Култура

11 февруари 2019 15:33

Вирджиния Улф от първо лице

Последната записка е датирана 4 дни преди смъртта ѝ, след която оставя труд от 26 тома, писани на ръка. Писателката използва дневника си, за да сподели своите ежедневни занимания и откровените си размисли за хората, живота и Вселената...

източник: epicenter.bg
Виж повече

 
Свързани новини

10 февруари 1837 г. Умира Пушкин

10 February 2019 07:30

На 10 февруари 1837 г. великият руски поет Александър Пушкин загива на дуел. Когато Александър С. Пушкин се оженил за Наталия Гончарова, семейството станало много известно в императорския двор. Жена му заради красотата и изящните си маниери, а поетът – заради ума и таланта си. Но Александър и Наталия били недолюбвани и зад гърба им разпространявали отровни сплетни. Наталия предизвиквала злоба и завист, а Пушкин ненавиждали заради ужасния му сприхав характер и заради това, че искал да се представи за богат, а не бил такъв. Заради агресивното му самолюбие и някои от стихотворенията му влиятелни хора го мразели и раздували недоброжелателността към него. Пушкин се дразнел и често търсел случай да си изкара на някого своето негодувание. На 4 ноември 1836 г. поетът получил три екземпляра от анонимно послание, което го вкарвало в списъка на рогоносците и намеквало, че жена му е ухажвана от поручик барон Дантес, красив чужденец, приет на руска служба и осиновен от холандския посланик, барон Хакерен. Пушкин отдавна забелязал тези ухажвания и писмото само наляло масло в огъня той да предприеме действие. Пушкин призовал Дантес на дуел, който приел предизвикателството, но чрез Хакерен поискал отсрочка от 15 дни. В това време Пушкин научил, че Дантес направил предложение на сестрата на жена си Екатерина Н. Гончарова и отменил дуела. Сватбата се състояла на 10 януари 1837 г. Приятелите на Пушкин се успокоили и сметнали, че скандалът е приключил. Но вече като роднина Пушкин се отнасял с презрение към Дантес, който продължил да се среща с Наталия Гончарова, а и Хекерен усилено плетял интриги срещу него. Сплетните вместо да затихнат, се разраствали все повече. Изкаран от търпение, Пушкин изпратил на Хакерен оскърбително писмо, на което той отговорил с покана за дуел от името на Дантес. Дуелът бил проведен на 27 януари, в пет часа вечерта, на Черната река, със секунданти секретарят на френското посолство от страна на Дантес и лицейски приятел на Пушкин. Първи стрелял Дантес и смъртоносно ранил Пушкин в дясната страна на корема. Пушкин паднал, но след това се подпрял на ръка и извикал Дантес до линията, прицелил се, стрелял и извикал, като видял, че противникът му паднал. След трагедията Пушкин изпратил на императора писмо с молба за прошка на секунданта си, изповядал се, благословил децата си, помолил да не отмъщават за него, простил се с приятелите и книгите си и в страшни мъки починал в три часа следобед на 28 януари 1837 г. (по нов стил 10 февруари). Тялото му е опято в придворната църква, след което А. И. Тургенев откарал тялото му за погребване в Светогорския манастир, близо до Михайловское. Руската интелигенция била шокирана от неочакваната смърт на големия поет. Дори в чужбина, в Германия и Франция, вестниците няколко дни пишели подробности за трагичната кончина на големия руски писател. От този момент са засилил интересът на Запада към руската литература, припомня издателство Распер. >>> Я помню чудное мгновенье: Передо мной явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. В томленьях грусти безнадежной, В тревогах шумной суеты, Звучал мне долго голос нежный, И снились милые черты. Шли годы. Бурь порыв мятежный Рассеял прежние мечты, И я забыл твой голос нежный, Твои небесные черты. В глуши, во мраке заточенья Тянулись тихо дни мои Без божества, без вдохновенья, Без слез, без жизни, без любви. Душе настало пробужденье: И вот опять явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. И сердце бьется в упоенье, И для него воскресли вновь И божество, и вдохновенье, И жизнь, и слезы, и любовь.

Роден е Борис Пастернак

09 February 2019 23:03

Пастернак е роден в Москва на 10 февруари (29 януари стар стил) 1890 г. Родителите му са известният художник Леонид Пастернак, евреин, приел православието и преподавател в Московското художествено училище, и Роза Кауфман, популярна пианистка. Пастернак израства в космополитна атмосфера, домът на баща му е посещаван от Сергей Рахманинов, Райнер Мария Рилке, Лев Толстой. Вдъхновен от своя съсед Александър Скрябин, Пастернак решава да стане композитор и постъпва в Московската консерватория. През 1

9 февруари 1881 г. Умира Достоевски

09 February 2019 07:30

На 9 февруари 1881 г. в Санкт Петербург умира Фьодор Достоевски. Той е погребан в Тихвинското гробище близо до Александро-Невската лавра. Не е известен броят на хората, отишли да изпратят великия писател в последния му път, но според някои източници скърбящите били повече от 50 000. На надгробния му камък е гравиран цитат от Евангелие от Йоан 12:24: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.“ Фьодор Достоевски е един от най-великите романисти от Златния век на руската литература и един от най-влиятелните личности на 19-ти век. Известен с талантливото си повествование и с дълбоките си проникновени мисли, той е считан от много хора за духовен водач и учител. Като един от най-значимите изследователи на човешката психика в литературата, Достоевски вярвал в безкрайната сила на човешката душа, винаги тържествуваща над насилието и собственото ѝ падение. „Хората, хората – те са най-важното. Те са по-ценни от парите". Големият руски класик заема почетно място и в съкровищницата на световната литература, а неговият роман „Братя Карамазови" е сред стоте най-велики книги на всички времена. На 22 декември 1849 г. в последния момент е отменена екзекуцията на руския писател Фьодор Достоевски. До този момент той е прекарал осем месеца като следствен в Петропавловската крепост по обвинение за действия срещу държавата. Екзекуцията е насрочена за 22 декември на Семьоновския площад. Според резолюция на император Николай I той е осъден като „държавен престъпник”. В последния момент обаче екзекуцията е заменена с годишна каторга и заточение в Сибир, лишаване от всякакви права и разжалване в най-нисък военен чин-редник. Самият Достоевски пише в писмо до брат си: „Там ни прочетоха смъртна присъда на всички, дадоха ни кръста да го целунем, прекършиха шпагите над главите ни и ни докараха с предсмъртната бяла риза. После изправиха трима до стълба за изпълнение на присъдата. Бях шести поред, извикваха ни по трима, следователно трябваше да съм във втората тройка и ми оставаше да живея не повече от минута... Накрая барабаните удариха отбой, върнаха обратно вързаните за стълбовете и ни прочетоха, че Негово Императорско Величество ни дарява живота. После се прочетоха истинските присъди”. През 1854 г. Достоевски вече е свободен и пратен да служи като редник в Седми сибирски батальон. Три години по-късно получава право да публикува отново. Чак през 1875 г. от него е снет и полицейският надзор.

Всичко непубликувано от Дж. Д. Селинджър се подготвя за печат

03 February 2019 12:53

Синът на Джеръм Дейвид Селинджър за пръв път потвърди, че покойният автор на „Спасителят в ръжта“ е създал значително по обем, невиждано досега творчество, и че той и вдовицата на баща му „работят толкова бързо, колкото е възможно“, за да го подготвят за публикуване. Селинджър почина през 2010 г., като остави след себе си малко, но перфектно оформено наследство от публикувани творби, към което не е добавял нищо след разказа „Hapworth 16, 1924“, излязал в „Ню Йоркър“ през 1965 г. В продължение на години се разпространяват слухове, че създателят на един от въздействащите литературни герои на ХХ век, Холдън Колфийлд, продължава да пише и през следващите десетилетия, които прекарва в село Корниш, Ню Хемпшир, далеч от общественото внимание. В ексклузивно интервю за „Гардиън“ неговият син Мат Селинджър разкри и потвърди окончателно, че баща му наистина не е спирал да пише – и всичко, което е написал, ще бъде публикувано. Мат Селинджър разказва, че баща му „беше пълен с идеи и мисли… докато караше колата си, понякога спираше, за да си запише нещо и се смееше на себе си – понякога ми прочиташе по нещо, друг път не — и до всеки стол имаше бележник“. Мат Селинджър, актьор и продуцент, отхвърли твърденията, появили се през 2013 г. за пет нови книги на баща му, включително един кратък разказ за Холдън Колфийлд и един на базата на краткия брак на баща му със Силвия, нацистки колаборатор. Тези репортажи бяха базирани на документален филм за автора, към който неговите най-близки роднини нямаха официален принос; Мат описа слуховете като „пълни глупости“, и „нямащи никакво отношение към реалността… всеки, който изобщо познава баща ми, ще намери за истерично забавна идеята, че би написал книга за краткия си първи брак. Тя е далеч от всякаква правдоподобност“. Когато Селинджър среща Хемингуей в Париж Мат Селинджър не разкрива подробности за разказите, въпреки че изглежда вероятно в тях отново да присъства семейството Глас, чиито членове често се появяват в публикуваната кратка проза на Селинджър. Той обяснява, че в по-късните работи на баща му „няма линейна еволюция“, като казва, че „става ясно, че той иска да играе различна игра“. Започнаха снимките на байопика за Дж. Д. Селинджър Мат и вдовицата на Селинджър, Колин О’Нийл, с която съвместно отговарят за литературното наследство на писателя, твърдят, че работят по материала, който все още не е готов за публикуване, от 2011 г. насам. „Той искаше да съберем всичко заедно – и поради обема на работата, той знаеше, че това ще отнеме много време. Баща ми писа 50 години, без да публикува, така че това е много материал. Забавянето не е поради нежелание или опит за предпазване: когато сме готови, ще го споделим. Това ще отнеме години – признава Мат Селинджър, въпреки че се надява да са по-малко от десетилетие. – Не дължим никому извинения, но вашите читатели трябва да знаят, че работим толкова бързо, колкото можем… а чувстам натиск да свърша тази работа, какъвто той не е изпитвал.“ Невижданите писания, казва Мат Селинджър, „определено ще разочароват хората, за които баща ми не го беше грижа, но не и истинските читатели… Мисля, че ще бъдат изключително добре приети от тях и те ще ги докоснат така, както всеки читател се надява, когато разтвори книга“. „Баща ми сподели, че всичко, което иска да каже, е в неговата проза, и повярвайте ми – то е там. Мисля, че когато повечето от творчеството му бъде публикувано, то ще покрива всичко, което вълнува читателите. Моята работа е да помогна това да се случи по-скоро”, казва той. Мат Селинджър работи и по предотвратяване публикациите на някои ранни разкази на баща си, за които самият той е казвал, че е нечестно да бъдат публикувани. „Представете си, че имате палто, което харесвате и някой влезе у вас и го открадне. Ето така се чувствам”, каза писателят пред „Ню Йорк таймс“ през 1974 г., след излизането на два тома с ранни разкази. Мат Селинджър ги описва като „младежки упражнения, част от развитието му като творец”. В България те бяха издадени от „Бард“. „Това не ми е приятно – казва синът на Селинджър за блокирането на публикациите. – Но го правя, защото баща ми би го направил, от любов към него и за да защитя работата и книгите му.“ "Площад Славейков"

Четири пиеси на Брехт

01 February 2019 13:28

„Към потомците“, четири пиеси, Бертолт Брехт, ИК Жанет 45, 2018 г., превод Константин Илиев, оформление Люба Халева

Истинска история за изгубване и намиране през Холокоста взе приза "Коста" за най-добра книга на годината

31 January 2019 13:16

"Скроеното момиче" на оксфордския професор Барт ван Ес бе, разказваща за мъчителната история на Лиен де Йонг, бе определена като сензационна и увлекателна, хвърляща светлина върху някои от най-наболелите въпроси на нашето време

Здравка Евтимова: Децата в Америка може би ще се изплашат от моя разказ

28 January 2019 11:10

Здравка Евтимова е искала да бъде лекар, но се е страхувала от кръв. Именно кръвта обаче, я прави известна чак в Америка. “Кръв от къртица“, разказът, който влезе в учебниците по литература в САЩ, редом с творби на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт, приковава вниманието на оценяващата комисията "със своя непреклонен хуманизъм". Но Евтимова не крие любовта си само и единствено към България и българския език и споделя, че не

Българска писателка ще се изучава в часовете по литература в САЩ

23 January 2019 22:00

Разказ на българската писателка Здравка Евтимова ще се изучава в осми клас в някои американски училища. Става дума за разказа "Кръв на картица", включен във сборника със заглавие "Кръв".    Подобно на учебниците по литераратура за пети и пести клас от новите учебни програми в България, американските ученици не учат хронологично литературни периоди, а по-скоро по теми.    Сред останалите автори, включени в учебника са световноизветсни имена като Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Джийн Дейвис Окимото и Стивън Крейн. Евтимова е публикувана в 30 страни по света и е един от най-четените модерни български автори. Публикуваме целият разказ на Евтимова:  КРЪВ ОТ КЪРТИЦА В моя магазин идват малко клиенти. Обикновено учители, които търсят комплект опитни животни за часовете по биология. Продавам жаби, насекоми, гущерчета. Скоро ще се откажа, не мога да покривам загубите. Ала така съм свикнала с тази стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Един ден в магазинчето влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Не ме погледна. Сигурно не идеше да купи нещо, просто ѝ бе прилошало на улицата. Заклати се, щеше да падне, ако не бях хванала ръката ѝ. – Имате ли къртици? – изведнъж запита непознатата. Очите ѝ приблясваха като стара разкъсана паяжина с малко паяче в средата – зеницата. – Къртици ли? – спрях. Трябваше да ѝ кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът ѝ пареше в моите очи. – Нямам – казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана. – Ей, стойте! – викнах. – Може да имам къртици. Тя спря. Погледна ме. – Кръвта на къртицата лекувала – прошепна жената. – Трябва да изпиеш три капки. Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите ѝ. – Поне болката за малко спирала... – прошушна тя, после гласът ѝ угасна. – Вие ли сте болна? - попитах. – Синът ми. Ръцете ѝ, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да ѝ дам нещо – поне чаша вода. Раменете ѝ бяха тесни и се губеха в тъмносивото палто. – Искате ли вода? – Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите ѝ затрепери. – Нищо, нищо – разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и тръгна към вратата. – Ще ви дам кръв от къртица! – креснах. Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше. Блъснах вратата да не се вижда какво правя. Порязах китката си с малкото ножче, което държах в чекмеджето при кутиите с рибарска стръв. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко – сякаш на дъното бяха паднали две-три глогинки. Излязох от задната стая, забързах към нея. – Ето ви – казах. – Тази кръв е от къртица! Тя се взря в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Въобще не посегна към шишенцето. Насила го блъснах в ръцете ѝ. – От къртица е! От къртица е! Опипа шишенцето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си чанта. – Не. Не ща – казах аз. Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и закрета към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да ѝ дам вода, преди да си отиде. Ала усещах, че не ѝ трябвам, никой не ѝ беше необходим. Есента продължаваше да засипва града с мъгливите си дни. Скоро трябваше да закрия магазина. Беше мразовито, хората бързаха край витрината. Нямах купувачи в тоя студ. Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Заплака. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите ѝ навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка. – Той ходи – изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка. Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голям сак. Усетих, че се е стегнала, че малките ѝ пръсти са твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла – дребна и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен. – Имате ли кръв от къртица? – запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. – Нямам. Никога не съм продавала къртици тук. – Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! – хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я. – Три капки! Иначе ще я загубя! Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха като мравки към дъното. После той остави на масата пари. На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца. – Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряскаха, блъскаха се. Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката. {cbrelatedarticle count="2" /} Здравка ЕвтимовабългаркаСАЩучилищалитература

Отиде си поетесата Мери Оливър

18 January 2019 13:31

"Трудно е да живееш като поет, но това е най-добрият начин да живееш, ако изобщо държиш да имаш живот", казваше носителката на "Пулицър"

13 януари 1898 г. Аз обвинявам

13 January 2019 07:29

На 13 януари 1898 г. Емил Зола публикува под заглавие „Аз обвинявам" своето открито писмо във вестник "Орор", което е адресирано до президента на Франция Феликс Фор по делото "Драйфус". Писмото е в защита на офицера Алфред Драйфус, осъден на доживотен затвор на 22 декември 1894 г. по обвинение, че е продал военна тайна на Германия. "Драйфус" е съдебен процес срещу френския генералщабен офицер Алфред Драйфус (1859-1935 г.), евреин по произход, обвинен в шпионаж в полза на Германия. Осъден е през декември 1894 г. на доживотна каторга. Чрез писмото си Емил Зола заклеймява висши държавни и политически лица, замесени в аферата "Драйфус". Под натиска на общественото мнение Алфред. Драйфус е помилван през 1899 г., през 1906 г. е реабилитиран. Писмото на Зола предизвиква бурни реакции във Франция и чужбина. Авторът обвинява правителството в антисемитизъм и беззаконие. Той посочва съдебни грешки, липса на доказателства и необективно поведение на съда. Според писателя човекът, който трябва да е на мястото на Драйфус е майор Естерхази. Зола хвърля обвинения и към много други френски военни. В резултат на писмото на 23 февруари 1898 г. Зола е обвинен в клевета. За да избегне затвор, той заминава за Англия. Връща се във Франция през юни 1899 г. Емил Зола е френски писател, роден през 1840 г. Той е сред видните представители на натурализма. Бил е номиниран за Нобелова награда за литература през първите 2 издания на отличието – 1901 и 1902 г. На български са преведи книгите му „Терез Ракен“, „Нана“, „Жерминал“, „Човекът-звяр“ и др. Умира през 1902 г.