България

17 юли 2019 07:30

17 юли 1393 г. Османците превземат Търново

На 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада турците превземат българската столица Търново. Градът бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица и Момина крепост. Царевец и Трапезица поради своите природни дадености са два труднодостъпни хълма, а допъл...

източник: m.fakti.bg
Виж повече

 
Свързани новини

17 август 986 г. Самуил разгромява ромеите при Траянови врата

17 August 2019 07:30

На 17 август 986 г. Самуил разгромява византийците в битката при Траянови врата. Византийският император Василий ІІ претърпява най-голямото поражение в походите си за покоряване на България. Значителна част от армията му е унищожена, а той едва успява да се спаси. Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил. В замяна на своето подчинение Арон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си с Ана, сестрата на Василий II. Вместо сестра си императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата, настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях. Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се отправя към Сердика (дн. София). Целта му е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония. По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки Сердика, Василий II я обкръжава и изгражда силно укрепен лагер. Василий ІІ заварва в крепостта едва около 4500 бранители, тъй като Самуил е на поход с войски в Тесалия (Средна Гърция). Това привидно облекчава задачата му, но го принуждава да бърза преди Самуил да се е завърнал. Войските на Самуил с изключително бърз марш пристигат в Софийското поле и се установяват под Витоша в района на днешното село Бистрица в укрепен лагер. Оттам извършват внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж. Така вместо ромейците да изтощят с глад обсадените, те самите започват да гладуват. Обсадата се проточва 20 дни. Византийският император се насочва обратно към Филипопол пак през прохода Траянови врата. Самуил не тръгва да го преследва по петите, а прилага „успоредно преследване” от Бистрица през Долни и Горни Пасарел южно от Лозенска планина, за да навлезе в Ихтиманското поле преди византийските войски и да им подготви засадата. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.

15 август 718 г. Хан Тервел спасява Цариград

15 August 2019 07:31

15 август 718 г. арабите свалят обсадата на Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие. Древните хронисти признават решаващата помощ на българската войска под ръководството на хан Тервел. Обсадата на Константинопол през 718 г. е вторият мащабен поход на арабите след 674 г. да завладеят столицата на Византия. По онова време, само 95 години от възникването на исляма, арабските територии се простират на три континента - Азия, Африка и Европа. Покорени са бившите византийски провинции Сирия, Палестина, Египет и Северна Африка. В началото на 8 в. е покорено и Вестготското кралство в Испания. Арабите вече реално застрашават Европа чрез втори клин, като превземат ромейската столица Константинопол. Така през есента на 717 г. огромна арабска армия потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. При това положение новият владетел Лъв III Исавър изпраща пратеници при българския хан Тервел с молба за помощ. Наследникът на Аспарух проявява забележителна държавническа далновидност. Изминали са едва 36 години от основаването на българската държава, през които Византия води непрекъснати войни против младата България. Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и тази заплаха е много по-страшна от Византия. Поради това той приема молбата на Константинопол за помощ. Хан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград. Още в началото на военните действия българите разгромяват 4000 арабски отряд, командван лично от арабския предводител Маслама ибн Абдел - Малис. Впоследствие по заповед на Маслама арабите отсам Босфора изграждат два отбранителни вала - един срещу Константинопол и един западно срещу българите, с което да осигурят тила на 20 000 армия. Валовете обаче не спасяват тази 20-хилядна армия от българските войски. Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад. През пролетта на 718 г. хан Тервел нанася на арабите поредното поражение. Сухопътната армия на Маслама е разгромена. На 15 август 718 г. арабите вдигат обсадата и се оттеглят от Константинопол. Флотът е настигнат от морски бури и до Сирия достигат само пет кораба.

2 август 1903 г. Илинденско – Преображенското въстание

02 August 2019 07:29

Въстанието избухва на 20 юли (2 август) 1903 г. в Битолски революционен окръг и на 6 август (17 август) 1903 г. в Одринско. В българската история, това е въстанието за освобождение на Македония и Одринска Тракия, останали след Освобождението на България съгласно Берлинския договор (1878 г.) в пределите на Османската империя. По своя характер и цели, то е продължение на българската националнодемократична революция от време на Възраждането. В началото на ХХ в. обстановката на Балканите е изключително нестабилна, а това ескалира обществените настроения и нагласи. Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довежда до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашават организацията от нови провали. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Гоце Делчев, Даме Груев и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на 1903 г. Макар и несъгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се му подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегическо, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не могат да бъдат ефективни. Всичко това е направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден), откъдето идва и неговото име. Най-напред избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни, всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии) са обхванати от бунтове и се присъединяват към Битоля. Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.На 6 август (Преображение) избухва въстание и в Одринско. Много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол се присъединяват. Силата на бунтът, дори достига до обявяването на Странджанската република (просъществува 26 дни). Започват и обществено-политически действия - в освободените селища се установява нова власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но избухва преди тази дата. Едни от най-ожесточените сражения са в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски има и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред опасността, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България. Причините за неуспеха на въстанието са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно значение. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

31 юли 1877 г. Бойното кръщение на Опълчението ни

31 July 2019 07:31

31 юли 1877 година – Руско - турската война е в разгара си. На тази дата край Стара Загора се състои първият голям сблъсък между двете воюващи армии, изходът от който до голяма степен предопределя последвалото развитие на военните действия. Нещо повече – в онзи зноен юлски ден, около 3500 българи в състава на Българското опълчение, с командир легендарния руски генерал Николай Столетов, за пръв път влизат в бой за свободата на родината си. Готови, както те самите твърдят, да жертват себе си до последната капка кръв, пише сайтът "Българска история". Нека обаче започнем с предистория. Според плана на руския военен министър Дмитрий Милютин, подписал заповедта за създаването на Българското опълчение и изготвил цялостната стратегия за подготовката и воденето на военните действия, след форсирането на река Дунав на 27 юни 1877г, освободителните войски се разделят на 3 отряда: Западен отряд – 35000 войници, Източен отряд – 80000 войници и Преден отряд – едва 12000 бойци (командир генерал Йосиф Гурко), в който е включен състава на Българското опълчение. Предният отряд започва убедително войната – успява да превземе важни градове по пътя си към Балкана. На 7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България. По този начин, пътят за настъпление към широките полета на Тракия е открит. Османското командване, шокирано от действията на освободителната войска, заповядва прехвърлянето от Албания в Южна България на огромната армия на Сюлейман паша – френски възпитаник и професор по литература в Сорбоната, гениален поет, който по-късно ще извърши същинско военно престъпление, подлагайки на истински геноцид българското население в Южна България. Тук трябва да споменем, че „авангардните отряди“ на войската на Сюлейман са съставени от черкези и албански башибозук, които след пристигането си на българска земя са придружавани и от част от местното мюсюлманско население. Според различните източници общата численост на османските сили, започнали настъплението към Стара Загора в навечерието на битката, е между 20000 и 27000 войници от редовната армия и между 1200 и 2000 башибозуци. Придвижването на тази войскова част на север е съпроводено от насилие над българското население, като това не е случайно. Както по-късно самият Сюлейман ще потвърди в показанията си по време на делото, водено срещу него от турския съд, той заповядва да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина. Първите сведения за кланетата на българи в селата южно от Стара Загора започват да пристигат към средата на месец юли: „На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села.Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”. Важно е да отбележим, че ден преди това – 11 юли (23 юли нов стил), командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 24 юли Петко Р. Славейков приветства освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и в условията на изключителна тържественост, пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен. Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства възрожденският старозагорски деец и учител Атанас Илиев. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора. Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище в Стара Загора: “На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град…“. В навечерието на сражението в града са разположени 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4км под формата на дъга на около 1,5км южно от Стара Загора. Армията на Сюлейман паша — 41 табора, с многобройна артилерия, в своя поход от Търново – Сеймен на север, към Балкана, пренощува на около седем километра южно от града. Сутринта на 31 юли продължава пътя си в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започва с топовни гърмежи и пушечни изстрели около 7 часа. Опълченците отговарят с няколко залпа. По шосето от Сименовград пристигат все повече и повече османски табори. Около 10 часа генерал Столетов изпраща съобщение до полковник де Прерадович, в което му заявява, че му поверява защитата на града, изпращайки му подкрепление от 2 оръдия и Казанският драгунски полк. Към това време вече всички опълченски дружини са на позиция южно от града. Към обяд, когато положението е почти неудържимо, всички резерви са влезли в боя. На помощ повече не може да се разчита. При това положение, тилът на защитниците е осигурен от множество граждани, които съвсем скоро се прехвърлят на самата бойна линия, докопвайки се до пушките на убитите и ранените. Героизмът на тези хора е толкова голям, че по нищо не се различава от този на опълченците. С напредването на времето, боят се разгорещява все повече и повече и докато опълченските дружини се топят като пролетен сняг, от юг прииждат нови и нови турски сили. Въпреки това, нито един опълченец не помисля за отстъпление. Един от най-критичните моменти настъпва, когато османците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина. Подполковник Калитин, командир на 3-та дружина, успява да поведе войниците. Врагът не очаква подобно настъпление, като положението временно е спасено. В същото време командирът на 3-а рота, щаб-капитан Попов, макар и ранен, повежда своята войскова част, която дава значителен отпор. Битката е влязла в етап на обрат – има сведения, че няколко души успяват да обърнат в бягство цели османски роти. В 13 часа, след пладне, Сюлейман паша хвърля всичките си налични сили срещу отбранителните позиции, които, виждайки заплахата от обкръжение и постигнали целта си да задържат огромната армия, започват отстъпление. Моментът е изключително драматичен и отстъплението не трябвало да закъснява, за да имат време опълченците да се прегрупират и да заемат позиции на Шипченския проход, неизпреварени от частите на Сюлейман паша. Врагът правилно осъзнава, че моментът е подходящ за по-сериозно настъпление и атакува – най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с легендарния си командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с 1-ва опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите части от Старозагорския отряд и да дадат възможност на населението на града и десетките хиляди бежанци от Тракия за бягство на север. С навлизането си в Стара Загора войниците на Сюлейман паша избиват 14 500 българи от града и селата южно от града, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция. Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град. В боевете за защитата на Стара Загора, Самарското знаме и Българското опълчение получават своето бойно кръщение. След разформироването на Предния отряд, ген.Гурко издава прощална заповед, в която се казва: „…Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, задето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.” След героичната Битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник, освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, където заемат отбранителни позиции. Тази битка е особено епична поради факта, че само за един ден под Самарското знаме падат петима знаменосци и командващия трета дружина подп. Калитин. Знамето е спасено в ръкопашен бой от опълченеца Никола Карчев.

На Бузлуджа отбелязаха 151-годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

20 July 2019 16:30

Активисти от Национално дружество "Традиция" направиха мащабна възстановка на последните боеве на четниците

20 юли 1903 г. Илинденско – Преображенското въстание

20 July 2019 07:32

Въстанието избухва на 20 юли 1903 г. в Битолски революционен окръг и на 6 август 1903 г. в Одринско. В българската история, това е въстанието за освобождение на Македония и Одринска Тракия, останали след Освобождението на България съгласно Берлинския договор (1878 г.) в пределите на Османската империя. По своя характер и цели, то е продължение на българската националнодемократична революция от време на Възраждането. В началото на ХХ в. обстановката на Балканите е изключително нестабилна, а това ескалира обществените настроения и нагласи. Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довежда до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашават организацията от нови провали. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Гоце Делчев, Даме Груев и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на 1903 г. Макар и несъгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се му подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегическо, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не могат да бъдат ефективни. Всичко това е направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден), откъдето идва и неговото име. Най-напред избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни, всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии) са обхванати от бунтове и се присъединяват към Битоля. Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.На 6 август (Преображение) избухва въстание и в Одринско. Много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол се присъединяват. Силата на бунтът, дори достига до обявяването на Странджанската република (просъществува 26 дни). Започват и обществено-политически действия - в освободените селища се установява нова власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но избухва преди тази дата. Едни от най-ожесточените сражения са в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски има и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред опасността, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България. Причините за неуспеха на въстанието са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно значение. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

15 юли 1895 г. Стефан Стамболов е съсечен в центъра на София

15 July 2019 07:31

Убийството на Стефан Стамболов е атентат, извършен на 15 юли (3 юли стар стил) 1895 г. в София. Няколко дни по-късно умира една от знаковите фигури на Царство България. Нападението е извършено с негласната подкрепа на правителството на Народната партия и на княз Фердинанд I от група проруски ориентирани българи, начело с Наум Тюфекчиев, извършили няколко терористични акта през предходните години. Самото убийство е извършено вечерта на 15 юли. Към 19:50 часа Стамболов излиза от Юнион клуб и се качва на файтон, заедно със своя приятел и политически съратник Димитър Петков и с личния си телохранител Гунчо. Файтонджията Мирчо Ацов е замесен в заговора и специално изчаква пред клуба. Малко след потеглянето пред файтона се появяват Боне Георгиев и Халю, а малко след това и Талю, като Георгиев стреля по файтона, а Халю изважда ятаган и бързо се насочва към него. Файтонджията спира файтона, а полицаите, разположени пред Юнион клуб, бързо се отдалечават от мястото. Стамболов скача от файтона, след което Мирчо Ацов потегля, откарвайки Димитър Петков и телохранителя в съседната улица „Стефан Караджа“. Стамболов побягва по „Раковска“ обратно към Юнион клуб, но Халю го настига. Когато прави опит да стреля по нападателя си, той посича ръката му, след което го събаря на земята и заедно с другите нападатели започват да го удрят по главата, тъй като знаят, че Стамболов обикновено излиза с предпазна ризница под дрехите си. Когато Гунчо и Димитър Петков се връщат на „Раковска“ нападателите се разбягват. Гунчо започва да гони Халю, като го ранява с пистолета си във врата, но е задържан от двама полицаи, които помагат на атентатора да избяга. Халю и Талю побягват по улиците на югоизток и изчезват в Перловец, а Боне Георгиев се оттегля с файтона на Мирчо Ацов. Междувременно Димитър Петков откарва Стамболов с файтон в дома му. Цялото лице на Стамболов е насечено, двете му ръце са почти напълно отсечени, а дясното му око е извадено. Въпреки това той е в съзнание и обвинява за атентата Халю, Наум Тюфекчиев и княз Фердинанд. Раните са тежки, а състоянието му допълнително се влошава от диабета. След леко подобрение на 16 юли, Стефан Стамболов умира в 3:35 часа на 18 юли 1895 г. В периода 1887-1894 г. Стефан Стамболов е министър-председател на България, като извежда страната от тежка конституционна криза, утвърждавайки новия княз Фердинанд. Управлението му е съпътствано от множество опити за насилствена смяна на властта, организирани от различни групи, свързани с Русия, която отказва да признае легитимността на правителството и княза. След отстраняването на Стамболов от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието му и търсят начини за неговото компрометиране, припомня в блога си Дани Иванов. На 24 август 1894 г. той е арестуван за кратко заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 г., при който загива финансовият министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината. Малко по-късно е съставена парламентарна анкетна комисия, оглавявана от Димитър Моллов и включваща други видни противници на Стамболов, която се опитва да докаже престъпна дейност на членове на предходното правителство, но също не постига успех. Атентатът срещу Стефан Стамболов шокира чуждия печат, особено в немскоезичните страни, къде се появяват коментари, свързващи убийството с княза и правителството. В същото време още в деня след нападението българската делегация, намираща се в Санкт Петербург и поставяща си за цел признаването на княза от Русия, получава покана за дълго отлаганата аудиенция при император Николай II.

07.07.1868 г.: Подвигът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

07 July 2019 07:28

Драги читателю на ФАКТИ днес ще ти разкажем за подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нейните действия остават в сянката на Христо Ботев, но водените от четниците сражения през лятото на 1868 г. показват, че българите са готови да се бият и умират за свободата. Всичко започва през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава и навлиза в България. Това става край село Вардим, при местността Янково гърло, недалеч от устието на р. Янтра. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е българска чета, формирана през 1868 година и влязла в подвластните на Османската империя български земи през 1868 година в опит за вдигане на общонародно въстание. Четата представлява обединение на двете отделни чети на българските хайдути Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Подготовката на четата се провежда първоначално край Бързау в Румъния, а след това и в село Петрушан. Тъй като още при дебаркирането четниците са забелязани от турски патрул, войводите провеждат военен съвет, на който е решено да не се обявява въстание, а да се прекъсне телеграфа между Русе и Свищов и възможно най-бързо да се достигне Балкана. След това четата се оправя към с. Сяръ Яр, където престоява известно време и се снабдява с коне и каруци. Още същия ден четата е застигната от турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена на заеме позиции в лозята на с. Караисен. Отбранявайки се организирано, четниците отблъскват всички атаки като дават само две жертви - Арсо Мартинов и Александър Василев. След смрачаване, отрядът обхожда турските позиции и продължава на юг. Сутринта на 8 юли решават да се скрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и, без да успеят да починат, отново трябва да приемат боя. След няколко часово сражение пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. С точна стрелба атаките са отбити и през нощта отрядът продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник - Пеню Хаджипенев (Тошооглу). Избират направление западно от с. Бяла черква и прекосяват р. Росица, но не успяват да се откъснат от противника. Вместо това, на 9 юли, близо до с. Вишовград, Търновско, четата се сблъсква с 4000 редовна войска в местността Дълги дол и отново е принудена да влезе в бой. За трите дни марш от Дунава към Балкана това е трето сражение без никакъв отдих. Редовните турски части атакуват фронтално четническите позиции, на моменти се стига до ръкопашен бой с многочисления враг и броят на боеспособните четници намалява до 85 човека. Дочакала нощта, четата се изтегля на север и с обходен маньовър поема към планините, но не успява да скрие следите си. Четвъртото сражение е при с. Канлъдере на 10 юли, където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Лошата позиция принуждава войводите да заповядат фронтална атака на една височина, припомня сайтът „Днес+”. Знаменосецът Георги Чернев е убит, а освен това турците, макар и с цената на големи загуби, успяват да заловят раненият на няколко места Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски, височината е овладяна и от тази позиция боят продължава до късния следобед. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват да се откъснат от преследвачите. На 13 юли достигат до с. Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като група от 14-15 човека изостава и се отделя. Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби, в яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват само четири човека. Войводата Стефан Караджа пък умира на 31 юли от раните си в затвора.

15 юни 1877 г. Руската армия преминава р. Дунав

15 June 2019 07:28

На 15.06.1877 г. руската армия форсира успешно Дунава при Свищов и се разделя на три отряда – Източен, под командването на княз Александър Александрович, от около 70 хил. души – насочени срещу укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Шумен и Варна; Западен отряд от около 35 хил. души, под командването на ген. Криденер, тръгва към Видинската крепост, и Преден отряд с численост 12 хил. души, начело с ген. Гурко – за Търново, Балкана, Пловдив и Одрин. Тук е и Българското опълчение. Преди това е Априлското въстание. През юни 1876 г. Сърбия и Черна гора воюват неуспешно с Турция, включват се хиляди български и руски доброволци. В края на 1876 г. се свиква Цариградската конференция на Великите сили, която решава на България да бъде дадена автономия, като тя бъде разделена на две области, включващи българските етническите територии. Турция не зачита решенията на конференцията и Русия отговаря с ултиматум и започва мобилизация, като същевременно преговоря с Англия, Австро-Унгария и Германия и сключва военни спогодби. На 12.04.1877 г. император Александър ІІ обявява война на Турция. Военните действия се водят на два фронта – Кавказки и Дунавски. В Дунавската армия се включва и Българското опълчение, нараснало от 6 на 12 дружини с около 10 хил. души със Самарското знаме и под командването на ген. Столетов. На 15.06.1877 г. руската армия форсира успешно Дунава при Свищов. В хода на войната се очертават три етапа: Първият – от форсирането на р. Дунав до края на м. юли 1877 г. Вторият– от боевете при Стара Загора до падането на Плевен. През този период се провеждат най-мащабните операции, които решават изхода на войната. Третият етап е от превземането на Плевен на 11.12.1877 г. до подписване на Одринското примирие – 19.01.1878 г. През първия етап забележителни събития са освобождаването на старата столица Търново на 25.06.1877 г., овладяването на Шипченския проход и боевете за Стара Загора. Ключов момент са боевете на връх Шипка, пазен от 6500 души руси и български опълченци. Проявявайки невиждан героизъм и саможертва, на 9, 10 и 11 август 1877 г. защитниците успяват да спрат и отблъснат атаките на 30-хилядната турска армия. В най-критичния момент идва помощ от ген. Радецки. На 11.12.1877 г. Осман паша в Плевен капитулира и се предава. На 28.12.1877 г. е освободена София, на 04.01.1878 г. – Пловдив., на 08.01.1878 г. – Одрин. Турското правителство иска примирие, подписано на 19.01.1878 г. в Одрин. Един месец по-късно на 19 февруари (03 март) 1878 г. е подписан и Санстефанския прелиминарен договор, който фактически слага край на войната. Турция приема Българско княжество с граници – според решенията на Цариградската конференция, включващи етническите територии на българската нация. Но Великите сили налагат свикването на международна конференция. На Берлинския конгрес, проведен на 01 (13) юни 1878 г. България е жестоко разпокъсана. Създава се трибутарно Княжество, включващо Северна България и Софийски санджак. На юг от Стара планина се образува автономна провинция Източна Румелия под властта на султана, а Източна Тракия, Беломорието и Македония се връщат на Турция. С тези решения Берлинският диктат предопределя неразрешими противоречия, войни и кръвопролития на Балканите.

14 юни 1923 г. Екзекуцията на Александър Стамболийски

14 June 2019 07:29

На 14 юни 1923 г. след няколкодневни мъчения издъхва премиерът Александър Стамболийски. Покушението срещу министър-председателя е едно от многобройните политически убийства с огромни последствия за страната и със сигурност едно от най-отвратителните. След като управлението му напълно губи подкрепа извън средите на селячеството, а срещу него застава цялата българска интелигенция, армията и останалите политически партии, на 9 юни 1923 г. е извършен военен преврат. Няколко дни по-късно законният министър-председател е заловен и заедно с брат му Васил е подложен на нечовешки изтезания в къщата им край с. Славовица. Рязан с нож и прободен близо на сто места, на 14 юни Александър Стамболийски издъхва в нечовешки мъки. Впоследствие главата му е отрязана. След тази садистична екзекуция, колелото на насилието в българската история отново се завърта, помитайки след себе си малкото останал здрав разум в политическата ни действителност. Историците припомнят, че Стамболийски е третият убит премиер в аналите на Третото българско царство. Началото е поставено със Стефан Стамболов, който е убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София. По-малко от десет години след това политическо убийство България е поразена от убийството на още един премиер. През 1907 г. Димитър Петков, който оглавява 27-ото правителство на България, е убит от политическите си противници на бул. „Цар Освободител“ в София. Погребан е до Стефан Стамболов. Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков. И двамата имат съдбата на баща си – убити са от политическите си противници.