в Египет и Вавилон. От историческите летописи в Константинополската библиотека знаеше, че всяка велика и силна империя и всеки добре укрепен град и крепост дължат своята здравина само на Божието благоволение. „Ако Господ не пази града, напразно бдят стражите“ - мислеше си Патриархът.    На другата сутрин 17 юли лето Господне 1393 Търновският Владика знаеше, че градът е обречен. Бог му беше пратил видение в сън за бъдещите зловещи векове под сянката на тъмната власт на агаряните. Пастирското сърце на Евтимий се късаше и скърбеше, когато гледаше на площада посивелите и изтощени защитници на града, когато виждаше обезумелия поглед на майките с невръстни дечица. Като верен пастир, той беше там: при своя народ, при ранените бойци, даващ последна утеха на умиращите. В църквата всеки ден изричаше насърчителни слова: „Братя и сестри, да не отслабва вярата ви! И в робство Господ вашият Бог няма да ви изостави! Ще дойде време и Господ ще избави народа си! Поробителят може да ви отнеме всичко, но не може да ви отнеме вярата в Спасителя на душите ви. Където и да ви изпратят поробителите, не забравяйте за вярата, учете децата си на Божието слово. Ако някой ви говори за друго благовестие, различно от това, което сте получили, анатема да бъде!“    Градът вече беше паднал. В църквата се бяха събрали повечето от градските първенци и духовници. Турците безчинстваха и грабеха. Патриархът събра някои от по-знатните градски хора и излезе да преговаря с победителите. Турският паша Сюлейман Челеби гледаше презрително скромната аудиенция начело с духовника.    -    Ти победи - започна тихо Патриархът, - Бог така пожела. Вземи каквото ти е угодно, но в името на Господа пощади живота на народа! Убий мене, аз съм отговорен за съпротивата, която ти оказвахме три месеца.    Сюлейман се изсмя презрително, един от неговите съветници му прошепна нещо на ухото. Устните му се разтегнаха в тънка лукава усмивка.  -    Така да бъде, нека да видят всички колко е благороден Сюлейман Челеби. До два сахатя време да ми съберат всичкото злато на града в черквата и всички люде с царска кръв да ми се представят заедно със семействата си. Ако намеря на друго място и една монета злато, всички ще ви изгоря – яростно изрева Сюлейман. - А този - посочи той към Евтимий, - го водете на площада и пригответе дръвника.    „Краят настъпи“ - помисли си пастирът и протегна напред врата си на дървения пън, на който беше полегнал. Чуваше воплите и плача на събралите се на площада хора от паството. „Господи, не им го зачитай за грях, те не знаят какво правят!“ - помоли се аскетът с думите на своя Господ и зачака смъртта си. Стори му се, че чака прекалено дълго, зачуди се какво става. Тишината беше смущаваща, това място никога не бе познавало такова безмълвие, дали пък вече не беше свършило - не бе усетил никаква болка, нито страдание, нищо.    Патриархът отвори очи. Погледна и видя хората на площада застинали в изумление. Евтимий се обърна и го видя – Ангелът държеше ръцете на палача, а той самият беше плувнал в пот и побелял като бяло платно за риза. После политна назад и се строполи като мъртъв. Турците се засуетиха, но не посмяха да направят нищо на Евтимий, затова той бавно се запъти към църквата „Възнесение Господне“, следван от тълпата миряни.   В това време турците бяха избили хората с благородническо потекло. Сюлейман беше разпоредил да ги съсекат там, в черквата „Свети Георги“ и да я запалят, за да не може никога да се възроди повече българското царство. На другия ден излезе заповед да заточат Патриарха някъде на юг, а народа на Търново - на север и изток. Евтимий вдигна ръка за последен благослов и тръгна, воден от турския ескорт.    -    На кого ни оставяш, отче? - викаха и плачеха хората. -    На Господа ви оставям - извика Патриархът, - на Исуса Христа, на Бога Отца и на Духа Светаго!    Направи кръст над множеството и тръгна. Сърцето му се късаше за поробеното му стадо, а сълзите мокреха брадата му. „Боже, изпрати работници на нивата си - молеше се пастирът - избърши тези сълзи! Изпрати учители и просветители! Не позволявай на народа да приеме чуждата вяра! Амин!“   Дали Господ отговори на тези молитви? Историята го доказва. Ако можете, разходете се в Търново днес и повървете в стъпките на Патриарх Евтимий. Ако сте далеч от древната ни столица, в сърцето си се опитайте да си представите тези героични времена. Благословен на бъде Бог, който никога не забравя народа ни, нито ще ни изостави, ако уповаваме на Него!   

Берлинчанин на годината е мисионер сред бездомните

16 January 2019 07:00

С приза „Берлинчанин на годината“ бе удостоен един християнски служител от така наречената "Мисия на железопътните гари" в Германия („Banhofs Mission”).    Местният вестник Berliner Morgen Poust  публикува материал, който описва социалният работник Дитер Пул като „лобист за бездомните“, в "най-добрия смисъл на понятието лобист“.     Дитер ръководи „Мисията на жп гарата" на Евангелската църква в жп гара „Зоопарк“ в центъра на Берлин. Малкият му офис без прозорци се намира под железопътната платформа.   Дитер Пул е включен в това служение от 10 години. Той и неговите колеги помагат на около 600 души всеки ден, като предлагат храна, подслон и съвети на хората без дом. В Берлин има около 8 000 души, които са бездомни. Журито на приза "Берлинчанин на годината" аргументира своето решение с пояснението, че Дитер Пул е успял да постави на общественото внимание дебат, който до момента е тема "табу", а именно "положението на бедомните". Именно неговите усилия и способността му да комуникира, е мотивирала политици, бизнесмени, журналисти и художници да се включат в работата на Мисията на железопътната гара.   Самият Дитер е мотивиран от посланието на Библията. Той цитира стиха: "Търсете благосъстоянието на града и се молете на Господ за него" (Еремия 29:7). Този стих е мисионерското мото на Berlin City Mission от нейното основаване през 1877 година. Това е евангелската организация, към която принадлежи "Мисията на жп гарата".   "Ние се уповаваме на Бога, когото опознаваме чрез Исус Христос. Опитваме се да гледаме на хората през очите на Христос и да изграждаме  взаимоотношения от гледна точка на библейските истини. Съзнавайки нашата отговорност пред Бога, ние се стараем да използваме нашите ресурси и продължаваме да прилагаме уменията си непрекъснато", пише на уебсайта на мисията. "Християнската вяра ни насърчава да мислим и да действаме отвъд границите на възможното".   Мисията на жп гарата е известна още и като "Църквата на гарата". Тяхната цел е да служат на "всеки човек, без значение от неговата житейска ситуация, мироглед или религия". Всеки човек "е еднакво ценен и има достойнство".   В Германия има повече от 100 "мисии на жп гарите", които обединяват повече от 2 000 служители и доброволци в помощ на бездомните.   Източник: вестник "Евангелски фокус" Превод: Петя Зарева  

​Шестима затворници са избягали в Гърция

11 January 2019 11:20

Шест задържани лица са успели да избягат рано тази сутрин от гръцката служба за конвоиране, съобщава "Елефтерос типос".

Животът започва в края на вашата комфортна зона

11 January 2019 07:00

Днес е Световен ден на благодарността. Днес ви приканвам да благодарим на Бога за онези Негови деца, които са оставили комфорта на дома си, за да служат сред с хора с различен език и култура, често пъти с риск за живота си, за да покажат Христос на дело и в действителност.   Една от тях е Ейми Беатрис Кармайкъл (16 декември 1867 – 18 януари 1951), протестантски християнски мисионер в Индия, която открива сиропиталище и основава мисия в Дохнавур. Тя служи в Индия в продължение на 55 години, без да напуска страната и написва десетки книги за мисионерската работа там. Автор е на множество фрази, които са известни със своята дълбочина и проникновеност. „Може да даваш без да обичаш, но не може да обичаш, без да даваш", "Животът започва в края на вашата комфортна зона", "Нашият неприятел е по-наясно от нас, че духовните ни възможности зависят от нашето покорство на Бога."   Като дете, Ейми желае да има сини очи, а не кафяви, и често се моли Исус да промени цвета на очите ѝ, дори е разочарована, когато молитвата ѝ остава без отговор. Вече възрастна обаче, тя осъзнава, че кафявият цвят на очите вероятно ѝ е помогнал, когато решава да прекара живота си, служейки като мисионер в Индия.   В Белфаст, семейството на Ейми Кармайкъл основава евангелската църква „Добре дошли“ в средата на 1880. Кармайкъл започва неделен сутрешен клас за момичетата с „Шаловете“ наречени така, защото са твърде бедни, за да си купят шапки. Библейските уроци се провеждат в църковната зала на „Розмари Стрийт“. Тази мисия нараства многократно и в един момент вече се нуждае от зала, която да събере 500 души.   По-късно Ейми получава призив да работи сред момичетата, които работят в дъскорезниците в Манчестър през 1889 година. В сърцето ѝ назрява желание за мисионерска работа, въпреки че в много отношения тя е малко вероятен кандидат, тъй като страда от невралгия. Това е заболяване на нервите, което често я принуждава да лежи в леглото за седмици наред. По време на Конвенцията Кезуик от 1887 година, Ейми слуша проповед на Хъдсън Тейлър, основател на Китайската вътрешна мисия. Той говори за мисионерския живот, и скоро след това тя е напълно убедена в призванието си да се посвети на мисионерска работа.    Ейми заминава за Индия през 1896 година и нейното забележително служение включва работа с момичета и млади жени, много от които са спасени от  принудителна проституция. В хиндуистките храмове „работят“ предимно млади момичета, посветени на боговете, които обикновено са принудени да проституират, за да печелят пари за свещениците.   Самата Ейми Кармайкъл се облича в индийски дрехи, боядисва кожата на лицето си с тъмно кафе, за да бъде като индийците и често пътува на дълги разстояния по горещите, прашни пътища на Индия, за да спаси дори и само едно дете от страдание.  Докато служи в Индия, Ейми получава писмо от млада дама, която желае да служи като мисионер. Тя пита Ейми: Какво представлява мисионерският живот? Ейми отговаря простичко: „Мисионерският живот е просто шанс да умреш.“   До 1913 година, Братството на Дохнавур вече служи на 130 момичета. През 1918 години, Ейми основава Дом за млади момчета, родени от бивши храмови проститутки. Междувременно, в 1916 години Кармайкъл формира протестантска общност, наречена „Сестри на съвместния живот.“   През 1931 година Ейми Кармайкъл пада много лошо и остава на легло за последните две десетилетия от живота си. Въпреки това, тя не спира да вдъхновява със своите творби. Ейми публикува 16 допълнителни книги, като допълва и обогатява творби, които вече е написала.      Ейми умира в Индия на 83 години, като предварително заявява, че не желае на гроба ѝ да бъде поставян камък. Вместо това, децата, за които се е грижила, построяват фонтан  с надпис  „Амма“, което означава "майка" на тамилски език. Когато питат децата какво ги е привлякло, за да отидат при Ейми, всичко те са отговорили еднозначно „Нейната любов“.   Примерът на Ейми като мисионер вдъхновява други млади посветени християни, между които Джим Елиът и съпругата му Елизабет Елиът, да последват подобно призвание. Един от любимите изрази на Ейми е: „Безопасно е да се доверите на Бога да изпълни желанието, което Той Сам влага в сърцето ви.“   

Хейли Бийбър с искрено послание до днешните младежи

09 January 2019 07:00

Хейли Болдуин Бийбър е дъщеря на известния християнски актьор и продуцент Стивън Болдуин, и съвсем отскоро - съпруга на популярния изпълнител Джъстин Бийбър. Сигурно не е лесно да си известна личност, която непрекъснато е в обектива на обществения интерес и всяка твоя крачка се следи, за да бъде оповествена. По-долу споделяме посланието на Хейли, която споделя за себе си:    "Израснала съм в църква и според мен е важно да имаш лична връзка с Бога. Не всеки е достатъчно смел, за да изповяда в кой Бог вярва, но аз зная Кой ме вдъхновява. Зная, че Бог ме е поставил тук, за да говоря за Него и да не се боя да Го изповядвам.   В началото на 2019 година искам да бъда по-искрена. Искам да бъда по-открита относно нещата, с които се боря. Искам хората да знаят, че подобно на всички млади хора, и аз съм уязвима. Аз съм на 22 години и истината е, че без значение колко удивителен може да е животът отвън, аз се боря в много области от моето всекидневие.   Аз съм несигурна. Аз съм крехка. Аз съм лесно ранима, Имам своите страхове, Имам съмнения. Имам тревожност. Натъжавам се. Ядосвам се.   Имам повече дни, отколкото мога да преброя, в които изпитвам несигурност, особено ако сравнявам себе си с онези, които са по-добри от мен. Склонна съм да сравнявам външния си вид. Чувствам, че не съм достатъчно добра в много неща. Липсват ми толкова много неща и наистина се боря да бъда уверена в това, което съм. Постоянно чувствам, сякаш не съм достатъчно добра. Всеки един ден е битка на увереност за мен. Не пиша това, за да ме съжаляват, но просто да споделя, че аз съм човек като всички други. Аз съм млада жена и отскоро съпруга, която в момента научава коя е и наистина е много трудно.   Трудно е да откриеш кой си, но това, което е още по-трудно, е, непрекъснато да се сравняваш с другите. Има дни, в които съм просто съкрушена заради това, ако се сравнявам с другите. Би било невероятно, ако други млади момичета и жени могат да го признаят в себе си. Време е да започнем да се подкрепяме и издигаме едни други, вместо да се критикуваме и осъждаме. ВСИЧКИ имаме недостатъци и това никога няма да се промени.   Това, което знам е, че Бог ни е създал отделни личности с конкретна причина. Всеки има своята собствена красота. Всики сме уникални личности с наша собствена история. Бог има конкретен план и цел за всеки човек. Той ни е създал такива, каквито сме и Той не прави грешки!   Тази година ще направя всичко възможно да бъда себе си и да съм уверена в това, което съм, според както Господ ме е сътворил. Вярвам, че всичко, което ми е дал, е достатъчно и съм Му благодарна, че съм обичана. Вярвам същото и за всеки един от вас. Бог ви обича и има план за живота ви!"   Източник: Faith Wire  Превод: Петя Зарева

Бивша мюсюлманка води хиляди до Христос

08 January 2019 07:00

Като млада жена в мюсюлманска страна, Анахита Парсан е безсилна и незначителна. Единствената ѝ надежда е, че един ден може да си намери добър съпруг и тя се омъжва. Но съпругът ѝ умира внезапно при злополука. С надежда отново да намери закрила в брака, тя се омъжва повторно, но попада в капан. Вторият ѝ съпруг я пребива до смърт и тя редовно е жертва на насилие.   Парсан признава, че съпругът ѝ я пребива с лопата и я оставя безжизнена  със синини и порязвания по цялото тяло. В крайна сметка се опитва да се самоубие с хапчета, защото не може да издържа на ужаса, но очевидно Бог има друг план за живота ѝ и тя оцелява.   Дъщеря ѝ Роксана  разказва: "Тя се стремеше да оцелее заради нас. Просто се опитваше да оцелее, за да направи по-добър живота за нас, нейните деца. И може би това е нещо, което Бог е заложил в нея, за да издържи на непоносимото насилие, на което беше подложена."   През 1984 година Парсан, нейният съпруг и децата ѝ бягат от Иран в Турция през планините, но в крайна сметка се озовават в турски затвор. Впоследствие успяват да отидат в Дания, където Анахита се спасява от ужаса на съпруга насилник и чува Евангелието за първи път. След това се мести в Швеция, където тя и двете ѝ деца влизат в църква. Анахита приема с отворено сърце поканата за спасение и става християнка, която посвещава живота си да свидетелства за Христос на хора, които подобно на нея не са имали надежда.   Днес Анахита е в служение, чрез което е довела повече от 1 500 мюсюлмани до Христос. Освен че свидетелства, тя води обучение в няколко църкви, за да помогне на европейските християни резултатно да свидетелства на мюсюлманите. Според нея има стотици мюсюлмани, които са гладни за "Бог, който ги обича" и те идват на църква всяка неделя, с надежда да Го открият.   Парсан обаче смята, че от друга страна мюсюлманската имиграция може да превърне Швеция в дом за опасни екстремисти. Анахита свидетелства, че редовно получава смъртни заплахи. Тя живее със съзнанието, че всеки ден може да бъде убита, макар че Швеция  "е свободна страна, но и опасна в същото време заради множеството емигранти мюсюлмани, които ненавиждат християните."   Анахита Парсан е описала историята на своя живот в книгата Stranger No More, в която разказва, че в живота ѝ без Христос не е виждала смисъл и е водила безнадеждно съществувание в Иран. Днес обаче Анахита Парсан е наясно, че във всичкото страдание, което е преживяла, Бог е имал план и я е обичал. Той я е пазил от самото начало, макар че тя не Го е познавала. Когато размишлява върху живота си днес, Анахита е убедена, че планът на Бога винаги успява.   Източник: CBN News Превод: Петя Зарева